Archive for юни, 2009

Опити за евролитература

Успях да дочета романа „13 рози“ на Никол Данева (ИК „Труд“), въпреки постоянното си желание да го захвърля, което ме съпътстваше още от страница 51. Трябваше да го захвърля. Бях прав. Не може да се очаква подобрение в нещо, което тече на такова ниско ниво още в композиционно най-важната си част. Типична лайфстайл-проза, предназначена за една охолна и полуобразована аудитория от „буржоа-благородници“ – хора, нагълтали се отскоро и с пари, и с култура, но впечатляващи само с първото. То, в крайна сметка,  се трупа по-лесно.

Романът принадлежи към вълната от четива, производни на „Шифърът на Леонардо“ на Дан Браун, само че с патриотично заземяване в наша територия и митология. Пак става дума за древен текст, пак всичко се върти около сензационната тайна, че Исус е бил женен за Мария Магдалина, която всъщност била „апостол над апостолите“, пак има тайнствени събития и още по-тайнствени преследвачи. Новото е, че сюжетът тече в България, в него илюстративно са впрегнати богомилите, катарите и албигойците, а самата сензация е, че Исус е бил посветен в орфизма на Перперикон, а Мария Магдалина се заселва след смъртта му край бреговете на река Арда и там прекарва остатъка от живота си. Тайната бива успешно разкрита от двете близначки Мария и Магдалена, съпроводени от техните интимни партньори Александър и Николай, въпреки че начинанията им постоянно аха-аха да се осуетят от демоничната Габриела, слугиня на Сатаната, която е нещастно влюбена в Александър и заради пренебрежението му жадува кърваво възмездие. Нещата обаче завършват щастливо, всичко се изяснява, Габриела обезумява безвъзвратно, а Александър поднася сватбен пръстен на Магдалена. Завеса.

Романът излезе през ноември 2008 г. и веднага в популярната преса се появиха отзиви, уверяващи ни, че той е скандален, революционен, дори опасен за Българската православна църква и Ватикана. Уви за него, това е пиар. Сюжетът не е нов и е на практика незабележим сред многото други подобни, също така незабранени четива: „Жената с алабастровия съд“ и „Мария Магдалина, невяста изгнаница“ на Маргарет Старбърд, „Според Мария Магдалина“ на Мариане Фредриксон, „Страстта на Мария Магдалина“ на Елизабет Кънингам, „Мария на име Магдалина“ на Маргарет Джордж, „Тайната Магдалина“ на Кай Лонгфелоу и др. Между тях „Шифърът на Леонардо“ не заема най-първото място, макар че по популярност бие останалите. Всъщност ако не го броим него, бихме могли да заключим, че сюжетният мотив не е скандален, а дамски.

Самият стил е общо взето плитко сензационен, с особено силни вибрации в областта на любовната тема: “Бе се събудила като от удар, изтръпнала от еротичното съновидение и пронизващия спомен за тяхната раздяла. И за унижението, което бе изпитала, предлагайки му при последната им среща тялото си, достойнството си и богатството си.” (с. 5) Иначе, в центъра на вниманието е разследването, което е разгърнато старателно и последователно. Бедата е, че авторката не е могла да надхвърли възможностите си, защото най-слабо изразени в романа са две от най-важните съставки на евентуалния му успех – вложената обща култура и задният план на централната интрига. Данева е проучвала съвестно източниците, но някак си личи, че тръгва от много ниски базови знания. Това не може да се скрие – и тук, и по принцип. Читателят добива впечатлението, че за нея и героите й всичко що намирисва на езотерика и загадка е еднакво достоверно, екзотично и най-вече фрапантно. Дали ще е Библията, популярните книжки от типа на Ерих фон Даникеновите или някое ръководство по магии и заклинания, все тая. Не знам колко трябва да се гордеем с нивото на културата от древните български земи, но книги като тази ме карат да настръхвам при мисълта колко нисък е долният праг на културата по днешните български земи.

