Трите публики (Кирил Кадийски, Бавен джаз. Експериментална поезия. С., Нов Златорог, 2018)

Кирил Кадийски присъства уж отдавна в настоящето на литературата ни, но всеки път по един амбивалентен начин. Той умее да събужда към себе си контрастни чувства: има хора, които го ценят много, и други, които въобще го игнорират като присъствие. По средата между двете публики стои и трета, която го смята за преводач-версификатор, включително и в рамките на собственото му поетично творчество. Мисля, че разбирам и трите публики. И затова ще се опитам да очертая какво ги свързва, за което тази стихосбирка ми дава обилен материал.

Музикалното заглавие е добре избрано, защото водещото изкуство в „Бавен джаз“ е музиката, не поезията. Книгата е своеобразно приложение към едно друго съчинение на Кадийски, този път теоретично – „За поезията“, цикъл лекции, включени явно в рамките на някоя магистърска програма на българска или славянски филологии в Софийския университет. Теорията вътре е доста тънка и няма как да е иначе, след като авторът смята, че в поезията всичко е талант и мистерия на съзиданието и за наука няма място. Това щеше да е вярно, ако целта на науката за поезията беше да учи поетите как да си пишат стиховете. Тя обаче няма такива претенции – а ако някой неин представител ги има, нещо в него явно е сбъркано, я знанието, я здравето му. Така и науката езикознание няма за цел да учи хората по света да говорят своя български, шведски или виетнамски език. Но тези доводи са известни отдавна и никоя наука не е отговорна пред поредния невежа, който не се е запознал с тях.

Както и да е. В „За поезията“ се обсъждат главно композицията на строфите и метриката. За свободния стих само се споменава, че го има. Съответно, „Бавен джаз“ се състои от стихотворения, които запълват илюстративно схеми на вербална музика. Наречени са „експериментални“, заради необичайността им (класическа метрика в разчупени версии), а и защото Кадийски е решил да докаже, че сложните ритми в стиховете на руския футурист Семьон Кирсанов са преносими и на български език. Дава и свои варианти, понякога по няколко за една метрична схема. Предлага също свои калиграми (по Аполинер), палиндроми (по Хлебников) и сонети в интересни композиционни версии (напр. 4 терцини + финален куплет).

Искам да подчертая, че Кадийски владее виртуозно класическия стих и това заслужава уважение, особено в днешно време, когато всеки сульо и пульо смята, че като е начупил едно изречение на няколко къси реда е произвел стихотворение. Кадийски е „майстор“ – не в подигравателния смисъл на „жалък занаятчия“, а в онзи превъзходен смисъл, който Т. С. Елиът влага в посвещението си към „Пустата зема“ – „на Езра Паунд – il miglior fabbro (по-големият майстор)“. В музикално-композиционно отношение той няма равен на себе си в нашата поезия. В същото време това негово умение (заедно с умението да се строят пищни метафори) е развито сякаш несъразмерно много спрямо всичко останало, което влиза в инструментариума на поетичното изкуство. В резултат, поезията му страда от пренаплив на формата спрямо съдържанието: виртуозна архитектоника, ярък словопис и тривиални („вечни“) смисли и внушения.

Най-очевидната липса в поезията на Кирил Кадийски е липсата на актуалност и биографизъм. Стихотворенията му биха могли да бъдат написани и преди два века, в тях няма грам съвременност. И нищо не казват за автора си, освен във формален план – че е специалист в областта на звуко- и образословесната бродерия. Днешната поезия е друга, в нея се сгъстяват или подриват значения, а формата е спомагателен фактор. Оттам и философията на свободния стих, без той, разбира се, да е единствено изискуем.

Кирил Кадийски, странно, ми прилича на поет, който някак се е разминал с епохата си. Мисля, че щеше да е щастлив, ако се беше родил в едно ранномодерно, по-куртоазно време. Стихотворенията му отговарят на онази стара дефиниция на поезията, която изисква от поета да облича в изящни думи и форми това, което неговият благодетел и спонсор би се радвал да чуе. Съгласно тази дефиниция задачата на поета е да украсява, да реторизира; темата и смисълът идват отвън, като наложителност на момента. Уви, в днешната поезия такива наложителности липсват. И Кадийски има вид на самотен по неволя бард, ронин на българската поезия, който държи да възпява по задание, но понеже отвън задания не идват, си ги формулира сам и прецизно стяга в калъпа им наличната си езикова субстанция. Резултатът е дълъг ред от незаземени стихотворения, лишени от актуален контекст, но изпипани поотделно до съвършенство, своеобразна „предварителна класика“ – сякаш първо са били увековечени и чак след това са били пуснати за прочит сред простосмъртните. Пътят не е този. Но поетът има право на пътя си.

12.11.2018 at 4:37 am Вашият коментар

АХ, ТОЗИ СЮЖЕТ (Петър Крумов. Катафалка, два носорога. С., Колибри, 2017)

Днешната българска проза има могъщ порок: съзнанието на главния герой. Всичко тече през него. Сюжетът и да тегли напред, то го връща назад. Всяко действие се превръща в описание, а описанието – в есе. Накрая всичко заприличва на авторска рефлексия, независимо дали директна, или авторът се е подсигурил с един до три свои двойника сред героите. Впрочем това го дължим на късния социализъм, но да не сменям темата.

Този роман прави частично изключение. Разказът тече през очите на героя, но това поне не забавя действието. Или почти. Става дума за дебютна книга на способен млад автор, жанрът може да се нарече „градска комедия“ или „битова пикареска“. Сюжетът описва митарствата на Доч, главният герой, из днешна София, с едно инцидентно отскачане до провинцията и обратно. Той е оплешивяващ дребен чиновник в Агенцията по вписванията, на възраст тъкмо „на попрището жизнено в средата“, дълбоко забит в ежедневието и отчужден от всичко родно и близко – от работата, гаджето и околния свят, дори когато последният му се явява само във вид на природа. Следват серия епизоди: с основното гадже, с едно кандидат-гадже, което обаче тръгва с друг, с няколко по-мимолетни (с)екс-приятелки, с един услужлив приятел (Марти зъболекарят), който обаче му взима основното гадже, и с родителите, от които бащата е болен от алцхаймер и участва в историята съвсем декоративно. В кулминацията на романа Доч устройва парти, на което кани повечето споменати и ги зарязва накуп. Прави втори, по-малък кръг от екскурзии до бивши изгори, замесва се в кражба в провинцията и го пребиват в местната циганска махала. Накрая се връща тихомълком в столицата и се нахлузва в шушулката на старото си битие. Змията си захапва опашката. Финал.

Темпото на разказа е динамично и стегнато, а езикът – пълен с хумор, неочаквани обрати и ярки метафори. Това е и хватката. Доминанта на романа уж е сюжетът, но е всъщност езиковата илюзия, в която Крумов облича не само отделните случки, а и нищонеслучването – и го прави забавно и интересно. Ето мостра. Героят споделя, че май е време да заживее заедно с приятелката си, макар че връзката им е поизносена:

„Защото нали времето си течеше. А ние се подмятахме в огромните му крачоли без цел и посока, стъписани пред угрозата да се окаже, че сме прекарали седем напразни години заедно.“

Това е на Крумов любимата територия за повествуване. В празнотата на българското ежедневие, от която се оплакват болшинството ни класици, той умее да въплъти тиктакането на времето и да му придаде псевдоепическа величавост:

„Денят бе ветровит. Навън децата се разболяваха, от покривите падаха керемиди, уцелваха по някоя глава; светът се въртеше. По небето с бързината на подплашени кончета трополяха облаци. Бях се разбрал с един тип от трети отдел да ми заеме колата си, виолетово рено Клио, до началото на другата седмица. Отидох до службата, за да получа ключовете. Вятърът разнасяше пликове и разни по-дребни хора, но аз бях тежичък, мен не можеше да помръдне.“

Този език тече така до края. Но след първите 60-70 страници магията му залинява. Сюжетът не оказва адекватна поддръжка и все повече си личи до каква степен езикът го замества. И най-вече: героят се оказва крайно недостоверен разказвач, неспособен да анализира случващото се и самия себе си, социопатично сляп за ефекта от собствените си постъпки. Така сюжетът престава да напредва, освен чисто формално, губи организация, превръща се в поредица равни, безцелни, еднообразни анекдоти.

Ето пример. Героят завежда приятелката си на планински курорт по повод годишнина от връзката им, но се държи с нея скандално жестоко и тя избягва с куфара си. Дни по-късно той я кани у дома си по телефона, тя му намеква поне да й се извини, той недоумява кое точно налага извинението. И толкова по случката. Следва следващата от същия род. Пак хоризонтална, без оценъчна дълбочина.

Какъв е резултатът? Читателят получава парадоксалното усещане, че героят-разказвач разбира по-малко от него какво става и защо става. И стартовата му симпатия към умника с готините лафове полека-лека спада. На мястото на умника в съзнанието му израства човек, на който му се случват неща, но той не поема отговорност за тях и не проумява защо това да е нужно. Равно отчужден е от ежедневието, живее на обезболителна дистанция дори от себе си, без помен от емпатия с друга земна твар и с рецептори, отпушени предимно за ядене, секс и негативите на околовръстната среда, които подиграва с иначе ярък език. Персонажите в орбитата му – гаджета, приятели и родители – са му безразлични, но ги посещава инструментално, поради възникнала нужда на момента. Изобщо, изчадие, взривяващо сюжета, лишавайки го от смислена цел, създадено от автор, който не показва да го е забелязал отвътре. Романът, в крайна сметка, е противоречив.

27.10.2018 at 11:07 am Вашият коментар

Роман-кентавър (Захари Карабашлиев, Хавра. С., Ciela, 2017)

Това е амбициозна книга и докато я четях, ми се искаше да я харесам. Сюжетът е разположен върху три континента – Европа, Америка и Азия. Развива се на прескоци между XIX и XXI век. Съдържа куп данни, идеи, реалии и имена от областта на литературата, днешната субкултура, философията, историята. Но композицията не се е получила, поради свръхнатягането й с очаквания.

