Archive for декември, 2009

Сблъсъкът на цивилизациите се е състоял

(Деян Енев, Градче на име Мендосино, София: Сиела)

Ще започна с най-крайния край на книгата, отвъд разказите, които я съставляват. На задната корица четем следния авторов коментар:

„С годините ми става все по-трудно да пиша истински разкази. Вестникарски и други текстове, да, но истински разкази, които за миг ти отварят пролуки към други, огромни светове – такива разкази ми е все по-трудно да пиша. Но все пак опитвам. Осемнайсетте разказа в сборника Градче на име Мендосино са опитите ми от последните няколко години. Надявам се, че някои от тях са успешни.“

Разкази, които не са точно разкази. Ако човек не знае за какво става дума, би могъл да си помисли, че присъства на самопризнание в провал. Тук обаче говорим за най-новата книга на един опитен майстор-белетрист – Деян Енев. А изказването очевидно идва от цеха, където са произведени съставляващите я части. Очевидно е. Авторът им ги гледа някак отвътре, като брънки от дълъг процес, започнал далеч назад във времето, и не им дава с охота жанровото название „разкази“; не им признава един вид право на собственост върху жанровото им жилище, макар че ги оставя да живеят там под наем. Не били „истински разкази“, твърди той, а само „опити“ за такива, защото „истинските” „отварят пролуки към други, огромни светове“, а от тия само „някои“ има шанс да „са успешни“. Но за това окончателната дума се произнасяла от читателя: „надявам се“, казва Енев.

Всъщност, извън сегашния контекст, не знам дали думите му са полезни за рекламата на книгата. Той е откровен, трезв, реалистичен. И все пак неказаното в пасажа е повече от казаното. Ето защо мисля, че авторът по принцип не бива да се смята за най-меродавния източник на становище по адрес на произведенията си. Опасността да им навреди е много голяма. Попадало ми е томче „Избрано“ на големия ирландски поет Уилям Бътлър Йейтс, съставено от самия него. По-слабо „Избрано“ не може да се състави. Дори ако Йейтс беше решил специално да подбере сборник със слабите си произведения.

Тук за щастие селекцията е по-различна, не като при „онзи“ Йейтс. Сборникът представя автора си откъм най-доброто в неговия стил през годините. Повествованията вътре се четат с една подкупваща лекота, естествени са, имитират непретенциозност. Понякога толкова се увличат в непретенциозността си, че застиват жанрово някъде между късия разказ и анекдота, лакърдията. Езикът е на практика невидим, освен в ситуации, където е обагрен с естественото чувство за хумор на автора или пък (за атмосфера) с местен колорит. Енев употребява езика като прозорец, през който читателят да гледа „света”, а не като икона, пред която да бие чело в обожание, постмодернистко или не. Ето:

„На 15 септември ме поканиха от програма Христо Ботев в Българското национално радио да участвам в предаване по случай първия учебен ден. Предаването беше от девет и половина вечерта. Няма да крия, почувствах се поласкан. Ето че и ти стана от писателите, казах си наум, които подобно на класиците канят за добра дума, за напътствие към учениците, за благослов.”
(„За знаменията”)

Същевременно, в тоя език от време на време изникват образи и метафори, колкото да съкратят пътя на читателя до осмислянето на някое важно описание или идея. Ето пак, в самото начало на друг разказ:

„Встрани от подлеза има павилионче с навес. Сутрин, на път за работа, изпивам тук едно кафе. Колите хвърчат по булеварда, хората тичат към спирките, слънцето удря чинели по прозорците на огромния билдинг отсреща. Когато направиш крачка встрани от ежедневието, мислите ти стават някак по-ярки. И започваш да забелязваш подробностите.”
(„Подлезът”)

В тия по-специални моменти езикът на Енев е точно такъв – само „на крачка встрани” от ежедневието и привичната си невидимост. Тук фокус на този по-специален език е новата, висока офис-сграда, дошла като че ли да обезсмисли обикновения опърпан живот наоколо. Няма обаче пряка критика, няма протест или назидание. Присъстват само умело подбрани детайли от ежедневието. Разказвачът-автор-герой ни въвежда в околната градска сивотия под „билдинга” постепенно, съвсем „невидимо”. Той тръгва сутринта на работа, главата му е пълна с най-домашни мисли, машинално си импровизира на ум телевизионни реклами, гледа околното население. Тъкмо е дошъл старецът, който свири с дудук на плочника и всеки път на минаване му иска цигара. Разбираме мимоходом, че в офис-билдинга, директно отгоре, по комична случайност работи като секретарка дъщерята на стареца. Изниква също така синът на билетопродавачката в подлеза, който не е наред в главата, но има достатъчно ум, колкото да поиска левче от разказвача-автор-герой.

