Archive for май, 2009

Скандалът „Аскеер“

Много се радвам на това, което се получи по време на тазгодишното връчване на наградите „Аскеер“. Да припомня какво стана. Докато тече церемонията (миналата събота във Военния театър), Иван Ласкин, който тъкмо е излязъл да обяви номинациите за драматургия,  внезапно възкликва публично по адрес на участието на театър „Сфумато“ с постановката „ОООО – Сънят на Гогол“, че догодина наградата вероятно ще се казва „ОООО – Аскеер“. Добавя още, че и на Луната да отидат да играят, „Сфумато“ едва ли ще имат по-малко публика, отколкото днес.

В петък 28 май Иван Добчев помества в „Труд“ нещо като открито писмо до Ласкин под надслов „Мотивите на един отказ“. Там нарича изявлението на Ласкин „просташки прецедент“ и „индивидуална изцепка на един от по-мутренски устроените артисти на театъра“, а самия него – „комплексар, който цял живот се изживява като Стенли Ковалски“ и „юмручен герой“. Неделният „Труд“ (30 май) помества отговора на Ласкин „Мотивите на един Комс-ОООО-молец“, откъдето ще цитирам три важни според мен откъса:

„Чувствам теб и личността ти  като вирус, който съсипва централната, периферната и вегетативната нервна система на българския театър и стимулира най-вече отделителната.“

Налагаш фалшиви и крадливи театрални форми, космически усещания, отделящи се от порите ни, екзистенциални истини и борбеност, божествени вплитания с велики автори… Истината е, че всички тези автодитирамби всъщност структурират театъра ти като една обикновена пиявица, която оцелява във всякаква политическа и морална среда [курсивът мой – В.Т.]. Приказката за пътеките.“

„Говориш ми със самочувствието на гуру, който има стотици последователи – а си просто заобиколен от малко мрачни хора, празноглави, неосъществени и групирани лакеи, които като метастази са плъпнали из висши държавни учреждения и глашатайстват в полза на импотентните ти напъни.“

Накратко, съгласен съм с всичко казано. Е, само реториката не е точно моя, но разбирам тематичната й насоченост и я одобрявам. През 90-те години цялата ни видима култура, с малки изключения, беше фондационна издънка. И в театъра беше така, и в литературата, и къде ли не още. Ползата беше, че по този начин се появиха непазарни културни продукти с по-експериментален характер – постановки, книги, – които иначе нямаше да могат да се появят.

Важно е да има и такива неща. Но „и“-то в предното изречение е също така важно. Експериментът е вид периферия. Той е работна площадка, цехова продукция, но не завършената цел и смисъла на изкуството. В един кратък период от миналия век той е бил емблема на новото, авангардното изкуство, когато в Европа са се сменяли поколенията и естетическите платформи. Но периодът отдавна е отминал. Отдавна съчетанието между „ново“ и „експеримент“ е вече на практика оксиморонно. Но тъй като авангардизмът изгради в полето на изкуството своя бюрокрация, експериментът продължи да се изявява в ролята на център, вместо да се върне обратно на мястото си в периферията на творческия процес.

У нас пък, понеже сме културна провинция, която особено усърдно се надига на пръсти, за да бъде забелязана откъм „Европа“, периферията буквално заля центъра и остана там едновременно като мода, класика и траен начин на творческо мислене. Стигна се дотам, че в литературата се издигна в култ нечитаемото, а в киното и театъра – негледаемото. И понеже тази идеология изпълни институциите на културата като норма, другите възгледи междувременно бяха подтискани или маргинализирани с помощта на политически квалификации.

В резултат пак си останахме провинция в културата. Само че провинция с претенции. Село с двуезична табела на входа и на изхода. Но вътре боклука пак го хвърлят на същото място.

Радвам се обаче, че в последно време на фронта на естетическата норма избухна културна война. Точно в този план се вмества театралният скандал „Ласкин-Добчев“. Това за мен означава, че нещата се нормализират, т. е. разширяват се и се пренареждат. Пробит е харизматичният капак над всички маниерни глупости, които досега се вършеха необезпокоявано в театъра. Сега, дори 2 000 колеги да се притекат на помощ на Добчев и Маргарита Младенова с уверения, че те са шекспировците на съвременна България, старата недосегаемост я няма вече. Всеки път те ще трябва наново да аргументират легитимността на това, което правят – особено когато спорят с колеги по повод идеологията и естетическите норми на своето, да го наречем, „изкуство“.

31.05.2009 at 9:38 am 13 коментара