Накратко, в жанров план „Хавра“ е роман-кентавър, полусполучлив опит за срастването на два антиподни литературни жанра: трилърът и литературният роман. Носеща конструкция все пак е трилърната. Главният герой Никола си идва в родната Варна от Щатите, където живее, заради наследствен парцел, който някаква неясна инстанция предлага да купи. Оказват се хора на МАК (реплика към известната групировка ТИМ), които искат целия район наоколо и хич не обичат някой да им пречи. Никола обаче тръгва да им усложнява живота. На няколко пъти той вдига цената на имота, довеждайки я от първоначалните 140 хиляди лева до милион и половина. Но – шок за читателя. Вместо да го ликвидират на мига, мафиотите всеки път се огъват, приемат, макар и с протести, новите ценови условия и правят опит да убият нахалника – несполучлив, за щастие – едва в самия край на романа. Междувременно Никола среща из Варна двама свои приятели от детството, Тото и Сома, ненадейни носители на умения, достатъчни не само за защита, но и за нападение срещу престъпниците – първият е бил в Чуждестранния легион, вторият е цар на експлозивите. С тяхна помощ и най-вече с чист късмет, героят се изплъзва невредим от перипетиите, връща се пак в Америка и дава ценна информация на тамошните служби, борещи се с колегите на нашите мафиоти.

Дотук е трилърът. Погледнат отделно, той увлича, въпреки завишената роля на късмета и стандартните сексуални интерлюдии. Но замисълът е по-обхватен. Върху този фундамент авторът присажда естетиката на литературен роман, а героят му добива чертите на негов схематичен двойник, включително и по линия на писателското поприще (издал е сборник с разкази). По различни поводи и с различни участници в сюжета Никола обсъжда информация от света на литературата, споделя мисли за творческото изкуство, споменава имена на известни философи и романисти: стоиците и перипатетиците, Бекет и Булгаков, редица други. На това ниво синтезът донякъде успява, приятен е, чете се. Но другаде удря на камък. Макар и в трето лице, действието тече през съзнанието на главния герой и следва всички негови блуждания напред, назад и встрани, поради което често пъти добива излишна умозрителност и мудност.

Друг проблем е запознанството на героя с Вера Стоименова, мелодраматичен образ на старица над осемдесетте, ценителка на чара и разказите му, която му предлага да й чете срещу заплащане стар ръкопис на нейна роднина, рускиня, женена за американеца Джон Макгеан (прочутият Джанюариъс Макгахан). И Никола се съгласява. Ръкописът тече като независим, но паралелен сюжет на главния през огромната част от романа и допълнително го разводнява, без да допринася нещо особено към вложената в него гама от значения, каквато всъщност е целта на автора.

Романът съдържа и други сюжетни елементи, които пък са интегрирани сполучливо и сгъстяват тъканта му, без да задръстват четивността й: убедителните сами по себе си образи на майката, сестрата и приятелите на Никола, историята на неудачния му брак с Камелия, митарствата му в Америка, загадката около смъртта на баща му във „вилата“, където живее – и пиянства – след развода си с майката. За сметка на това, мистериозната красавица Лира е дразнещо клише. Като цяло, качествата на „Хавра“ са съсредоточени в по-детайлните нива на композицията: описания, епизоди, диалози, портретни характеристики, отделни фразеологични изваяния. Едрата композиция обаче е нестабилна структура. Това е.

14.10.2018 at 6:50 am Вашият коментар

Поетът Бойко Ламбовски

В никакъв случай не бих могъл да кажа по адрес на поета Бойко Ламбовски, че литературната му кариера е минала незабелязано. Стихосбирките, които е издал досега, не са крайно много, но всяка от тях е била разпозната като отчетливо явление, генерирала е рецензии и интервюта във вестниците, радио- и тв-представяния, конкурсни призове. Още първата, „Вестоносец“ (1986), получава наградата „Владимир Башев“ за дебютна книга. Следват „Дървената роза“ на фондация „Янко Сакъзов“ за „Ален декаданс“, втората стихосбирка на поета от 1991 г., наградата „Гео Милев“ (1997) за „принос в съвременното изкуство“ и др. Струва си да се подчертае, че повече е награждавал, отколкото е бивал награждаван, тъй като е журирал в гъста и дълга поредица от конкурси. Получавал е отличия и за публицистика, превеждан е на редица езици, между тях и най-основните, понастоящем е председател на българския ПЕН-център.

Гледам данните в тази творческа биография и се питам, казват ли нещо за поета. Нещо, да. Това е парадът на престижа му, сборът на обективните доказателства, че е имало смисъл да се старае. Отличията, обаче, отчасти открояват, отчасти унифицират. Дават ти първо място в една конкретна класация, но те вкарват същевременно и в историята й, където се оказваш в обща компания, в една смехотворна еклектика, от която би избягал с радост, ако можеше. Единственото, което свързва Бойко Ламбовски с Яна Добрева, Никола Тороманов, Валери Станков, Рашко Стойков, Георги Константинов, Иван Гранитски, Ружа Маринска, Леда Милева и Александър Шурбанов, е фактът, че всички те са носители на наградата „Гео Милев“. Само Ламбовски и Гранитски да вземем, това са две прави, успоредни на всяка друга, само не и помежду си, а за да се пресекат, ще им трябват не една, а поне три безкрайности. Сместа е взривна. Въобще, лошото на наградите е, че подвеждат хората да им приписват стойностен еквивалент. Хубавото им е, че рядко успяват да го сторят.

Ако се изказвах устно в този момент по темата, най-лесното, което бих могъл да направя в този момент, е да започна с клишето: „Поетът Бойко Ламбовски няма нужда от представяне. Всички го знаем, нали?“ Напротив, има. Защото тук в София, в центъра на българското литературно поле, хората се знаем отдавна и от близко разстояние. И толкова добре се знаем, че забравяме да се четем. А пък когато се четем, гледаме да не изказваме каквито и да било оценки за качество, освен най-превъзходната, и преди всичко да не строим никакви класации и йерархии, освен низходящи, по адрес на отсъстващите.

Поради всичко, което казах, сега ще се опитам да дам една цялостна оценка на творчеството на Бойко Ламбовски и да я подкрепя с аргументи. У нас по принцип аргументът е лукс. Повечето ни редови критици, като изказват литературни мнения, въобще не опитват да обяснят защо мислят така или еди как си иначе. Те се самоизживяват едва ли не, всеки за себе си, като началници на литературата, законодатели на литературната оценка, и или направо мятат лавровия венец към темето на поета, или пък му теглят секирата в тила. Ама защо, ама как стигнах до това заключение – това като че ли е под достойнството им. Дотам се е стигнало, че простата кратка хвалба или обида се смятат едва ли не за достатъчни аргументи сами по себе си. Аз ще постъпя иначе.

И така. Миналата година писах в „Култура“ една обзорна статия за българската поезия от 2016 г. В нея говоря и за последната стихосбирка на Бойко Ламбовски – “Аутисо“, като наричам автора й „голям български поет“. За да изразя ясно защо мисля така, ще формулирам три тези по адрес на поета и ще се постарая да аргументирам накратко всяка една от тях. Не се смущавайте от тривиалността на първата. Ето ги:

  1. Бойко Ламбовски е добър поет.
  2. Бойко Ламбовски е отличен поет.
  3. Бойко Ламбовски е голям поет.

Ето по първата: „добър поет“. Много просто. Бойко Ламбовски е добър поет, защото е написал добри, хубави стихотворения. Стихотворения, в които казва разни съкровени неща с хубави думи, на хубав език, с ярки, често пъти даже драстични метафори. Поетът използва безукорна стихотворна техника, в която демонстрира прекрасно владеене на метриката и римата, както в стандартните им, така и в по-свободните им форми. Въобще, добър поет е защото пише хубаво. Част от стихотворенията му даже могат да водят независим от него живот, да речем, в представителни антологии на съвременната българска поезия. Общо взето, нивото на добрия поет достига до антологийното ниво в актуалния, съвременния на поета контекст. Бойко Ламбовски удовлетворява с поезията си това ниво.

По втората теза: „отличен поет“. Това са вече екстрите на поетичната реализация, които се достигат от по-ограничен кръг поети. Бойко Ламбовски не просто използва хубав език. При него езикът е виртуозно освободен и широк. Няма ниски, средни и високи нива на българския език, които да са му чужди, да не влизат в поезията му и да не са способни да се редуват помежду си дори в рамките на едно и също стихотворение. И не е само това. Да вземем пак стихотворната техника. Ламбовски не просто я владее. Той плава в нея, знае във всеки момент какво прави с нея и – това, което е най-ясният белег на майсторството по принцип – умее с лека, виртуозна ръка, по един просветен начин, да нарушава тук-таме правилата й, да престъпва нормите й, да бута и пренарежда кубчетата й там, където сметне за нужно. Ако същото това нещо го пробва някой по-неумел поет, по-несигурен в контрола си над материята, то ще излезе дилетантско и ще го направи за резил. Бойко Ламбовски плува там като риба във вода и това, което ще удави неумелите, той го диша – с хриле, не с апарат или система. Някъде там, в просветената свобода, която смееш да си позволиш в работата с поетичния материал, е естеството на „отличния поет“. Там е впрочем и чувството за хумор – много е рядко в българската поезия, буквално единици го проявяват. И още, макар и не на последно място: на това ниво поезията става физиономична, разгръща се личният почерк. По игрите и прегрешенията, които поетът си позволява с материала, започват да прозират контурите на личността му, това уникално нещо, което е неговият или нейният личен релеф. Откроява се едно такова движение, все в тази посока от добрия поет към отличния: движение от абстрактното съвършенство и изпипаност към калкулираното физиономично несъвършенство.