Полека-лека, чрез самото си напластяване, детайлите на околния пейзаж се натрупват в символична антитеза: между досегашната битова, махленска, едноетажна и двуетажна България, която бързо деградира, обеднява, лумпенизира се и се умопобърква, и бъдещата България, която, въпреки че е бъдеща, вече съществува. Израснала е едва ли не за една нощ и сега хвърчи към новите си екзистенциални принадлежности, без да гледа какво гази по пътя си, какво маргинализира, осакатява и обезсмисля. Деян Енев описва ставащия в момента пореден сблъсък на цивилизации. Но не в геополитическия смисъл на Хънтингтън, а в хроноисторически – между България от миналото досега и България оттук нататък.

Героите на тия кратки повествования са поставени основно в периферията на обществото. Видяхме това и по-горе. Не са непременно неудачници. Не са непременно победени в житейската надпревара (макар че има и такива), а са някак изостанали и зарязани. В разказа „Каскадьорът“ главният герой е чиновник в рекламна агенция, има си колежка в стаята на име Ани. Ани заминава за Австрия с общия им шеф и повече не се връща оттам. Главният герой, който разказва и историята, остава в съзерцание до прозореца с цигара в ръка. В разказа „Елате на игра в снежната гора“ сме свидетели на друга периферия, още по-тотална: деца от читалището в Курило изнасят художествена програма пред пациентите в местната психиатрия. Изникват за момент образи като пациентката Вили, която има „тъжна усмивка” като „счупен палячо”. На фокус е поредната родна човешка система със затихващи функции, оставена очевидно на доизживяване. Но и институционалната система наоколо е със затихващи функции, дори когато си прави самореклама. Тя е (както я виждаме, включително в миговете на максималното й величие) само първоначален резервоар, стартова база, торна почва за нещо друго, което е другаде и е по-добро. Шефът на психиатрията се хвали пред разказвача:

„В тази болница днес, освен че минават по 1500 човека на година, се създават и специалистите на град София. Оттук през изминалите години излязоха 10 специалисти по психиатрия. Трима са в Америка, двама във Франция, един в Япония.“ (с. 47)

Между другото този откъс е добър пример за особеното повествователно майсторство на Деян Енев, който е способен да ни внушава дълбок подтекст дори само чрез изброяване на статистически данни. Но да продължим с регистрацията на периферния човекосъстав в книгата. В началото на друг разказ, „Манастирчето“, закриват малка гара в Искърското дефиле, персоналът е освободен да си чупи главата накъдето щé, остава само стрелочникът, който от този ден нататък има задължението да идва сам на работа и да се чуди какво да прави. В резултат, прописва стихове.

Тия стихове са впрочем симптоматични. Литературата – както е въплътена по страниците на книгата – е също част от повествователната територия на неудачата, провала, напразното чакане да се случи нещо хубаво и всичко да тръгне „както някога”. Нищо знаково няма в продуктите й. Занимават се с нея хора от периферията на живота, които се държат на мускули едва-едва за тази периферия, колкото да не изпаднат в клошарство. Цитирам разказа „Среща”: „Вяра работеше като химичка в една лаборатория, напоследък бе прописала и поезия.“ (с. 56) Героят на разказа „За знаменията“ е (както вече разбрахме) писател. Поканен е да участва в радиопредаване по „Христо Ботев“ заедно с Валери Найденов и използва случая да му подари последната си книга разкази с молба да напише нещо за нея. Надеждата му е, че това ще предизвика впечатление, тъй като Валери Найденов не е писал литературни рецензии. Последният обаче я забутва някъде, рецензията и сензацията не се състояват. Подобно нещо се случва в „Манастирчето“, където срещаме юродивия Витко, епилептик, който обикаля по църквите в храмовите им празници и продава хартиени иконички на Богородица и тенекиени кръстчета. Същият пише стихове – като довършителен детайл към целия този контекст на имитация и вторичност, оронен гипс и омачкана станиолена позлата. Та юродивият Витко дава стихотворенията си на разказвача-автор. Последният обаче, също като Валери Найденов по негов адрес в предния разказ, ги забутва някъде.