Две-три думи за задния план на сюжета. Романът на Дан Браун – ако ще говорим за вдъхновителя – не е шедьовър, но може да послужи за пример колко странични, дребни детайли са нужни, за да стане картината зад събитията пълнокръвна, с което да им придаде допълнителна увлекателност. При Никол Данева уж всичко се развива в България, а България я няма. Тук-таме изникват бледи контури и едри щрихи, но без подробности:

„Селата в района бяха предимно турски и почти всяка къща беше закичена с чиния, насочена към съседна Турция.“ (с. 37)

„В някои среди беше престижно да се похвалиш ей така между другото какво и кого си видял на тазгодишната „Аполония“ и кои са най-новите течения в изкуствата и литературата, и кой каква пластика на лицето си е направил, че и на други части на тялото…“ (с. 177)

„Окъпана след бурята, София изглеждаше едновременно ярка и задръстена – пълна с коли, с обрулени клони, листа и всякакви дребни боклуци, довлечени от мътните порои, заливали допреди час улиците. Близначките прекосиха площада, прескачайки локвите, и влязоха в Археологическия музей.“ (с. 261)

Детайли, както виждаме, има, но са толкова общи, че на това ниво биха могли да бъдат извадени като от България, така и от Гърция или Иран. Но какво, въпреки всичко, ми се понрави в романа на Никол Данева? Съвсем дребно е, но го има. Все пак това е урбанизирана проза, при това второ или трето поколение. Говоря не за авторката (нея не я познавам, нито рода й), а именно за прозата. Беше ми например хем странно, хем може би някак симпатично да видя на едно място реплика към таралежа – животното таралеж – като към някаква екзотична твар, по-близка до аквариумните рибки, отколкото до котката или змията: „Хей, ако пак си пускаш бодлите, таралежче такова, нищо няма да чуеш!… – Магдалена се засмя. Обичаше да я нарича с името на онова бодливо, симпатично животинче, което се защитаваше по толкова оригинален начин.“ (с. 11) Какво развитие на светогледа от Йордан Радичков, през Деян Енев, насам! Е, не на постиженията. Но все нещо, макар и само културологично.

Само два месеца след излизането на „13 рози“ се появи и друг роман на същата тема. Абсолютно същата. Заземяването обаче е другаде. Основните герои са пак българи, но те пътуват из цяла Европа. Става дума за „Мастиленият лабиринт“ на Людмила Филипова. Почти веднага след излизането му, из пресата протече кратък конфликт, в който най-напред Данева обвини Филипова в плагиатство, а след това Филипова й отвърна с доста убедителна контрааргументация. Останах с впечатлението, че кавгата се породи от ревност, но не между авторките, а между издателските къщи. Вероятно „Труд“ се почувства застрашен от „Сиела“, която издаде „Мастиленият лабиринт“, и по навик реагира скандалджийски.

Сюжетните прилики между двата романа са големи, но няма как да е другояче при две четива, производни на трето и допълнително повлияни от четвърто или пето. И двата са вторични, имитативни, замислени са в контекста на една световна сюжетна мода. Обичаен е даже патриотичният им импулс да интегрират и българско сюжетно присъствие сред стожерите на книжното си пристрастие и вдъхновение. Например, в споменатия по-горе роман на Елизабет Кънингам, която е ирландска писателка, Мария Магдалина се разглежда като поредна реинкарнация на келтската кралица Майва. Така, съзнателно или не, те представят една малко неумела литературна страна от опитите ни за светкавична интеграция в Европейския съюз. Но няма нищо тревожно, особено като имаме предвид, че другите ни опити – икономическите, политическите – са засега още по-неумели.

„Мастиленият лабиринт“ е по-изпипан сюжетно и стилово роман. По-организиран е. И някак по-културен. В него е вложен повече усет към литературата, а и към тайнствата, които тя крие или е способна да създава. Централната интрига, обаче – разгадаването на тайната и съпътстващите обстоятелства около него, – не просто организира романа. Тя го и изпълва, изчерпва го. Извън нея няма нищо. Нищо лично, извън най-общото. Героите са схематични, а още по-схематичен е животът им, отдаден единствено на функциите, които те изпълняват около разгадаването на загадката. „Мастиленият лабиринт“ е един драматизиран ребус, компетентен, но сух и неизразителен.