Ето пример за чувството за хумор на Бойко Ламбовски. Това чувство често пъти е чисто техническо, постигнато е чрез ефекта на излъганото очакване, т. е. тъй наречения сюрприз. Нека вземем за илюстрация краткото четиристишно стихотворение „Пети час“, с което завършва стихосбирката „Критика на поезията“ (1994)

 

„Пети час лежа по гръб.
Гледам меланхолно.
Умен ли съм, или тъп,
няма да ви кажа.“

 

Стихотворението очевидно е функционално. Ако беше разположено някъде в средата на книгата, щеше да е обикновена бурлеска, римуван майтап, капризна глума на поета със самия себе си. Но във финала й добива гама от дълбоки значения. То заключва книгата, обявява всичките предходни стихотворения за книга. Това е на повърхността – или почти. Малко по-отдолу то казва: „Аз не знам какво сте разбрали и дали въобще нещо. Само не очаквайте, че ще тръгна да ви обяснявам. Кой прочел, кой разбрал – толкова.“ Още малко по-отдолу посланието пак се видоизменя и гласи: „Ако мислите, че тук, бидейки божем поет, съм си излял душата, да имате да вземате. Няма да ме пипнете. Може да е така, може да е нещо друго, трето. Хайде друм, поезията е за тия, които не задават въпроси!“ Трагизмът, вложен в третото послание, придава на четиристишието класическа ирония, а личният елемент прави този трагизъм триизмерен. И още нещо. Въпреки шаржовия си и делничен език, четиристишието всъщност издава високото самосъзнание на това поетическо слово, елитарното самосъзнание на неговия автор.

И още едно стихотворение: „Гара България“. То хем е забавно, хем разгъва голяма и трагична национална метафора. България е оприличена на малка и пуста жп спирка, каквито ги има навсякъде у нас. Гледаш например през стъклото на влака или автобуса – градче, пусти улички, опърпано крайпътно заведенийце. Две-три масички, на стената до тях – окъсан плакат на Христо Стоичков в миг когато нанася удар или получава Златната топка. На едната масичка двама брадясали типове с мрачни лица висят над кафенца и си сигурен, че така ще е докато мръкне. Те дори не си говорят, защото приказките са изприказвани, и само зяпат, съзерцават нещо. С тази реалност е напоено стихотворението, внушавайки допълнително, че цяла България е такава малка, глуха, безперспективна спирчица насред голяма Европа. И всеки от нас, който е кацвал на летище София от западна Европа или Щатите, е в състояние да разбере какво е имал предвид поетът.

Но това, да речем, е само лошо. Има и страшно. А то е, че цялата тази злачна, равна, сиромашка безизходица дори не може да се окачестви като трагична. Трагични са само високопоставените и неанонимните. Шекспир не пада по-долу от принц. Гьоте не пада по-долу от учен схоласт. Там горе са високите страсти, полетите, паденията, чукарите и бездните. Тук за нас трагизмът е висока топка. Ние сме анонимни. И поради това даже трагедиите ни са заредени с комизъм и фарс като любовните закачки при слугите в Шекспировите комедии. Анонимността ражда присмех. Ламбовски усеща тази екзистенциална несправедливост и хуморът му всъщност е предимно сатира, изпълнена с морално негодувание.

 

ГАРА БЪЛГАРИЯ

Край будката с напомпаните цици
пасат магаре, куче и човек.
Прашасалото чело на земята
един балкански облак омрачава.

До релсите живее вече век
неизличима от пейзажа мишка
Качена на цигарена кутия
тя тънко, упоително се смее

прогресът се подпира на тояжка
почуква по перона омазутен
на пейката посяда и забравя
за вестника
В кафето ученици
плетат играта сублимационна
като например: рок, свенливост,
агресия към всичко уязвимо

копнежът се навива на змия
и тихо сред гевреците се гуши
Къде се губиш, бял локомотив
Къде си се разбързал, черен свят

един хлапак с палто на серафим
талижката си бута по небето
и рови в опикания му ъгъл
и би заритал златната му топка

с такава остра, трънеста любов
е мазната спокойната картинка
че няма няма няма кък да минеш
без да зараснеш в нея като белег

родината се прави на стоичков
и ни продава семки пред кенефа.

 

Това стихотворение може да ни послужи като добър преход към третото ниво: на „големия поет“. Там са буквално единици. По принцип, спокойно би могло да няма ни един, поне на теория.

Тук, на това ниво, въпросите и проблемите на поетическата техника вече отпадат. Съвършеното й владеене е даденост и няма нужда да се обсъжда, защото тази тема е достойна за обсъждане само на по-долните нива, където могат да се появят вариации в умението. На нивото на „големия поет“ имаме изцяло игра на значенията. Точно това ниво – принадлежността към него на Бойко Ламбовски – обяснява защо „Гара България“ е голяма поезия. И обяснението е нещо от този род: „Гара България“ е голяма поезия, защото след като изяснихме другите й качества можем да додадем още едно: чрез многообразието от конкретните си детайли стихотворението казва важни неща за човешката ситуация на всеки един от нас в качеството му на живо човешко същество, както и за колективната ситуация, в която ние българите сме в някаква степен обвързани.

Това ниво обяснява и защо цикълът „Тежка картечница“, най-силно въплътен в стихосбирката от 2004 г. „Тежка картечница преди сън“, е голяма поезия. На пръв поглед тя е всичко друго, но не и това: едни четиристишия, пълни с конкретни имена, разни вицови или абсурдистки ситуации, някакви съвсем частни смисли и значения, никакви обобщения; а нали инерционно смятаме големия поет за патетик, който ръси едри обобщения за любовта, живота, смъртта и нацията, както е способен да лющи семки на път за стадиона. Ето примери:

 

„Всеки си прави своя
лична атомна бомба.
Данчо си крие неговата
в скъсан чорап зад шкафа.“

…………………………………

„Юношата Методи нощем
седемстотин змеици люби.
И бързо става прозирен
като екран на монитор.“

…………………………………..

„Недей отваря вратата,
когато звъннат внезапно,
че като нищо ще видиш
Хитлер и Мики Маус.“

…………………………………

„Сашка от Малко Търново
лани излезе от вкъщи
и влезе в един потаен
сайт на 300 милиона.“

………………………………….

„И мойта родина вече
на детска градина ходи.
Но си не знае шкафчето,
и си не помни името.“

Цикълът иконизира значенията си, т. е. въплъщава посланията си в словесни образи, без обяснителска реторика. Образът във всяко едно от четиристишията казва, като във филм на ужаса, че с детайлите, от които е съставен света ни, стават невъобразими, страшни неща: хора метаморфозират за секунди, уж е същият, но е всъщност друг, механичен; някои се изпаряват нанякъде; трети изчезват в себе си; всички се изпразват от съдържание, а ценности няма, освен чисто комбинаторни, значи няма трагизъм, а с него си отива и шансът за катарзис. Бойко Ламбовски рисува с тези четиристишия дълбока и същевременно релефна картина на днешния свят и аз не знам някой друг наш поет да е постигал нещо подобно с такава нулева дидактичност.

В резюме. Поетът на третото ниво – големият поет – не само пише отлични стихотворения, но казва и важни неща за ежедневния трагизъм на човека или за безпрецедентното му щастие сред този трагизъм. Той казва важни неща за човешката ситуация и често пъти за националната ситуация. Освен това той е разгърнат индивид. Всичко биографично или инцидентно житейско може да влезе в поезията му и в резултат тя ще стане още по-плътна. Бойко Ламбовски, по моему, отговаря на тези условия.

09.10.2018 at 8:52 am Вашият коментар

Новата публика

Нещо особено става с българската литература през последното десетилетие. Тя има читатели. Нямам предвид Вазов, Йовков и цялата останала учебно-задължителна книжнина, а новите заглавия – тези, които са излезли току-що, и ги четеш, защото искаш да следиш какво се пише у нас напоследък. Все повече наши автори се радват на насърчителен пазарен прием, сред книгите им тук-таме се срещат и буквални бестселъри. Аналогично повишено (ако не и по-голямо, предвид високите цени на книгите) е търсенето на актуални български заглавия в обществените библиотеки. Главните щабове на читателския инфо- и книгообмен – интернет-форумите и фейсбук-групите – също излъчват напоследък все по-ясен сигнал, че е някакси даже въпрос на добър тон да се интересуваш от съвременната ни литература.

Ситуацията е много нова, контрастът с миналото е голям. През социализма имаше редица култови заглавия, но те до едно бяха преводни; нашата литература носеше тогава, ако не печата на пропагандата, то поне белезите на самоцензурата и цензурата и видът й беше доста изтрит в очите на читателя. Промяната от 1989 г. докара още по-мощна вълна на интерес към преводната литература, най-вече към тази, която социализмът недолюбваше. От българската на повече внимание се радваха май само документалната и мемоарната. Според представителни проучвания между 1995 и 2005-6 г. интересът към родните романи и разкази бе ефимерен, дори ако прибавим към сметката Вазов и Йовков. Но сега нещата са видимо различни, защото имаме налице ново търсене на българска литература, реорганизация на търсенето й.

Не всички мислят така, обаче. Сума ти издатели се оплакват през последните години от маломерните тиражи, в които са принудени да издават „своите“ български автори. Немалко статии, бележки и „ревюта“, отбелязващи ниското качество, посредствената сивота на родната книжна продукция, са излезли от началото на десетилетието насам и продължават да излизат. Ако вярваме на тази обратна вълна (а си струва да й отдадем внимание, тя също си има своите факти, цифри и доводи), ще излезе, че всичко си е пак същото. Но как тогава да си обясним факта, че изд. „Хермес“ е продало вече няколко десетки хиляди бройки от романа на Георги Божинов „Калуна-каля“? Как да си обясним успешните издания и преиздания на изд. „Жанет 45“, сред които даже не всичко е проза, а има и поезия? Каква е тази тотална диспропорция на възгледите? Има ли две истини за българската литература? Да не би да имаме две български литератури?

Диспропорция има. Но не вътре в литературата, а по линията на общуването й с читателя. Накратко, българският писател не е толкова нов, колкото е нова публиката му. Той пише и се променя по свои вътрешни правила, специфични за традицията и за гилдията му; доскоро и публиката ни развиваше своя избор и вкус по аналогични пътища. Двете основни величини на литературната комуникация – писателят и читателят – са се развивали у нас десетилетия наред почти независимо една от друга, със слаб взаимен интерес: писателят е разчитал за творческото си просъществуване най-вече на държавна подкрепа, а читателят се е захласвал най-вече по западноевропейски или североамерикански четива. Сега за пръв път в историята ни поне от Втората световна война насам тези две величини напират да се съберат заедно, като по-активната от тях – рязко по-активната – е подчертано читателят.