Литературата, внушава писателят, влачи опърпано съществувание заедно с всичко останало. Тя е отпадъчен продукт, изостанала и непотребна стока на закрита гара. Както и българинът. Той също е отпадъчен продукт. И не че е станала някаква битка, съчетана с поражение. Просто енергията е излязла от територията. Като спукан балон.

Деян Енев пише за българина днес в рамките на България и за писателя днес в рамките на литературата. И от двете картини лъха пустота. Този българин е сам, както и писателят е сам. Индианецът на предната корица на сборника е симптоматичен в този план. Той е илюстрация към разказа, който дава заглавие на книгата. На пръв поглед всичко е наред с него, много е автентичен. На втори поглед виждаме, че е композирано чучело, на което е лепнато фотографирано човешко лице. Отзад декорът също е автентичен, уестърнов, но пуст. Няма ги другите. Спомням си, като малък, още в предучилищна възраст, любимата ми книжка се казваше „Павел сам на света“. Не помня автора. Ето пак същият проблем. В моето съзнание книгата и авторът й живеят постоянно разделени, поотделно сами. Той е сам, тя е сама.

Всичко това, което казвам, би могло лесно да бъде отведено към някоя добре позната терминологична шапка: я „социална критика”, я „критически реализъм”, я „гневен протест”, я „защита на бедните и онеправданите”. Това е най-сигурният начин да се тривиализира написаното от Деян Енев. Не, това не е „критически реализъм”, както го знаем от учебниците ни в детството. Авторът не описва „бедните и онеправданите” като идейно подкован апологет на пролетариата и неговата историческа кауза, не вижда в беднотата някаква морално превъзхождаща класа. Няма у него и сантиментално сиромахомилство, като на руски народник към руския мужик. Той просто стиска палци на околния интимен и все още разпознаваем свят, чиято територия много бързо се стеснява, стиска ги от много близка дистанция, симпатизира от позицията на обречен към обречените, като досегашен към досегашните, като също един от тия бързо помръкващи аксесоари на околната среда, които влачат на доизживяване битието си в сянката на новия ни свят. Това не е убеденост, а опасение. Енев няма думи на протест или ненавист към този „прекрасен нов свят”, въобще няма за цел да каже колко лош и безчовечен е той, примерно. Изразява само отчуждение и резигнация, като редови представител на едно от поколенията, които, бои се той, ще бъдат отхвърлени от вълнáта на социално-политическото „утре”.

Пак ще се върна към разказа „Подлезът“. В самия му край разказвачът-автор-герой наднича в трамвая през рамото на човека пред него и му чете от вестника. Погледът му попада на статия, в която се говори за застрашителния спад в популацията на врабчетата из цяла Европа. На обикновените градски врабчета. Човешката среда, от която зависят те, се изменяла с такава бързина, че вероятно не можели да се адаптират.

Само врабчетата ли, ни пита авторът в подтекст. Не пряко. Ни за миг не се изкушава да обобщи. Само ни поднася фактите и детайлите за съпоставка.

Да, това е книга на майстор в жанра. Деян Енев е сред големите майстори в днешната българска литература на необобщаващото обобщение, на дребния детайл, който постепенно се разраства в емблема на нещо мащабно и важно. Разказите са конкретни. И това е една от най-хубавите им страни. Дори преднамерените обобщения в книгата са конкретни. В разказа „Българска рапсодия”, пак емблематично, се разказва за прасето Булгар, което бива промушено с нож във врата по случай Коледа, но остава някак недозаклано:

„… [И] се понесе из селото, боядисвайки го червено с шуртящата си кръв. Сетне влезе в пресъхналия канал, който минаваше надлъж по средата на централната улица, и се нахака право под мостчето. В канала потече червена река. Стана страшно. Тук под моста Булгар заседна – ни напред, ни назад. От напъна му селото – колко селце беше то! – започна да се събира, да пращи, плетовете и дуварите да се късат, уличките да се накачулват една връз друга, къщите да подскачат.“ (с. 74)

Това, извън асоциативните потенции, е пасаж, достоен за Цанко Лавренов, ако последният бе решил да прави кариера в литературата.