Върху това произведение е работено много. Не само от Филипова. В края му са внимателно изредени (с благодарности) всички, които са помагали за оптимизирането му. Сред тях са хора, съдействали за пътуванията на авторката до съответните сюжетни места (Стилиян Иванов, Деян Неделчев, Пламен Грозданов), специалисти консултанти по археология (Николай Овчаров, Петранка Неделчева), редактори и съветници по литературната обработка на текста (Иванка Томова, Мария Станкова, Амелия Личева, Митко Новков). Вярно, това говори за доброкачествено его у авторката, за готовността й да се учи от другите, за коректността й към тях. Но вярно е и че такъв екип не може да си позволи всеки. Това огромно обгрижване едва ли би било осъществимо без политическите позиции на рода на авторката (Гриша Филипов, бивш член на Политбюро и премиер на България) и икономическите позиции на съпруга й (Божидар Колев, собственикът на веригата “Технополис”). Обгрижването е съчетано и с една постоянна пиар-кампания, с една машина от хора и връзки, която непрестанно лансира скромното засега творчество на Филипова по медии, панаири и фестивали, искайки някак да натрапи у нас и навън усещането, че тя не просто е български писател, не просто е даже репрезентативен български писател, но и направо репрезентира българската литература. Това не остава скрито за публиката. Напротив, то поставя Филипова в изкуствен контекст спрямо останалата ни литература – като в “ин витро” епруветка или своеобразен социален скафандър. Получава се в резултат и някакво странно впечатление, сякаш цяла България е ангажирана да работи неуморно за каузата на един-единствен автор, който да не прави друго, освен да пише, да пише, додето накрая „ни“ представи достойно пред Европа с един наистина европейски роман. Както го и разхвалват насам-натам. Не е ли малко смешно? За мен, е. Нещата пак се свеждат до „ние“, а не до „аз“. Пак нашенски провинциализъм, но вече откъм по-охолната му страна.

Людмила Филипова е умна и отдадена на литературата. Има и култура. Но нещо пречи на прозата й да стане истински добра, въпреки екипа от помощници. Цитирам няколко характерни пасажа. Нарочно ги вадя от къса секция:

„До него стояха други двама, които обясняваха, че са научни работници, а всъщност приличаха на гладни мишки в мокри дрехи.“ (с. 26)

„Иначе беше дребен и плешив, като единствената му коса бе назъбен венец, обрасъл около лъскавото му кубе.“ (с. 27)

„Вера мушна ръка под лакътя на Христо Кузманов, завеждащ Етнографския музей. Усещаше как краката й затъват в преспите, а тя все по-трудно ги изскубва оттам.“ (с. 25)

„В центъра имаше рисунка. На нея се пъчеше крал, стиснал здраво позлатения си трон.“ (с. 29)

„По вековните каменни зидове, издигащи се от двете й [на Виа Апиа Антика] страни, се открояваха мраморни барелефи, останки от древни постройки. Някога хората оползотворявали всеки наличен материал в строителството.“ (с. 31)

Това са примери за дребна, но постоянна езикова немара. В първия цитат имаме несполучлив опит за разгърнато сравнение. Там хомогенен образ просто не се получава. Мишките обикновено не носят „дрехи“, за да си ги представим лесно в мокри такива, а след тях и „научните работници“. Така образът, неполучил въплъщение, останал необективизиран, се буквализира в съзнанието ни и ни кара да се питаме полу на шега: „Хубаво, дрехи, ама човешки или миши? А гладните мишки как изглеждат? С увесен нос или мършави?“ Все такива работи.

Във втория пример „плешив“ носи очакване за „абсолютно без коса“ и затова „единствената му коса“ идва като лека изненада или антитеза. Което би трябвало да се открои, като например в: „Иначе беше дребен и плешив, само лъскавото му кубе бе опасано с назъбен венец от коса.“ В третия пример пък имаме описание на драматичен пеши преход през швейцарските Алпи, което уж тече през съзнанието на „Вера“. И изведнъж, сред бурята, получаваме отривиста информация кой е „Кузманов“ и какво работи. Тя ли си го е помислила ей тъй ненадейно в мрака? Или авторът се е намесил с пряка характеристика изотникъде? Ясно, че е второто, но двете перспективи, вътрешната и външната, се преплитат и задръстват хода на прочита с някаква координатна мътилка.

В четвъртия пример получаваме внушението, че кралят е вдигнал с две ръце трона, а той сигурно просто седи на него със здраво впити в ръкохватките ръце. В петия се оказва нова двусмислица – какво изразява второто изречение, като извод от първото? Мрамора ли репликира? Или намеква, че много се е крадяло от постройките оттогава насам и те постепенно са се превърнали в „останки“? Някак не е ясно, въпреки че подозрения можем да имаме в подкрепа на последния от двата варианта.