„Новата“ публика е своеобразно и поради това противоречиво явление. Пълна е с ентусиазъм, но й липсва биография. И нищо чудно. До преди десетина години я нямаше, с малки изключения. Но най-важното обстоятелство, свързано с нея, е, че появата й не се дължи на литературни причини, т. е. на някакви родни шедьоври, които са сломили предразсъдъците на родния читател, а заради рязко новата ситуация, в която се оказаха поставени страната и родната литература. Накратко казано, новият ни читател не е следствие от изникването на някакъв нов писател. Обратно, писателят ни е следствие от читателя. Наличният вече интерес към новопоявилите се български заглавия окуражава издателите да издават повече от тях и да ги рекламират по-агресивно. В някои случаи издателите даже поръчват на писателите темата и формата. Общият резултат е, че писателите се окуражават и творчеството им расте, организира се и еволюира – засега все още не съвсем очевидно, но имаме основание да гледаме оптимистично на бъдещето.

Какви са причините за появата на тази „нова“ публика, доброволно центрирана в „българското“? Основните по моему са две. Първата е, че живеем все по-осезаемо в епоха, в която писането е основно средство за себеизразяване и общуване – социалните медии са жив пример за това. Добавъчно се увеличиха и възможностите за публикация на лично творчество, независимо къде, онлайн или на хартия. Тази тенденция, вярно, генерира купища художествена смет, особено сред множеството литературни групи и кръгове онлайн. Тя масовизира писането като практика, размива дистанцията между пишещи и четящи и в най-лошия си вариант създава кохорти от дилетанти, закоравели в споделеното си невежество и немощ. Но от нея произтича и една полза. Тя приучава хората към взаимно четене, към потребяване на актуална литература, към любопитство за възможностите на българското художествено слово. И в крайна сметка, каквито и демони да ражда, масовизацията на пишещите не се свежда до обикновен сън на разума, защото всъщност увеличава абсолютния брой на интересуващите се от родна художественост.

Другата причина. През 2007 г. България влезе в Евросъюза и официалният ни политически, икономически и културен обмен нарасна. Интегрирахме се сред други страни, някои от тях с традиционно висок престиж у нас, и започнахме да сравняваме постиженията си с техните, колкото и сравненията да не са в наша полза. Казано от по-историческа перспектива, промените в страната се ускориха, времето започна да тече по-бързо и настоящето ни стана доста по-интересно. Поспадна традиционното ни усещане за изолационистка обреченост, повиши се консумативната ни любознателност, настъпи даже известен подем в самоуважението ни. В рамките на този процес съвсем естествено се разгърна по-интензивно потребление на родна култура и се зароди по-откроен интерес към актуалната родна литература.

Поради липсата на място, нямам намерение да правя тук подробен анализ на новата публика. Ще спомена само няколко общи черти. Поради това, че се качи на литературния трамвай някак отведнъж, напоследък и в движение, тя няма натрупвания по темата. Няма знания в ретроспекция, няма представа какво да очаква, откъде докъде могат да се простират очакванията й, и е доста еклектична във вкусовете, търсенията и предпочитанията си. Като цяло е невежа. За избора си на четиво тя разчита преди всичко на рекламата по телевизията, на препоръки в социалните медии, на текста отзад на корицата. Това нейно естество я прави податлива на рекламна интервенция. Именно затова днес е много трудно да се каже чий литературен успех на какво се дължи – дали на откровено читателско харесване, или на настъпателна реклама. Тези неясноти, надявам се, ще се разсеят по естествен път в идните години.

(публ. във в. Сега, 28 юли т. г.)

 

08.10.2018 at 7:10 am 2 коментара

Анонс

След седемгодишно отсъствие реших отново да активирам блога си. Насоката ще е пак същата: литературни наблюдения, мнения, критика. Разликата е, че този път съм решил да бъда по-продуктивен и да покривам по-голяма част от територията на съвременната литература: главно българска, но понякога и преводна. Е, няма да пускам материали чак всеки ден, но може би веднъж-дваж на десетдневие ще се появявам с по нещичко. Ще обсъждам книги, събития и явления главно от последното десетилетие, но с чести връщания назад, защото в редица случаи именно миналото осмисля настоящето и му дава плът. Няма да се чувствам длъжен да осведомявам читателите си за нови заглавия и събития, това го правят достатъчно задоволително издателствата и няколко солидни литературо-културни сайта. Няма да правя само разбори или обговаряния, ще предлагам коментари и анализи, ще давам оценки. Няма да избирам за обсъждане само добри произведения, но и средни и слаби – литературата заслужава размисъл на всяко едно от нивата си. Няма да се чувствам задължен да пиша само дълги текстове, някои ще обхващат не повече от един абзац. Най-голям интерес все пак имам към следните неща: а) шедьоври, ако ги има; б) проблеми на литературното съвремие; в) стратегии на читателския интерес; г) тенденции в днешната българска литература.

19.09.2018 at 7:20 am 2 коментара

Бургаската проза през 2011 г.

(доклад, прочетен на Годишния литературен преглед, организиран от Община Бургас, 1.ХІІ.2011 г.)

Най-напред искам да кажа, че се радвам, задето съм отново тук след 2009 г. Благодаря за доверието, че ми се даде възможност да се запозная с литературната продукция на бургаските прозаици от изминалата година и съответно да оповестя пред вас кои книги смятам за по-добри и кои – не чак толкова. Тъй като за мен това е чест и отговорност, постарал съм се да не подмина поне с кратък коментар и оценка нито една книга измежду тези, които ми бяха изпратени. Книгите при всяко положение го заслужават. Независимо от това, кой автор се е справил по-добре и на кой нещо не му е достигнало, във всяка от тях е положен труд, всяка съдържа усилия, емоции и цели, които заслужават, ако не друго, то поне някаква частица отношение.

Сега няколко общи становища за развитието на бургаската проза през годината. Започвам с нехудожествената проза. Но преди да премина към конкретните имена и заглавия, държа все пак да кажа няколко предварителни жанрови думи. И нехудожествената, и художествената са в определен смисъл сродни. Те имат обща нормативна цел и тя е истината. Тъкмо истината ги остойностява, независимо доколко я знаят или спазват в конкретните случаи. Ако норма им беше лъжата, тогава съждения като „тази книга лъже” (независимо дали за роман или за краеведско изследване става дума) щяха да звучат като похвали. Не става обаче така. Значи, ако една книга лъже, ако преиначава или въобще подминава истината по темата си, тя просто се оказва, спрямо нормата на истината, непълноценна. Оттук вече тръгват типологичните разлики. Нехудожествената проза се занимава с доказана и доказуема, документирана и документируема истина. В художествената, обратно, истината не подлежи на доказване и представлява по-сложна величина от факти, оценки и гледни позиции.

Минавам към заглавията. Общото ми наблюдение е, че в огромната част от тях фактите са някак дадени от специфични, тесни ъгли. В този план, бих нарекъл авторите им „притежатели на частни истини”, всеки от които иска да наложи на публиката своята частна истина. В някои случаи тия притежатели нямат претенции извън съответната тясна аудитория от ползватели. Особено чист пример за това е книгата „Почит и грижа за гората”, юбилейно издание по повод петдесетгодишнината на Опитна станция по дъбовите гори – Бургас, написано под ръководството на проф. Динко Динев (изд. „Либра Скорп”). Тя дава история на дейността на станцията и био-библиографски справки за сътрудниците й. Библиографиите изглеждат доста подробни, от което следва, че томът вероятно е крайно ценен за специалистите в съответния научен отрасъл. Значи, в тази важна прагматична сфера книгата изпълнява прекрасно информативната си функция, още повече че е отпечатана на добра, солидна хартия и е илюстрирана, както му е редът, с богат набор от цветни снимки на съответния дървесен материал и чернобели портрети на сътрудниците.

Подобно специфично изложение, само че в съвършено друга област, е „Музикален Бургас. История на музикалното училище” от Румяна Емануилиду (изд. „Знаци”). Образцово проучване на темата, уважение към детайла, включително и към дребния, стегнато и убедително изложение. Препоръчвам го не само на музикалните специалисти, но и на всеки търсач на инцидентни факти от културната история на Бургас и на страната. Оттук можем да научим, че до 1935 г. капелмайстор на местната духова музика е бил Филип Кутев, и че първите частни уроци по пиано в града са били давани още през далечната 1896 г. от г-жа Папудова, вероятно побългарена гъркиня. От такива едри и дребни данни човек си съставя реална представа колко образование и колко сръчности са текли през България по места. В книгата не ми достига само по-широкия заден план на културата, т. е. как музиката и музикалните дейци са се вмествали сред другите културни дейности в града. Иначе, безспорно полезна книга.

Идва ред на няколко други книги, които също се представят за информативни – и по жанр са точно такива, – но в тях правят впечатление не само фактите, но и липсите, паузите между фактите. Понякога паузите са толкова отчетливи, че буквално затъмняват всичко останало. Първа ще сложа в този ред „Вярата” на Стоян Тодинов, защото е някак архетипна за групата. На корицата се вижда цветна фотография от митинг на БСП навръх Бузлуджа, в предния долен план – червени знамена, блузи и шапки, в задния горен – домът-паметник на партията. Авторът е бивш областен кореспондент на „Работническо дело”, сега очевидно пенсионер, и всъщност не е точно автор, а съставител, защото книгата е сборник изповеди на бивши партийни секретари и други работници на по-низова партийна работа, всичките родом от Бургас и Бургаско, които единогласно, по на две-три страници, „изповядват, че са живели”, и че веруюто им е непоклатимо като буките в Коджа Балкан.

Нямам нищо против да излизат и такива книги. Всеки би следвало да има достъп до публичното поле и да заяви своята „истина”. Само че тук тази дума се превръща в доста абстрактна метафора, извън отделните биографични данни и мемоарни проблясъци, които изникват тук-таме. Останалото е или апология на партията-майка и партийната работа, или е автоапология. В повечето случаи е и двете.