Книгата е добра и неокончателна. Деян Енев не обича силния финалитет в късата проза. Не слага оръдейни поанти. Рядко тематизира, освен несъзнателно. Ето защо най-добрите му книги не са отделни сборници, а томчета „Избрано“ (като „Всички на носа на гемията“). Но искам пак да се върна към цитата в началото. Авторът казва, припомням, че му е все по-трудно да пише разкази, които „отварят пролуки към други, огромни светове“. Вървят му вестникарските текстове. Всъщност, според мен той казва обезсърчено, че е загубил пътя към голямото художествено прозрение. Сам не вярва в него като писател и чувства, че не може да тласне към него и читателя.

Не е прав. В книгата прозрението присъства. Има го във всеки разказ. Пропило е цялата книга. Но е друг тип. Не е прозрението като вид преображение: след като е минал първо през някаква изненада или възторг, героят изведнъж прозира за нещо много важно около него или в него. Да използвам терминологията на древногръцката драма, Енев все едно казва: „Няма анагнорисис.“ Тоест, няма го прозрението, в резултат на което изведнъж виждаш собствената си природа и съдба като на снимка по-ясно от всякога. Случи ли се това, става ти леко, защото от този момент знаеш мисията си, знаеш с каква задача са те натоварили боговете.

В тия разкази наистина няма анагнорисис. Има обаче друг тип прозрение, за което не знам да съществува специален древногръцки термин. Това е прозрението като някакъв вид печално разпознаване. Героят-разказвач осъзнава пословичното си житейско съзерцание досега. И повече не му вярва, не му се доверява. Отваря очи към „истинския” свят. И изведнъж светът се открива пред него, но изпразнен от съдържание. Дали това е истинският свят или не, не се знае, не е известно. През него обаче трябва да се мине. Енев е интересен за четене. Важен е за четене.

14.12.2009 at 12:09 pm 1 Коментар

За несъстоялия се трагизъм

Последната стихосбирка на Палми Ранчев се казва „Софийската берлинска стена или за героите и тяхната музика“ (изд. „Ciela“). Класично двуделно заглавие за поезия, което отвежда читателя, може би случайно, към зората на европейския роман: „Памела или възнаградената добродетел“, „Жули или новата Елоиза ”, „Емил или за възпитанието“. И може би малко по-неслучайно, едно от стихотворенията вътре започва с:

„Колко е хубаво, че мога да изключа
звука на телевизора…“
(„Начинът“)

Има нещо програмно в горецитираните думи. Макар че в заглавието става дума за „музика“, всички тия стихотворения са с изключен звук. Много странно, но е така. В тях няма концептуална игра на звуци, оркестрация. Или по-точно, има я, но само в задния план на комбинаториката от тези и поанти: политически, социални, изповедни. Тезите са оголени. Поантите са забити със сила. Получаваме сякаш нагледен пример какви предимства има книгата пред телевизора. Без звук, той става непонятен. Книгата пък, в ситуация като тази, изостря смисъла си, добива минималистка яснота, геометрична опразненост, ударност. В резултат се е получила не просто поезия, а книга за четене, организирана като сбирка поезия.

Ето за илюстрация нещо от началото:

СТРАШНО

Ставаше ту страшно,
ту поносимо.
За да живеем –
крадяхме

тор от живота,
от животните,
от себе си,
от себеподобните.

И беше страшно
страшното.
И страшното –
поносимо.


Това е един от програмните шедьоври на тази книга и тази поетика. По-кратко не може да бъде, а и с по-целеустремен език. Ранчев видимо е предприел нов опит да се премести предната граница на поезията в посока към истината, без да се руши границата между жанровете. Що се отнася до самата поанта по-горе, тя не е елементарно политическа, в смисъл на „ей, колко лошо беше на времето“. Темата за страданието през социализма, за цялата „онази“ безнадеждност, й е само аксесоар. Мотивът е по-тънък. Основното внушение е за бездарността на „онова“ страдание, за негероичната му малкост и безсмислие: „крадяхме“, но не друго, а „тор“, „страшно“ си беше, ама и то не се оказа кой знае колко „непоносимо„.

Стихотворението всъщност представлява епос за едно чувство, споделено мълком и с неудобство от мнозина, които са се опитвали да оцелеят с някакво достойнство през социалистическото време: смътното чувство за тих провал. Изобразява трагизма на неслучилия се трагизъм. Изобразява екзистенциалната невроза вътре в ниското на една политическа система, която е толкова жестока към тебе, че даже не те убива, а те прави малък.