Това не са инциденти. Езиковата несъобразителност или немара постоянно съпътства героите и събитията. Но и това не е всичко. Словесните образи в романа по принцип имат абстрактни очертания, съставени са от едни по-прави линии, от един по-геометричен релеф, отколкото съответките им в реалността. Струва ми се, че Филипова има богата прочитна култура (макар и основана главно на трилъри), която обаче е в дисбаланс с житейския й опит. Сякаш твърде много от житейските контакти и проблеми са й били спестени. Поради този дисбаланс тя често пъти не знае коя фраза да избере за конкретния случай, защото изборът може да се направи само от по-висока позиция на наблюдателския и словесен опит, над сегашната.

Затова прозата й се получава монотонна. И в крайна сметка безинтересна. Пореден опит за евролитература с частично локален успех. Без представката “евро”.

20.06.2009 at 1:46 am 11 коментара

Трансформации в литературното поле

В момента литературен живот у нас… е, не чак „няма“, но от него нищо не произтича. Сам той въобще не може да пробие до медиите, освен в специално отредените за това кьошета – литературни страници във всекидневници, съобщения в интернет за предстояща премиера на книга в „Червената къща“ и т. н. Неща от този род. Не генерира интересни новини. Няма и очаквания към него в тази посока. Можем да определим ситуацията като пълен разпад на литературния център. Ако у нас е имало някога подобие на такъв „център“, то вече не действа. Не излъчва послания. И не упражнява никаква власт отвъд собствената си, разделена на няколко клуба територия. С това литературата ни прилича на малко частно радио. Ако отидеш на вълната му и надуеш звука, може да ти събори стените. Но отдалечиш ли се на два квартала разстояние, ще чуеш само обичайните космически звуци.

Разпадът на т. нар. „център“ активизира обаче дейността на други „центрове“. Това е най-хубавото в ситуацията, която е вече факт. Текущото битие на литературата ни вече е основно „встрани“. Имам предвид периодичните издания, където един писател има шанс да публикува „последното“ или „най-новото“ си. И разбира се, умишлено не броя електронните издания, тъй като при тях идентитетът не е точно географски.

Та от досегашната „централна“ литпериодика продължават да съществуват само „Литературен вестник“, който е полуумрял и вегетира на инжекции, „Култура“, в която литературната ориентация е само една от няколкото, и практически невидимият „Съвременник“, който няма никакво значение, освен като фиш в Националната библиотека. Може би, въпреки името си, е заложил премного на бъдещето, защото настоящето му е крайно обезкървено.

Значително повече текущ живот виждаме – каквото и да е – в споменатите литературни притурки на политическите всекидневници, макар че там той е неравномерен. В „Труд“ са се затворили в ограничен кръг от традиционни любимци и почти не подават нос навън. Ако ще е интервю, то ще е със Стефан Цанев или Валери Петров, ако ще е съобщение за новоизлязла книга, тя ще е пусната от издателството към вестника. Останалото е някаква тънка рекламна пяна. Всъщност мисля, че литературата дълбоко не ги интересува – извън поддържането на някакъв набор от взаимоотношения на лична или политическа основа.

Във в. „Сега“ също поддържат литературна страница, която открай време е равна – ни нагоре, ни надолу. Но е добре, че я има. „Монитор“ дълги години се отличаваше с концептуална нелитературност, но напоследък е активизирал амбиции в обратна посока и страницата им в момента е сред най-интересните. Заслугата е на Деян Енев и Людмила Габровска. „Новинар“ няма точно такъв тип „страница“, но показва, че следи литературата, явно заради интересите на собственика му Любен Дилов – син. Неотдавна засвидетелства литературно присъствие, малко куриозно, и в. „Българска армия“, с притурката си, списвана извънредно ентусиастки от поета Лъчезар Лозанов. Това вместилище на книжно-събитийна информация би трябвало по задание да е дъно на периферията, обаче не е, именно заради амбицията на Лозанов да я композира и поднася интересно, разнообразно, с цветни снимки, на жив език.