Тук имам принципни възражения. От книгата разбирам, че контролиращите органи през социализма са си живели живота добре и смислено, с кауза, убедено, с посветеност и дори с всеотдайност, стигаща до себеотрицание. Хубаво, така да е. Но от страниците никъде не личи, че съществуват и други гледни точки по въпроса. Къде е гласът на контролираните? Стоян Тодинов е изчистил от територията на книгата си всеки шанс за другогласие и в резултат вътре цари една невинност, преданост и чистота, на които е трудно да повярваш, освен ако не ги видиш въплътени у деца. Ето какво наричам „притежател на частна истина”. В книгата може да има и преки лъжи. Но не те са определящото. Най дразни обстоятелството, че вътре е изрязана всяка друга перспектива, освен тази на партийния работник от време оно. До такава степен, че срещаме пасажи от следния вид:

Партийният работник! Толкова обикновена, привична дума. И толкова позната работа. Но съберете на едно място всекидневния труд на тези хора и ще видите колко е необикновен той. Не се измерва с проценти и линейни метри. Може да се измери само с човешки мащаби. Защото работата на партийния работник е сред хората, които го заобикалят, които се трудят, почиват и общуват помежду си. Когато той престане да бъде деятелна сила, престава да бъде партиен работник.

Може ли да си представим нашият живот без него? (с. 5)

Лично аз можех да си представя такъв живот още в „онзи” период. И гледката беше примамлива. Но интересното е, че дори днес срещаме подобни словесни острови, подобна окаменяла реторика. Виждаме как някогашните клишета, писани може би дежурно, с душевно отстранение, са се превърнали с течение на времето в окаменяла душевна истина. Същите клишета, представени днес под формата на лично откровение. Изумително! Но все пак следва да имаме предвид, че книгата вероятно е предназначена за клубния читател, а не за широкия.

В същия дух са написани още две книги. Първата е тази на Петко Русев – „Младежко бригадирско движение. Страници от историята на бригадирското движение в България и Средецкия край” („Либра Скорп”). Заглавието, поради неумелост на изказа, внушава, че България и Средецкия край са две различни политически единици, но нека не се заяждаме с несъвършените формулировки. Тъй или иначе, убеден съм, че тази част от историята също трябва да се осветлява, както и всички други. Но тук е представена пак само едната гледна позиция – тази на ентусиаста, на привърженика на „онази” кауза. Всичко, свързано с нея, излиза, че е светло и достойно. Само че това историческо събитие не е еднозначно. Авторът не може да не знае, че има и други гледни точки по негов адрес. Но не им обръща внимание, все едно, че не съществуват. Точно това престорено неведение намалява от стойността на подобни книги, а не конкретната идеологическа позиция.

Разбира се, ясно е, че книгата не е просто историческа, а най-вече полемична. Тя участва в явен спор с всичко писано срещу социализма и в частност бригадирското движение, излязло през последните две десетилетия в пресата и книжнината. Нейната скрита теза е „има и такава истина и аз ще воювам за нея”. Проблемът при полемичните книги обаче е, че не налагат истина, а само сблъскват едно мнение с друго, при което двете опониращи страни запазват изходните си позиции. За да можеш да наложиш своята позиция, трябва да разгледаш максимално обективно и противната гледна позиция и след това да се опиташ да я опровергаеш с убедителни аргументи. Ако нямаш такива, значи просто опонентът е прав и толкова.

Тази книга има и друг недостатък. Започва като личен мемоар и продължава в статистически данни, само поразнообразени тук-таме с азов изказ. Статистическите данни повечето не са цитирани заедно с източника им, което вероятно означава, че са взети от стари броеве на „Работническо дело” или „Наръчник на агитатора”. А това не са авторитетни източници, защото ориентацията им не е към информация, а най-вече към пропаганда.

Втората книга носи заглавието „Един живот, отдаден на хората. Страници от живота на Яни Караджов”, автор е Гинка Божилова, издадена е отново от „Либра Скорп”. Тя е чисто и просто апология на бившия кмет на село Дюлево, окръг Бургаски, управлявал поверениците си в продължение на цели тридесет години, от 1958 г. до самия край на социализма. Писана е вероятно с искрена мотивация, но и с погрешното убеждение, много характерно за хора, които рядко са се захващали с литературна практика, че има някакъв задължителен „висок” език, съставен от точно определени думи и изрази, който трябва да се употреби, за да бъде книгата „на ниво”. Точно тази илюзия е изпълнила четивото с клишета, първото измежду които е самото заглавие. Вътре – главно елейни слова, обозначаващи всеотдайност, идеализъм, грижа за хората и т. н. и т. н. Социализмът като политическа система отсъства. Управлението на социалистическия кмет е представено като практика на индивидуален алтруизъм, талант, денонощен труд и мъдра грижа за хората. Направо, дюлевският Лоренцо Медичи. Тази избирателност, това отсъствие на „сянката” на изложеното, олекотява всичко казано, дори и вътре да има верни неща.

Накратко казано, всички тези автори би трябвало да се учат не само да говорят това, което са си поставили за цел, но и да се стараят да го легитимират. Това става по един-единствен начин – чрез допускане в собствена територия и на чуждите възгледи, макар и само като страна в спора. Може да е парадокс, но то придава тежест и на „собствените”.

Една друга книга предлага същите проблеми, но от противоположната идеологическа позиция. Авторът се казва Друми Нейчев, заглавието е „Паметта народна разказва за комунистическите злодейства и грабежи в селата на Поморийска околия в периода от 9 септември 1944 до 10 ноември 1989 г.”. Издателството е пак „Либра Скорп”. Тънка книжка от седемдесет странички, допълнително разводнена от епитети, оценъчни квалификации и общи съждения, които съвсем ограничават пространството на конкретните примери. Поне отчасти, това може би се дължи на обстоятелството, че авторът не е пряк участник в изложените събития, а записвач, поради което е видял своя шанс за самоизява най-вече в реториката. Да не говорим и за чисто езиковите „бисери”:

С идването си на власт, която им бе подарена от армията на световния демон Сталин, изби за броени месеци над двеста хиляди невинни българи, без съд и присъда (по данни на телевизия „Скат”. (с. 5)

Предимството на тази книга е, че предлага не официозната страна на социалистическия период, а „сянката” му – и че на места през словесната смет просветва и малко автентика. Фактите, които изникват тук-таме, я правят все пак по-достоверна от инопартийните й композиционни и реторични подобия.

Всички досегашни книги очевидно са предназначени да бъдат четени в ограничен кръг: от близки на авторите, от семействата им, от приятели и съмишленици. Те ще вършат работа и в разширените библиографии на академични изследвания, където ще бъдат съпоставяни с други заглавия и на база на съпоставките ще се правят обобщения на по-високо ниво. Така че, като книги, стойността им е илюстративна. Те ще си останат симптоми на епохата, която описват, както и на епохата, в която са написани.

Две други книги съдържат също „частни истини”, но в по-завоалиран вид. Първата от тях носи доста интригуващо заглавие – „Шпионинът – Ким Филби – човекът в спомените на генерал Тодор Бояджиев”. Един български контраразузнавач от социалистическо време за един англичанин на съветска шпионска служба – това, теоретично, би могло да е любопитно, особено ако споделя подробности от „кухнята” на тайните служби. Съдържанието обаче е по-рехаво, отколкото може да се очаква. Новото е буквално от „кухненско” естество – лични впечатления на генерала, който официално е бил назначен да развежда Филби и жена му при визитите им в България и след това е връщал визитите в Москва. В изложението почти липсва анализ. Надделяват опитите за апология на Филби и за полемизиране с отсъстващи източници в подкрепа на някогашното му историческо бягство в съветската страна. На каквото друго се натъкваме вътре, го знаем от мемоарите на самия Филби и от някои заглавия на британската документалистика. Новото е малко, а останалото не е ново.

Следващото заглавие не е политическо, а нещо представено като пътепис – „Градове, храмове, колоси” на Мариана Праматарова (ИК „Новата цивилизация ЕООД”). Предговорът внушава идеята за нещо много лично и своеобразно, просмукано през собствения пътешественически опит: „В новата си книга авторката въвежда читателите в света на пътешествията, като задълбочено изследва и анализира своите наблюдения и открития, придържайки се към научнообоснованото и традициите, умело вмъква в контекста митове и легенди, не се страхува да споделя своите хипотези, възгледи и вълнуващи преживявания.” (с. 5) В книгата обаче няма почти нищо лично – само обща информация за местата и музеите в тях. Авторката спокойно би могла и да не излиза от страната, а да свали съответните данни от Интернет. Резултатът щеше да е същият. Защото малкото лични елементи изглеждат като пришити към тъканта на неутралната обща информация:

На следващия ден тръгваме с лека кола по същия маршрут, за да видим как изглежда всичко това на дневна светлина и да си направим хубави снимки [не знам дали са станали хубави, отпечатъкът им в книгата е отвратителен – В. Т.]. Първо спираме пред най-високата сграда в света – Бурж Халифа (828 метра). Официалното откриване на небостъргача беше на 04.01.2010 с бляскаво и ефектно шоу. Кулата носи името на настоящия президент на ОАЕ шейхът на Абу Даби, който финансово подкрепя Дубай в смелите строителни проекти. Построена е за пет години. В сградата се намира първият бутиков хотел Армани с дизайнерски интериор на модната къща. (с. 44)

И така нататък. Оценъчността е нулева, на читателя е поднесено всичко най-очевидно. Безполезна и отегчителна книга.

Следващите две книги са от по-различно естество – и като тема, и като постижения. През годината са излезли две краеведски проучвания за две села в Бургаски окръг – „Каменар между морето и планината” на Иван Карайотов и „Бата вчера, днес и утре” на Денка Момчева и Никола Момчев (и двете дело на вездесъщото „Либра Скорп”). Заглавията дразнят с тривиалния си вид, но книгите са съвестно написани. Книгата за с. Каменар обръща повече внимание на древното минало на мястото, а тази за Бата – на близкото социалистическо минало и на настоящето. Първата все пак, въпреки акцента си, съдържа интересни данни от широкото съвремие. От нея например научих някои уводни подробности, включително години на раждането и смъртта, за една бургаска легенда – известният зевзек бай Петьо Пандира. Втората пък е постеснена от очевидната партийна позиция, вложена в разказа (двамата автори са съпрузи, жената е била партиен секретар в Бата, а мъжът е работил в Управление „Земеделие” към ОНС Бургас и в местния „Булгарплод”), но същевременно е по-подробна и предлага дори „устна история” – анекдоти из битовия живот на селото. Книгите са написани фактически с дълбока вътрешна мотивация и немалко любов, което ги прави сериозни четива в жанра им.