Чисто технически: читателят, движейки се по текста, разшифрова значения, стъпвайки върху съзвучия. И тъй като се опира на последните, даже не ги забелязва. Очите му са заети да реконструират света на книгата, тематизиран в едно минало време, което така е затвърдяло от подобни употреби, че може спокойно да влезе в граматиките като „минало социалистическо“: „беше“ = „беше преди 1989 г.“.

Темата за някогашния социализъм е подиум на всички стихотворения в книгата, включително тия, които не я третират пряко. Ето пример. Разделът с интересното име „Сивушкото размахваше касапски нож“ започва със стихотворението „Бащи и синове“, в което близката история е централна тема: „Палачите наоколо ги няма. / На ешафода-сцена / се качиха други – наследниците“. Малко по-нататък следва едно друго, което е поставено изцяло в актуалността, но предишното му дава заден план, историческа дълбочина:

ЗАЕДНО

Москвичът притисна
ладата в тротоара.
Беемвето изпревари
мерцедеса. Фолксвагенът
се завъртя напряко.

Закъде бързаха?
Какво искаха да разберат?
Дали кой пръв
ще достигне кръстовището?
Или вбесени от метала.

От неспособността
да се докоснат.
И от другите разстояния.
Опитваха се
да катастрофират заедно.


Конкретното и тук обобщава. Стихотворението визира огромен разпад в отношенията между участниците в социалната ни игра – не просто социален, а едва ли не биологичен. Хората са така опустошени, внушава вътрешният глас в „Заедно“, че са им закърнели и дарвиновите инстинкти за оцеляване и конфликтът е единствената територия на контакта им.

Не всичко в стихосбирката на Ранчев е равно високо. В нея има интензивна поезия, има паузи, има и падове. Освен „Страшно“ и „Навик“, силни са „Социализмът“, „Те“, „Загадка“, „Чисто“, „Смесена компания“, „Пипала“, „Крокодилска порода“, „Пътуване“. Паузите са композиционни: като например финалния „Разговор в трамвай №19 на завоя след семинарията“. Падовете – също, макар че само отчасти. Те са неслучили се паузи в общата композиция. Като декларативното:

ИЗБРОЯВАНЕ

България в края средата началото на XXX век.
И на поредното………………………..многоточие
Тук политиците говорят тъпо, тъпо, тъпо, тъпо.
И лъжливо, лъжливо, лъжливо, лъжливо…

Сигурно има и друго, сигурно има, има, има…
Още тъпота, тъпота, тъпота, тъпота, тъпота…
Тъпота, тъпота, тъпота, тъпота, тъпота…
Повече лъжи, лъжи, лъжи, лъжи, лъжи, лъжи…

И в крайна сметка, макар да изглежда политическа, стихосбирката всъщност не е. Политическа е само темата. Естеството й е екзистенциално. Гласът, който я изпълва отвътре, е личен, монологичен, отреагиращ. Ранчев сякаш усеща върху житейската си кожа една друга – политическата, и не може да я търпи, защото му е тясна, стяга го в раменете и гръдния кош, пречи му да диша. Оттук тръгва разрастването на лирическия герой до ранга на метафора или емблема. „Софийската берлинска стена или за героите и тяхната музика“ е поетична повест за различните слоеве кожа върху тялото на българския индивид. И за това, как всеки по-горен слой е по-къс и доста по-як от по-долните. Много лична книга за голямата историческа фрустрация на българина. Не е чак връх за автора си – за такъв смятам „Шапката на скитника“ от 1996 г., – но съдържа достатъчно силни моменти, за да бъде прочетена и харесана.

12.12.2009 at 3:38 pm Вашият коментар

Две поеми, разделени от 200 години

(По повод наградата „Иван Николов“, която тази година бе връчена на Илко Димитров за поемата му „Продавачът на конци“, помествам тук с радост и задоволство една своя рецензия на книгата, появила се за първи път в информационния сайт „BulgariaNews“ на 14 март тази година. Поздравления за победителя!)

Две книги, измежду тия, които прочетох, ме впечатлиха през изминалия месец – стихосбирката на Илко Димитров “Продавачът на конци”, която се появи току-що (дело на изд. “Стигмати”), и поемата “Опасният съсед” на Василий Лвович Пушкин, която “Диоген.bg” издадоха малко преди Нова година в превод на Людмил Димитров. Впрочем и “Продавачът на конци” е поема. Но приликите свършват дотук, най-малкото защото между двете поеми лежат едни близо двеста години. Преводният автор принадлежи към руската “предкласика”. Фамилията му е доста по-популярна от него самия и това не е случайно – той е чичо на известния Александър Сергеевич. Освен това творбата му е комична, пародийна, и макар че се появява на бял свят през 1811 г., представлява по-скоро просвещенски барок, отколкото ранен романтизъм. Или казано с малко по-други думи, той не се стреми да участва в новия тип словесност за онзи период, а предпочита да шаржира стария.