Актуалността на литературата може и да страда като цяло, но антологийността й е в подем. Не преувеличавам. Днешната ни литература всъщност е съсредоточена главно в дебели списания и алманаси вън от столицата. В Пловдив е сп. „Страница“ на Клео Протохристова и Борис Минков. Във Велико Търново Сава Василев върши серия подвизи около поддържането и композирането на алманаха „Света гора“ (над 600 страници литература ситен шрифт, което значи над 800 „нормални“ страници). В Бургас пък започнаха да издават сп. „Море“. Там са Георги Ингилизов, Иван Сухиванов и Росен Друмев. Можем категорично да кажем, че българската литература силно се децентрализира напоследък. Защото извън тия издания влиятелно присъствие в литературното поле регистрира кажи-речи само интернет – „Либерален преглед“ на Златко Енев, LiterNet на Гео Чобанов, „Litclub“ на Емилиян Николов, „Public Republic“ на Наталия Николаева и някои други. В тази връзка, мнозина следят и „Книги NEWS“ на Стоян Вълев (може би даже повече, отколкото някои от гореизредените), макар че громящата и еднопланова афектност в коментарите на Вълев – която иначе вероятно вдига процентите на читателския интерес към сайта – умее да настройва срещу себе си по-култивираната аудитория.

И още нещо хубаво искам да изтъкна – самочувствието на новите „центрове“. Те не се чувстват прикачени на акумулатор към столицата, както беше практиката доскоро. Все още са малко всеядни в подбора и оценките си, но ми се струва, че вече започват да развиват самочувствие в качеството на независими и откроени източници на конкретно литературно послание. Подемът е особено очевиден в Пловдив, където даже рискуват да стигнат до другата крайност – да развият местен културен шовинизъм.

Е, надявам се, че няма да отидат чак дотам.

17.06.2009 at 9:55 am 1 Коментар

Пак за българския ген

Благодаря за всички смислени, трезви реплики по темата. Лично аз не виждам основание да се съмнявам в добросъвестността на швейцарския институт. Струва си човек да му разгледа сайта (http://www.igenea.com) – там си пише всичко, има ги дори снимките на специалистите, участвали в това или онова проучване. Иначе, не са радетелска организация, работят по конкретни поръчки и не разгласяват данните на клиента си, освен ако той сам не пожелае това. Правят индивидуални и колективни изследвания на произход срещу заплащане. Всеки човек на света може да им изпрати слюнна проба и ако прибави към нея сума, варираща между 105 и 650 евро (според дълбочината на проучването, която си е избрал), до няколко седмици получава отговор и после сам решава какво да прави с информацията.

Сега, ония проценти от генетичния профил на българите и останалите са били за пръв път оповестени от сръбско списание – „Нин“. Има и за сърби, и за македонци, и за немци, и за други. Оттук вече май започва политическата игра. Македонците са изкарани с 30% кръв от древните македонци, 20% е германска, 15% – славянска, 15% – гръцка. Въпросът е, какви точно проби са послужили за създаването на мострата, на база на която се изчисляват тия проценти? Дефинирани ли са достатъчно отчетливо древните македонци? Защото в историята си имат паузи, при това големи. И после, откъде са взети пробите, от какви човешки останки? В Англия, например (гледах един филм по „Дискавъри“), когато преди години решават да проучат примеса на викингска кръв на Острова, отиват да правят изследванията си специално в разни затънтени селца, встрани от основните търговски пътища, защото там е имало по-слабо текучество на гени. В македонския регион има ли такива места – със слабо движение на населението през хилядолетията, със съхранени генни показатели от „ония“ времена? И точно от такива места ли произхождат пробите, послужили за съставянето на профила? Защото на Балканите такива ветрове са духали народите нагоре-надолу, че много неща, които изглеждат ясни и подредени, може да се окажат само подредени. И по-малко ясни. Затова данни от тоя тип трябва да се тълкуватпредпазливо, още повече че са постоянно заредени с потенция за политически конфликт.

От огласяването на „македонските“ данни в сръбското списание могат да търсят някаква политическа полза и македонски, и сръбски кръгове. В Македония националистите търсят етническа легитимност на политическата си система, която съществува само от 1990 г. Това е плод на невежеството им, разбира се – но къде национализмът, в този краен вариант, не е плод на невежество? Всъщност те нямат проблем. Държавата им е законна и призната. За авторитета й не й трябва дълга етническа биография – напротив, отъждествяването между държава и етнос, нация и етнос, е сравнително отскорошно, от края на осемнадесети век (преди това такова нещо няма). Имат официален език, следователно „македонски език“ съществува, какъвто и да е произходът му. Защото официалният език – езиковият стандарт – също е преди всичко политически конструкт. Той е тъждествен със собствената си правописно-правоговорна норма, а не с миналото си – и щом македонците имат такава норма, значи си имат и език. Друг е въпросът, че в нашия регион езиковият стандарт се сакрализира и му се приписват магически функции, които в действителност не са му присъщи.