Следва една литературно-критическа книга – сборникът статии на София Ангелова-Дамянова „Българска литература: критически етюди” („Либра Скорп”). Авторката разсъждава за представители на актуалната литература през интердисциплинарна призма. Книгата, тоест, е съвсем модерна, даже тук-таме „постмодерна”, но не крайно. Авторката старателно подготвя тезите си и ги подсигурява с внимателно и разгърнато фактологично проучване.

Най-положителното достойнство на книгата й е, че тя е единственото надрегионално произведение измежду нехудожествените – единственото, което визира по-обобществен читател извън Бургаски окръг. Това обстоятелство, както и фактът, че по принцип литературна критика рядко излиза между корици в днешно време, прави заглавието на София Ангелова-Дамянова на практика събитие в тукашната книжнина за годината. Иначе, не всичко в нея ми харесва. Добър е фактът, че равновесно присъстват критическите погледи върху класиката и съвременността. Добър е и фактът, че е обърнато подробно внимание и върху заглавия, излезли буквално в най-последно време. Не ми харесва същевременно фактът, че това не са заглавия на ярки, открояващи се четива, а заглавия на важни хора от академичната общност, на един вид „началници” в хуманитаристиката – Боян Биолчев, Валери Стефанов. Има като че ли един стремеж да се улучи това, което е „на гребена на вълната”, което не е точно основният дълг на критика. Но останалото в книгата е положително и то в крайна сметка натежава.

Полека-лека преминавам към художествената проза и пътьом се спирам на две книги, които са горе-долу на ръба между художествената и нехудожествената. Едната е сборник с есета на средношколци, получили награди в периода 2007-2010 г. на ежегодния литературен конкурс, организиран от Народно читалище „Асен Златаров 1940”. Заглавието е „Магията на словото”, съставител е Елка Василева. Другата книга се казва „Жълтите цветя” и носи жанровото подзаглавие „Есета. Спомени”. Неин автор е Ирина Узунова, дългогодишен преподавател в Немската езикова гимназия. И двете представляват своеобразни отчети за извървян път и извършен труд. Такива книги трябва да има, много хубаво е, че излизат. По този начин в публичното пространство се появяват не точно и най-напред определени литературни произведения, а характерите и биографиите, които стоят зад тях. Първата книга предлага творчески обещания за бъдещето, втората е творческо резюме на изминалото. Предназначението на подобни книги е да се открои, да излезе от анонимност един извършен труд в училищно-педагогическото поле, който няма друг начин, по който да заяви за себе си. А е важен – много. Едновременно с това книгите не могат да разчитат, че ще бъдат прочетени от широката читателска публика сами за себе си, просто като литература. Произведенията в тях са много свързани с контекста на появата си и значението им се осмисля предимно от него. Читателят им следователно е конкретен, профилиран, документален, фактологичен. Моето уважение към тях и към естеството им.

Започвам с художествената. Открояват се няколко тенденции, които са безусловно позитивни. Първата и най-важната е, че бургаската художествена проза масово търси да чете съвремието. Във всяко от четирите най-добри заглавия, които ще спомена по-нататък, присъства поне за малко дори такова събитие като днешната икономическа криза. Няма исторически четива, почти няма висока, самоцелна литературност. Това е голямо статистическо изключение. През последните двадесетина години политическото разделение на националната ни литература, което намери институционално въплъщение в двата писателски съюза, доведе до това, че тя на практика не се разви, освен като отглас на поколенческия конфликт през 80-те, последното социалистическо десетилетие. От едната институция идваха родолюбиви романи, главно на историческа тема, а от другата – някакви херметични изваяния, отдадени почти изцяло на собствената си литературна техника. Минимално присъстваше най-важната тема – съвремието, точно това, което най-вече интересува не просто читателя, а въобще човека: актуалният живот, актуалните ценности. Българската проза системно отказваше да бъде актуална, наболяла, интересна, отказваше да рискува да нагази сред новоизникналите и непроверени реалии и явления. Залагаше на сигурни неща – патриотизмът, новото, което го има в чужбина… Неща от тоя род.

Тази липса на традиция в тематизацията на съвремието си личи дори сега, в настоящите книги, в по-слабите им моменти. Вижда се на места как авторът плахо пристъпя в сферата на актуалното, как не му достигат идеи за сюжетни разгръщания, как е склонен да замаже някой детайл, особено ако е свързан с механизмите на скритата политическа власт, или пък да погледне на него наивно, еднопланово, еднопартийно. Или как предпазливо върви през лексическата територия на еротиката и секса. Всички тези неща са симптоми за липса на традиции в гледането на актуалността лице в лице. Писателят като че ли все още чувства, че сега открива законите на това гледане на актуалността, че в тази територия няма почти нищо утъпкано, което да му спести поне част от усилията.

Следващата позитивна тенденция. Бургаският писател все повече осъзнава себе си като национално репрезентативен, а не само като регионално репрезентативен. Все повече поема отговорност да „говори” от името на българина, а не само от името на бургазлията, местния патриот. Много хубава тенденция, израз може би на ново самочувствие, а може би на храброст, породена от отчаяние. Причината не е от значение, тенденцията е правилна. Регионализмът, котловинността, провинциализмът – това са преди всичко манталитетни, а не географски характеристики. Писателят сам избира какъв да бъде и каква имплицитна публика да представлява.

Третата позитивна тенденция е, че тукашната литература все по-осезаемо се „депрофесионализира”. По принцип, професионализмът в тази сфера е нещо особено. Основните значения са три, едно органично и две формални: как пишеш като ниво (органичното), какви точно думи и изразни средства употребяваш и от какво си вадиш хляба. Тия трите се тълкуват у нас и в нашата литература вътре в системата на все една и съща опозиция: „професионализъм-непрофесионализъм”. В тази връзка искам да обобщя, че сред тукашните писатели професионалното умение да се пише нараства, докато в същото време намалява професионалният идентитет – отъждествяването на писателите с движение в определени литературни среди, с познанство на определени хора, със споделяне на общи естетически ценности, изобщо, с активно участие в живота и регламента на затворената литературна игра. Иначе казано, бургаското литературно поле се разтваря и в него все по-леко и охотно влизат нови играчи, хора, които не са присъствали непременно в него досега. Инцидентна илюстрация: нараства броят на хората, които се идентифицират най-напред със своите професии и едва на второ място – с романа, който са написали.

Минавам към чисто художествените заглавия. Тази година има много добри книги. Не са всичките, разбира се. Безукорни също няма. Един от тазгодишните белетристи дефилира с три романа наведнъж. Това е Георги Аргиров, а заглавията са „Сърцето ражда сълзите”, „Обичта на майката” и „Сянката на лебеда” („Либра Скорп”). Романите са силно проблематични на всяко едно възможно ниво, включително и лексико-граматично. Много често краят на по-дългите изречения не помни началото. Причинно-следствената връзка не само в сюжетната линия, но и между значенията на отделните думи нерядко страда или липсва. Замества я едно неумение за изразяване, за фокусиране на точния смисъл. То обикновено води до неуместна бъбривост на словото, която непрекъснато задръства разказа с повторения и перефрази. Ето пример от „Обичта на майката”:

[О]т главата й не я напусна мисълта дали ще обича всичките си деца еднакво, както искаше, или едни ще обича, други ще обича по-малко от тези, които обича в началото. (с. 68)

В същия дух впрочем е и самото начало на романа:

Новият, така беше известен по име новодошлият зам.-директор в училището. Близо месец нито един ученик не можеше да каже, това е другарят еди кой си. На тази основа дойде неговата фамилия, лично име и прякор. (с. 5)

Оттук, ако не впрегна аналитичния си усет, а следвам дума по дума какво ми казва авторът, разбирам, че зам.-директорът бързо е получил прякора Новчо Новев – Новия. Ще цитирам още един куриоз:

Колкото чувствата за доброто събитие по време на раждането на Каля ставаха все по-големи и при това най-много с голямо нетърпение се увеличаваше раждането, защото всички искаха да знаят дали ще е момче или момиче. (с. 77)

Останалите романи са все в същия дух. Където езикът не пречи съвсем, се откроява сюжетът със своята наивно-сантиментална поучителност.

Следващото заглавие, което ще разгледам, е сборникът с разкази на Георги Йочев „Като куче през хоро” (изд. „Балтика 2002”). Йочев пише грамотно и спазва определена литературна норма. Проблемът му е, че тази норма е подражателна спрямо една друга от времето на късния социализъм – тази на псевдопреданието от типа на „Черешова задушница” на Валентин Караманчев, т. е. на псевдофолклорната хроника, която излезе на мода по времето на патриотичния подем в литературата ни непосредствено след бюрократичния интернационализъм на 50-те и 60-те години. И тъй като даже оригиналната норма оттогава е поостаряла, какво остава за подражателствата й? Йочев пише самоосъзнато регионална проза, пълна с диалектизми и фолклорни думички, които целят да създават усещания за вечно живата мила родна автентика някъде малко встрани от шумния град и забързаната цивилизация. В резултат, обаче, като се чете, на първо място се набива в очите езикът, а чак след него – сюжетът, характерите и другите детайли. Това, уви, отдавна е вече напластена литературна реторика, а не жив народен език, за какъвто книгата се мъчи да го представи. Народът е емигрирал към градовете и си нормира говора според телевизията и радиото, а не според местното устно предание. Устният език въобще не е норма, впрочем. Да не говорим за влиянието на компютъра и Интернет, където нормата на общуване и разказване е изцяло писмена, т. е. удря не в правоговора, а първо в правописа.

Идва ред на следващия роман – „Свръхдоза” на Иван Благоев (В. Търново: „Фабер”). На предната корица, непосредствено под заглавието, стои рекламен коментар, какъвто човек очаква да види обикновено на гърба на книгата: „Разтърсващ роман за младите хора, отдали се на наркотиците“. Оттук допълнително разбираме, че зрителната перспектива в произведението е възпитателна, а сюжетът служи за илюстрация.

Зачетем ли самия роман, виждаме, че стилът е доста преднамерен. Уж имитира естественост, но засилва боите на изказа, често пъти без да го изисква сюжетът. В резултат сюжетът е изпомазан къде ли не с гъста емоционална багра и създава усещане за силно немотивирана патетика:

Четях Аз, Клавдий. Бях се потопил в древния Рим, псувах Калигула, скърцах със зъби и загребвах в шепата си горещ пясък, за да го захвърля в очите на проклетата Агрипина… (с. 7)

Енергично, нали? Това се вика четене. Каква ли гледка е представлявал за околните на бургаския плаж, където се развива ситуацията? Що се отнася до псуването, главният герой наистина доста псува – понякога с нужда, по-често без нужда, ей така, за експресия. Но това далеч не е беда в сравнение с други неща, още повече че псувнята сама по себе си отдавна е литературно клише. Основният проблем е, че цялата тази пренавита страстност на повествованието прилича повече на литература (в лошия смисъл на думата), отколкото на реализъм. Авторът очевидно робува на една Ботевска представа за душевността на твореца-разказвач – наполовина романтик, наполовина хулиган, рошав, груб и захласнат, – което от днешна гледна точка вече е доста наивно клише. А всъщност и от някогашна, защото клишето е било налице още по времето на западноевропейския романтизъм, откъдето нашата традиция го е заимствала. Виктор Юго, например, който има немалко вина за разпространението на някои общоразпространени литературни норми, пише в глава трета на „Парижката Света Богородица“ нещо доста неромантично по темата: „Приемем ли, че същността на поета е изразена с числото десет, ако някой химик я анализира …, би намерил, че тя се състои от една част заинтересованост и девет части честолюбие.“

Ето още няколко подбрани патетизми от „Свръхдоза”:

Пясъкът беше нагорещен. След неистовата му любов към слънцето. (с. 8)

Много често, когато останех сам, ме обземаше неистова и дива апатия. (с. 164) [Изобщо, много неистовост.]

През топлите майски дни [Диона] носеше кожухче. Приличаше на стара, мухлясала мома. Навиваше ръкавите на безформената си сива рокля, които кой знае защо непрекъснато се свличаха надолу, към крехките китки на ръцете и тя се заемаше отново и отново да ги навива. Обясняваше, че това се дължало на некачествения, шибан плат. (с. 164)

И още нещо. Освен всичко останало, книгата предлага сгъстен литературен интертекст. Пълна е с препратки и реплики към книги или филми – някои на място, повечето сякаш само за демонстриране на лична култура. Впечатлението, което оставят, е за несмляни късове неприложимо художествено знание. Тези препратки и реплики се появяват изневиделица, мимоходом („Ти чела ли си Самюел Бекет?”, с. 107; „Пак ли ще ми се правиш на Петя Дубарова!”, с. 106), но в гъстотата им едновременно с това се наблюдават груби грешки, които издават, че претенцията на места надхвърля ерудицията. Една от героините наркоманки (Омразата) казва на с. 45: „Моите мисли са … кощунски и скверни.“ (46) Интелектуалният гуру на наркоманското общество Идо Учителят държи поредната си проповед и на с. 52 изрича следните потресни небивалици: „Освен в ушите на Съзиданието, е казал Кабалион, в неговата химетична философия, има и насилствено оглушаване.“ На с. 83 пък се мъдрят необясними обяснителни бележки. Където Чиката казва на Дивото „Не осъзнаваш ли, че трябва да спасяваме задниците си, дявол да го вземе!“, е изведена бележка под линия, която долу гласи: „Истинска отровна гмеж, бълвана от холивудската индустрия.“ Малко по-нататък пак Чиката заявява: „Нали си чел, че според философите, някои неща обладават обемност, но всъщност вътрешно са кухи“ Тук отново следва странна бележка: „В много случаи употребата на наркотици, според изследванията на учени, отприщва мозъчните центрове – мигове, в които музиканти, художници и поети създават шедьоври.“

Отминавам и с. 104, където надрусаното момче си представя, че е Велик инквизитор, яздещ „бял кордобски кон” (вместо „кордовски”), и приключвам с последна критическа реплика към този роман. Нужна му е доста солидна редакция от началото до края. Дори още на следтитулната страничка с изразените предварителни „благодарности“, тъкмо в изречението, посветено на редактора и неговия принос за окончателния вид на книгата, се мъдрят цели две печатни грешки: „На майсторът на словото доц. д-р Сава Василев, който се съгласи за стане редактор на Свръхдоза.“ (3) Наистина свръхдоза от дефекти.

Преминавам към книгите, които са по-скоро сполучливи. Първата, за която ще стане дума, е „Едночленното жури” на Пламен Колев („Либра Скорп”). Заглавието мобилизира читателя в очакване на напрегнат сюжет а ла Мики Спилейн – нещо от рода на американските „ноари”. Това, между другото, доста ме ентусиазира. Наистина, бих погледнал с много добро око на един чист жанров представител, на книга, която е професионално ориентирана към масовия потребител на литература за престъпления и за света на престъпността. Дори бих я сметнал кажи-речи за нещо новаторско. В нашата най-нова литература спазването на правилата на жанра е рядкост. Масова практика е жанровото изключение или експеримент – до такава степен, че човек може да се запита: „Дали писателят всъщност познава правилата на жанра, върху който експериментира? Би ли могъл, примерно, да ги спази? Да напише нещо съвсем типично?” Конкурсът „Агата” за криминален разказ на „Литературен вестник” преди години предизвика появата на няколкостотин „нетипични“ криминални разкази, които сами себе си назоваваха изключения или експерименти. Литературата ни е като обществото. Не само не спазва правилата. В повечето случаи даже не ги знае.

Разбира се, част от проблемите са обективни. Английската логическа кримка и американският трилър са се развивали в пазарна ситуация и така полека-лека са оптимизирали параметрите си на база на читателската реакция. Нашата читателска публика е малобройна и всеки роман, дори и „касовите“, се пише като високо изкуство. Недостигът на публика в много отношения определя нивото на жанра. Масовата литература на Запад, поради наличието на публика, е колективен договор между писател и читатели. У нас, поради липсата на достатъчно публика, дори популярните четива са индивидуални творчески импровизации, с всички рискове, които произтичат от това положение.

Връщам се към „Едночленното жури” на Пламен Колев. Романът всъщност е жанров хибрид – история на едно престъпление, която развива и социална проблематика до степен на амбицираност да изобрази ситуацията на обществото „каквато е” в най-съвременна България. Формално погледнато, жанрът е „трилър на отмъщението“ (като „драмата на отмъщението” в ренесансова Англия). Главният герой, българизиран македонец от Македония, си стъква бит и живот у нас, жени се, ражда му се син, преди това си е намерил добре платена работа, която довежда семейството до покупка на „Тойота“. Крадат му колата. За да си я върне, той задлъжнява на мутри, съзаклятничещи с полицейски началници, после го съкращават в работата и постепенно пропада. Синът му се разболява и умира, жена му го напуска. Той тръгва да си отмъщава на пряко и косвено виновните, осъждайки ги последователно на смърт.

Сюжетът е обещаващ и в част от книгата удържа на обещанието да разкаже добра история. Проблемът е, че е поразводнен от една композиционна игра с времето, която в началото на романа е доста удачна, но по-нататък натежава. Хронологията в трилъра е важна, за да се види крайният резултат от действията и простъпките на героите. Дори да се правят игри с нея, те не би трябвало да разбиват усещането за движение напред във времето, защото предназначението на жанра е да постигне в края едно усещане за трагична обреченост на света наоколо. Тук, обаче, хронологията на повествованието е буквално раздробена. Сюжетът постоянно прелита, от глава на глава, ту малко назад във времето, ту рязко напред, ту пак малко назад и т. н. Резултантното усещане е за една експериментална игровост, за сюжетен сбор от пионки, направлявани от ръката на разказвача в произволни посоки – и тази игровост (стигаща до игривост) сподавя доста силно шанса за постигане на напрежение у читателя. Впрочем тя е въведена и съвсем съзнателно от самия повествовател. Ето:

Нашият герой натисна смело звънеца-камбанка до масивната кафява врата на инспекторката. Приготви си кърпата с хлороформа и в мига, когато тя отвори, я притисна към лицето й, като същевременно със сила я избута навътре. Всичко стана много тихо. Русолявият я положи на килима в антрето и внимателно затвори външната врата на апартамента. След това бързо се упъти към кухнята, от която ухаеше на прясна салата и свинско печено.

Рита Маджарова си беше създала уютно гнезденце. Неголямата заплата в дирекцията тя умело си допълваше с пари от проверяваните субекти и фирми, така че за няколко само години след завършването на университета бе успяла да си купи апартамент в централна зона, нова японска кола, плазми и всичко останало. Кухнята не оставаше по-назад и беше натъпкана буквално с всички възможни уреди и екстри. (с. 75)

Тук се виждат основните резултати от прекалената обработка на сюжета, която авторът е извършил. Самият той си личи някак, че се вълнува повече от композицията на произведението си и от странични социално-консумативни детайли, отколкото от темата, ситуациите и персонажите. В резултат, тонът на много места, включително и тук, е даже закачлив. Разказвачът проявява странна духовитост, несвойствена за драматично и напрегнато повествование. Трилърът избледнява, изместен от „комедия на нравите“ (включително и в позоваванията от типа на „нашият герой“, „героят на нашето повествование“). Читателят лесно би стигнал до убеждението, че поне част от замисъла на автора е да даде сатирично-иронична панорама на днешните български нрави. Последният сякаш се издърпва назад нравствено от всички герои, заема изтеглена зевзешко-одумваческа дистанция, не се идентифицира дори с каузата на главния герой. Това сваля от динамиката на напрежението, защото читателят чувства инерцията да се идентифицира с главния герой.

И в крайна сметка: тук за пореден път се обажда традиционната болка на българския роман, особено когато не е исторически. Сюжетът е рязко по-къс от предвидения обем. Би могъл да бъде и по-дълъг, ако беше разгърнат с повече диалози и директни сцени и с по-малко преразказ, но наличният му композиционен план го обрича на оскъдица.