Най-желателното нещо в случая (и въобще) е този тип данни да загубят значението си, митологичната си аура. Поне колективно-етническите. Иначе е много симпатично този или онзи човек да поиска да изрови някой свой корен от древността. И на мен би ми било интересно. И още как. Но в това няма беда. Бедата идва, когато се намесят политическите интерпретации – „ние българите“, „ние македонците“, „ние сърбите“, кои колко са такива и най-вече, колко по-„такива“ са от другите. В тази област рационалното знание у нас е зачатъчно и датира отскоро. Все още преобладават митологиите. И тъй като постоянно се обърква кое е етнос, кое е нация и кое – държава, споделената ни култура по темата е един гювеч от приблизителни понятия. Точно в този гювеч най-охотно си вирее примитивният национализъм.

16.06.2009 at 9:30 pm Вашият коментар

За генетичния профил на българите

Странно как не последва никакво брожение около данните, които изскочиха от швейцарския институт по генетика „Игенеа“, оповестени у нас почти само от в. „Труд“ (броят от 27 май т. г.). Според съставения ни генетичен профил, ние българите дължим 49% от кръвта си на древните траки, 15% е славянска, гръцката е също толкова, македонската е 11%, финикийската – 8% и т. н. „Прабългарска“ няма регистрирана. Явно, толкова им е била числеността на заселниците от VІІ век, които са се наричали така. Нямало е проблем да се претопят без остатък в местното население и да му завещаят само името си. Ние, един вид, сме точно толкова генетични българи, колкото и лъвовете пред Съдебната палата са типични животни от региона. За славяните, отделно. Немците се оказват по славяни от нас – 20%.

Хубавото на науката е, че където влезе през вратата, митологията изхвърча през прозореца. Пресата ни сякаш си глътна колективния език. Млъкна по темата. Историците националисти не подеха яростни контрареакции, както бихме могли да очакваме. Странно, наистина. Липсата на ярост не е в стила им. Или може би я проявяват само когато отпреде им върви една държавна бърсалка и замита гласовете на евентуалните опоненти?

Впрочем, един такъв отзив има. В броя на „Монитор“ от 27 май е поместено интервю с проф. Тодор Балкански, където той нарича данните „маньовър на съвременния македонизъм“, явно поради това, че идват от публикация в сръбско списание и са допълнително раздухани от пресата в Македония. Все пак той не стига дотам, че да подозира швейцарския институт във фалшифициране на данни. Окачествява публикацията като „непочтено дилетантски прочит на някакво изследване“.

Е, да, но процентите от изследването стоят. Те не са „някакви“ проценти, а точно определени. „Някакви“ са по-скоро постулатите на историка-македонист от БАН (всъщност него го боли само македонският аспект на нещата). Но нека цитирам:  „[К]огато сме дошли по тези земи, ние българските славяни…“ Славяните са „дошли“? Вярно е, че в историята всеки някога „идва“ отнякъде, но не съм чул да има сведения за славянско-българска конница, дошла тук в ония отдавнашни времена. И още: „Македонците се опитват да ни търкулнат, за да направят лавина за нашия народ.“ Това, макар и нечленоразделно, вероятно означава: „македонците искат да ни скроят кален етно-номер“.

Е, ясно. Но искрено се надявам горното да не се брои за научен език в родните ни исторически кръгове. Лично аз го наричам „разпасано кафеджийско дърдорене“, което срива автоматично статута на казаното. Все пак може и да греша. Може би точно в момента историците в БАН сериозно проучват фактора „лавинност“ у македонската нация или степента на „търкулваемост“ при българите. Ако това е така, аз, разбира се, ще се извиня публично, заради невежеството си. Дотогава обаче няма да считам формулировката на проф. Балкански за терминология.

Сега, какви изводи бихме могли да си направим от наученото по-горе? Най-напред, радвам се, че запълних едно бяло петно в културата си, което датира от ученическо време и май си остана някъде там в ученическото време. Чудел съм се понякога, всъщност къде са отишли траките, за които учехме, че са преди нас българите? И какво се оказва сега? Че не са си отивали никъде. Стояли са си тука. Ето ни нас, резултатът им, „под вънкашност чужда и под име ново“.

Резултатите на „Игенеа“ подсказват и за нещо друго, което по-образованите всъщност отдавна го знаят, но уви, те нямат представителство сред политиците и в медиите, та затова не му се дава кой знае каква гласност. А именно, че понятието „българин“, както и „немец“, „англичанин“, „китаец“ и т. н., е политическо, а не етническо. Тоест, българи сме, защото се наричаме така и обитаваме територията „България“, а не защото имаме някакъв мистичен ген, който води назад до зората на новата ера, а според Йоло Денев – дори още две хилядолетия нататък, до един момент, в който „българите“ кацнали със звездолет в Андите.

Това последното е налудно, разбира се, но дивашкият национализъм на част от домораслите ни историци – сещам се за Петър Петров на първо място – е много малко по-малко налуден. Впрочем, много ми е интересно как ще реагират те. Защото трябва да реагират по някакъв начин, ако искат да запазят поне микроскопична част от легитимността си на „учени“. Не върви да се „снишават докато отмине бурята“, с надеждата, че всичко ще се забрави и пак ще остане „тяхното“. В днешната дигитално-глобална епоха бурите не се очертава да отминават. Защото шансът да изчезне без остатък някой факт е минимален.

10.06.2009 at 5:04 am 36 коментара

В театъра животът продължава

Като стана дума за скандали, този вторник гледах една скандално хубава пиеса в Театър 199 – комедията „Старицата от Калкута“ на Ханох Левин. Беше ми за пръв път, въпреки че се играе вече над 2 години. Не ходя редовно на театър – не съм познавач, не „следя“ какво има по сцените, – което явно ми дава от време на време шанс да открия стойността на общоизвестното. Тъй или иначе, ако някой още не я е гледал, препоръчвам му я най-горещо. Класически абсурд, в плана на Йонесковата „Плешива певица“. Все едно пиеш изворна вода – ама от зората на извора, когато изворът беше извор. Ако беше им хрумнало да вмъкнат някъде към края прочутите реплики „А какво прави плешивата певица? – Все още ходи със същата прическа.„, сигурно и авторът нямаше да забележи разликата.

Комедията се състои от поредица скечове, които пародират сценки от живота в карикатурен мащаб поне 4:1. Хуморът й предпочита да се обляга най-вече на темите за смъртта и безукорното действие на отделителната система. Класическият абсурд ме лъхна още от самото начало. И веднага ми стана интересно какво ще тече до края. Защото абсурдът не е абсурд, ако не епатира. Ако не бие шамари на средната класа, заради самодоволните й предразсъдъци. Казах си: „Нима е останало още нещо за епатиране? Какви предразсъдъци вече? Каква средна класа?“

Оказа се, че има. Всъщност дадох си сметка, че точно в днешното флуидно време хората са завишено склонни да си създават лесни формули за обяснение на света и да се свират панически в тях. Или си слагат на лицата удобни ролеви маски и не ги свалят дори насън. Или се побъркват. (Говоря за моето поколение, а не за младите – те са други.) Тия формули и маски са клишетата на деня, които си заслужават епатажа. Във всеки случай, докато гледах пиесата, разбрах, че интелектуалецът – така, както светски-традиционно си го представяме – е вече мъртъв. Никаква перспектива. Пиесата беше обсебила клишетата му с една съвършено кротка пародийна лекота и възпроизвеждаше чрез тях така удачно гореспоменатата мъртвешко-отходна тематика, че ми стана ясно до каква степен технологията на интелектуалското поведение се е превърнала в споделено знание за публиката. Всяка социална поза дължи харизмата си на тайните, които не споделя с другите. Но разкрият ли й ги, губи смисъла си.

Актьорите. Снежина Петрова, Захари Бахаров, Малин Кръстев, Вяра Коларова. Снежина Петрова е единствената ни актриса, която може да те гледа от сцената седем минути, без да мръдне мускул на лицето си, и да ти става все по-интересно и по-интересно. Изумително плътно присъствие. Другите не й отстъпват. Малин Кръстев за пореден път демонстрира диапазон от превъплъщения между сияйна радост и черна депресия. Захари Бахаров е по-различен. Той обсебва ролите с едно универсално „себе си“, вмества се в тях с пластичността на живачна капка, и като се вмести, тежи. Пак като живачна капка. Вяра Коларова пък е екстатична – тя постига карикатурите си с един екстремистки унес. Имаме големи актьори.