Предстои да се спра за кратко върху книга, която също бих определил като „роман”, въпреки че пълното й заглавие е „Посещенията на съседа Ставри. Малки анекдотични разкази”. Автор е Ваньо Вълчев, издателството е пак „Либра Скорп”. Това е много добре написана книга, при това, за разлика от предишната, има безукорна композиция. Пропита е с добро „нашенско” чувство за хумор и дава всички формални основания да бъде възприета като увлекателно и забавно четиво. Ваньо Вълчев умее да пише. Преди две години се запознах с негова стихосбирка, която се отличаваше с изпипан език и техника, сега го виждаме да се представя с изпипана белетристика. Важно качество на този писател е, че пише поезията като поезия, а прозата – като проза. Не пише поезията като проза или прозата като поезия, както много често се случва с авторите, които гастролират сред повече жанрове.

Ето впрочем рамката на книгата. Сюжетният разказвач е тих и кротък чиновник пред пенсия, стар ерген. Комшия на име Ставри, вече пенсионер, започва да го навестява, пие му ракията, яде му от манджата, при това не чака да го поканят, а с дебели намеци си иска почерпката. В замяна му разказва истории от ежедневието си, които именно съставляват общия обем. Тук именно двамата герои се зацепват. Ергенинът Милети има някакви амбиции да остави нещо литературно след себе си в знак, че все пак някой с неговото име е живял на този свят, но тъй като установява, че не му се е случило нищо интересно, съседът Ставри му идва дюшеш с историите си, които нашият човек чува и си записва – един вид, като няма свой живот, барем да опише чужд.

Отчасти, книгата на Ваньо Вълчев е точно това, което е обявено в подзаглавието й: „малки анекдотични разкази”, сбирка забавни истории из злободневното ни ежедневие, предназначени за неангажиращо четене. Отчасти, същевременно, тя е социална сатира, защото през призмата на бай Ставревите истории се открояват сериозни проблеми от околната действителност, при това в най-неотдавнашния й вид, с всичките й икономически язви и технологични нововъведения. Тази хибридност на произведението допълнително разгръща потенциите му.

Книгата определено подсказва за амбиция да представя „как стоят нещата” в днешна България – да бъде своеобразна сатирична епопея на съвремието ни. Тук обаче бих искал да вметна, че вторият план, социалната сатира, има доста нереализирани заложби, не е доизразен, по-свит е и отстъпва на първия. Причината е в самия избор на водещ разказвач – самият Ставри, който е един дребен използвач, един урод, отвратителен българан, чиято най-висша цел е да се наплюска и налюска на аванта. От историите му го виждаме и като залязващ похотливец, който върти глава след всеки по-стегнат женски задник, пиянства плюс това в пенсионерския клуб, има си жена в къщи, но в съзнанието му тя е някаква чума, която само му иска пенсията и му пречи да си пие с другите. Тоест, пред нас е човек, който е прахосал целия си социален капитал, за да угоди на дребния си егоизъм.

Нямам нищо против съществуването на героя и фигурирането му в романа. Не мисля обаче, че е удачен изборът той да е разказвачът в книгата. С всичките си апетити и егоизми Ставри е крайно недостоверен разказвач и дори когато говори за реални проблеми, социални или не, читателят не е в състояние да му повярва и да се вживее в казаното, тъй като го знае много добре що за стока е. Възражението ми, тоест, е композиционно, а не морално. Вълчев просто е изпуснал едно потенциално измерение в повече, въвеждайки крайно недостоверен разказвач, неспособен да създаде драма или сериозно отношение към себе си.

Впрочем – в заключение по тази тема – и жена му е същата като него:

Преди двайсетина дни моята Катерина се изнесе към Меричлери. Щяла да помага на братовчедка си да колят прасето. Аз съм забелязал, че на чуждо прасе винаги има много помагачи.

Стигаме до Милчо Касъров и до романа му „Мирис на пари”, който е на практика самиздат. Романът обаче изненадва приятно. Езикът е културен, овладян, образован и най-важното – белетристично епически. Липсва обичайната литературност, характерна за произведения на автори, самоидентифицирали се със званието „писател“. Касъров умее да разказва леко, да драматизира ситуации, да очертава характери от всички страни чрез описание и диалог. Това са безспорни качества и те са там, в произведението.

Сполучливо е съчетанието на характерите и сюжета. Главен герой (и главен монологист) е Никола, студент по медицина, който се е върнал в родния Бургас, тъй като баща му е съкратен от работа и не може повече да го издържа в София. Започва митарства, които го отвеждат да постъпи на надомна работа като болногледач при Иван Дражев, бивша комунистическа висша номенклатура, а сега елитен пенсионер и баща на млад бизнесмен от нов тип, Димо, характерна неосоциалистическа бизнесакула. Полека-лека Никола прави кариера чрез работодателя си. Авторът определено си е поставил за цел, със сюжета си, да анализира обществото отвътре, по различните му етажи отдолу до някакво ниво на „горе”. До голяма степен той е успял в това, смогнал е да създаде нещо като епическа панорама на отрязък от съвременна България.

Сега стигам до една забележка. Сюжетът е много обещаващ и даже диша на потенциален трагизъм. Започва стремително и разгърнато, увлича. Темпото, за мое съжаление, е завладяващо обаче само до с. 26. После се забавя. Отделните глави започват да се редят като монолози на този или онзи герой, включително и на едно куче с късмет да си прекарва дните при богати собственици.

Разбирам, че тази композиция е съзнателен замисъл от страна на автора. Но това вертикално насичане на сюжетния поток с монолози на този и онзи превръща романа (условно казано) от филм в серия от фотографии. Всеки от героите монологисти говори за себе си, разказва за живота си и в част от поверения му текст придвижва с една брънка сюжета напред. Отново стигаме до българската повествователна дамга – сюжетът е по-къс от книгата.

Тази композиция има и ценни страни сама по себе си. Разказите на героите са в повечето случаи сочни, увлекателни, интересни, нерядко пълни с чувство за хумор и прецизни характеризации на хора, теми и проблеми. Касъров е способен разказвач, майстор на диалога, на автентичното му предаване в жив разговорен език. Личи си интересът му към човешките характери, вглеждането му в тях, удоволствието от разлистването им. И в същото време личи, че тези „картини” го интересуват повече от самия сюжет. Те са някак самостоятелни, ярки сами за себе си. И пред тяхното сумарно количество и качество сюжетът избледнява и отстъпва на заден план почти до пълно изчезване. Но пак повтарям, ценя способността на Касъров да гради повествование и да го разказва сочно, умно и култивирано.

Две книги, за мое съжаление, трябваше да отпаднат от класацията за награда. „Иманярски и хайдушки предания” на Иван Бубалов е второ издание, както самият автор е отбелязал на титула. „Бягства” на Иван Сухиванов е сборник с разкази, които се отличават с психологическа дълбочина, фантазна разгърнатост и болезнено остро усещане за екзистенциалната ситуация, в която се намира днешният българин. Книгата е едновременно европейска и българска, начетена и спонтанно чувствителна, гротескно мрачна и духовита. Бих искал –това е само пожелание, разбира се – да видя тези качества в роман, написан от същия автор. Бедата е само в това, че „Бягства” е недостатъчно нова книга. Макар да има облика на първо издание, тя е фактически книгата му от 2005 г. „Къси истории” с няколко екстри.

Съжалявам и за още една книга, че няма как да попадне в списъка на наградените. Авторът се казва Денчо Михов, заглавието е „Въведение в маркучологията”. Това е пак издателство „Либра Скорп”, само че този път въплътено в собствения му директор. Извън тия външни подробности, книгата е нестандартна, дори ексцентрична, и представлява най-добрата българска жанрова пародия, която съм чел – подчертавам, не „бургаска”, а „българска”. Накратко, става дума за пародия не на конкретно произведение или художествен стил, а на цял жанр. Такъв тип произведения се срещат тук-таме в нашата книжнина, посветени са главно на исторически теми и носят заглавия от рода на „Хумористична история на българския народ”. Проблемът им е, че въпреки заявката за „хумор”, те са обикновено смес от заядлива жлъч и спотаена почит по адрес на имената и събитията от националния пантеон, който иначе претендират, че пародират. Книгата на Михов е по-различна. Тя пародира жанра на научното изследване, подменяйки обичайния „сериозен” и „важен” обект на проучвателен анализ с „несериозен” и дори „непристоен” такъв: клозетът и свързаните с него нужни, макар и непрестижни практики. Това е едно начетено произведение, пропито от мек хумор, което отчасти пародира методологията на академичния анализ, отчасти я осъществява съвсем „сериозно” спрямо уж „недостойния” си обект. Рядко европейска книга с рядък тип хумор за нашите традиции – позитивен присмех. Всъщност е книга за книгите и за любовта към четенето. Занемарява я донякъде само обстоятелството, че Михов от един момент нататък се поувлича в академично-изследователския й план и допуска пародийният да изостане на задна позиция. Поради тази причина, след първата й трета читателят би могъл да се зачуди на места, пародия ли е всъщност това, което чете, или е нещо друго.

За едно друго нещо недоумявам. Не получих нито една детско-юношеска книга, издадена през годината. Просто е мога да повярвам, че в Бургас не е излизало нито едно заглавие в този популярен и потенциално продаваем жанр, но нямам друго обяснение.

И няколко заключителни думи. Повтарям, приятно ми е, че бургаските автори през годината са дръзнали така системно да се впуснат в голямата съвременна тема. Все още обаче си личи, че тази тема е неусвоена, нова е. Често пъти анализите и коментарите й са еднопланови, представящи героя на съвременната българска действителност като злочеста боксова круша под ударите на немилостивата съдба. Тази тема има още да се разгръща. И едно пожелание – за този, който успее. Намерете и нещо положително в този хаос, който наричаме съвремие. Извлечете го. То трябва да е някъде там, вътре, колкото и да не се вижда. Не може всичко да е като в първите десет минути на индийска сага с Радж Капур в главната роля. Нещо е живо в тази страна, действа, бута нещата напред. Намерете го. Не разсъждавайте само като бити пулове в игра на табла. Бъдете големи, кой докъдето може.

11.12.2011 at 4:07 pm Вашият коментар

Older Posts