И в крайна сметка, колко е добър Явор Гърдев, като не се прави на интересен! Просто не мога да повярвам, че това е режисьорът на „Дзифт“. Никаква връзка. Вярно, „Дзифт“ е професионално изпипан, композиционно вещ, „европейско-холивудски“ филм. В този план е може би най-добрият ни. Но е кух. Коленопреклонна имитация на Тарантино плюс сценарий по невзрачен роман – едноименният на Владислав Тодоров. За избора на сценарий недоумявам отделно. Героите в романа на Тодоров са толкова размазано-сиво-еднакви, че със същия успех би могъл да се филмира телефонният указател на София. Но имитацията а ла Тарантино просто ме възмущава. Толкова е ученически старателна, че човек полита назад от ударната вълна на този концептуален провинциализъм.

Филмът е пример и за често срещания у нас парадокс, как с интензивен пиар може да се създаде от нищо нещо. Но това не го прави друго, освен бутафория. Дори рекламираните му отличия са, меко казано, недостатъчно представителни. Ако се взрем по-внимателно в тях, ще видим, че са или в графата „реверанс пред източната периферия“, или са самопохвала на източната периферия. Дали ще е София, Варна или Москва, все тая.

Е, театърът е по-мъдрото изкуство от двете. Може би защото е по-евтино.

06.06.2009 at 4:43 am 1 Коментар

Литературата, която се рее отстрани

Ето информация, поместена в последния брой на „Уикенд“ (22, 30.V.-5.VІ.2009):

Цветана Манева си взе автограф от Нона Йотова

Цветана Манева си взе автограф от Нона Йотова на премиерата на първата поетична книга на Богомил-Боневата съпруга „Ще потъна в очите ти“. На представянето на творбата в Сатиричния театър присъстваха още Искра Ангелова, Илияна Йотова, кметът на Каварна Цонко Цонев, олигархът Георги Гергов, който е кум на Нона. Естествено, в публиката бе и мъжът на пеещата актриса, който сега е шеф на Пловдивския панаир.

Отстрани е поместена снимка на двете от заглавието, придружена с надпис: „Цветана Манева се оказа голяма фенка на Нона“. До този кратък материал пък фигурира друг, който ни осведомява, че дъщерята на Ивайла Бакалова и Румен Вълка вече можела да чете, макар че тръгвала на училище едва наесен. „Сигурно ще бъде отличничка, прогнозира гордата майка.“

Пред нас е налице един обикновен салон. Само толкова, нищо страшно за Литературата. Не е амбициозен вън от собствения си затворен кръг. Но точно защото е някак щастлив и самодостатъчен вътре в себе си, той е и откровен малко над обичайното, поради което хвърля лъч светлина върху един от начините за конструиране на литературни ценности у нас.

Тук литературата фактически е най-маловажният елемент в сплавта. Тя е само маята, която държи спойката им. Двата материала конструират в своята заедност една идилична, напълно завършена хармония между писател, читател и спонсори; ето, съпругата на Богомил Бонев е написала стихове, които утре дъщерята на Румен Вълка ще чете. От заглавието на томчето е ясно и кой е възпетият. Ето ти завършен канон. Оптимизирана е максимално комуникацията между изящното слово и финансовите му източници (да не говорим за партийната връзка, която наднича от задния план на картината). Те не само го подпомагат, но вече направо го произвеждат. Културата вън от тях не е нужна, ако въобще съществува. Каквото те кажат, то е нужното.

Ето как простотията у нас се възпроизвежда. На парчета и зони, но навсякъде. Защо се чудим, че няма пари за култура? Обществото ни се състои от малки затворени сектори и всеки от тях, на принципа на натуралното стопанство, си произвежда всичкото или поне се задоволява с наличното. България още не е урбанизирана манталитетно. Тя е село от дворове, залостени в себе си и настръхнали един към друг.  Само партиите правят обединения от дворове – и затова правят с нас каквото си поискат.

01.06.2009 at 12:19 pm 7 коментара