Произведението е наистина забавно, а преводът е виртуозен. Людмил Димитров е превеждал със замах и въображение, на разговорен език, така че да се чете от днешната българска публика със същото удоволствие, с което приятелите на Василий Пушкин са слушали на времето авторските рецитации. Подпълнил го е плюс това с компетентен предговор и подробни обяснителни бележки. Изданието просто е образцово. Ето кратък откъс:

Та тъй: Буянов, мой отдавнашен съсед,
живял с кого ли не и мъкнал се наред
и с циганки, и с к..ви, в кръчми, по бардаци,
пристига вчера тук с небръснати мустаци,
раздърпан, в пух, фуражка килнал настрана.
Нахълта и на бъчва всичко овоня.
”Съседе – вика ми, – какво умуваш вкъщи?
Конете на Пахом са вън – фурии същи;
Поне на Сирница да се разходим с тях.”
След туй ме тупна свойски, смигайки през смях:
”Една находка, друже, се е появила;
мома, та дрънка! Ей, Москва е пощурила!
Шестнайсет е едва, но вежди, деколте…
И в занаята скоро влезна за сефте.
Да тръгваме!” Нали слаб ангел имам, пусто,
подмами ме това плямпало хлевоусто.


На този хем нестандартен, хем все пак класичен фон лесно можем да не забележим другата поема – тази на Илко Димитров. В нея няма и помен от хумор. Принадлежи към най-новото съвремие, т. е. не е в състояние да черпи ползи от патината на миналото. В свободен стих е и следователно не може да привлече читателското око с външните показатели на своя формат. Разчита по неизбежност само на композицията и на амалгамата си от значения. И не на последно място, тя е тежко, философско четиво, пълно с абстрактна лексика, което означава, че измежду и без това малобройните ценители на стихотворството има шанс да й обърнат внимание само онези, които си падат по съответната тема и по типа слово, който я въплъщава.Приятната изненада е, че дори с всички тия ограничители предвид, книгата прокарва въздействие, впечатлява, успява. Вярно, абстрактна е, но личи, че е автентична,  че авторът е искал да я напише точно по този начин, че обича да разсъждава точно по тия проблеми точно с такива думи. Противно на нормалните очаквания, че колкото по-абстрактно е дадено слово, толкова е по-универсално, по-деиндивидуализирано, тук имаме книга, която е едновременно абстрактна и силно лична, философска и изживяна, обобщаваща и изповедна. На места, наистина, поетът попретупва контрола си над интелектуалния словесен резервоар и в резултат се получават ужасни фрази – от рода на “делимостта на същността”, – но другаде пък е много силен. Макар и да отправя директни послания, дидактиката му е чужда. Когато се обръща на “ти” към хипотетичния читател, той не назидава, а споделя, че страда.

Искам в тази връзка да цитирам една от частите на поемата, но за да я откроя по-отчетливо като самостоятелен къс, ще си позволя да изнеса първия й стих за заглавие (в книгата вместо заглавие е сложена звездичка). Искрено се надявам поетът да не ми се обиди заради своеволието:

НА КОГО ГОВОРЯ, КОЙ МИ ГОВОРИ
Какво чуваш от моите думи ти,
търсещият шепата ориз, прекупвачът на добитък,
ти, живеещият в храма, анализаторът на рискови пазари, ти,
астронавтът, дишащият във врата на Бога, ти,
която се приготвяш за поредния клиент, и ти – касапинът,
и ти – любителят на боклукчийски кофи,
какво разбирате от онова, което пиша аз, какво разбирам аз
от онова, което вие казвате, когато казвате.
Ти говориш за любов, аз не чувствам нищо,
аз говоря за любов и само аз я чувствам.
Свободата ти – не е ли веригата,
която теб спасява, а мене приковава
към колелото от привързаности? Ти, пишещият,
не чувстваш ли как изтънява нишката на думите,
как се стопява върху стената? Изтерзано е
съжителството ни и няма общност.


Не мисля, че някоя антология на днешната ни поезия би била достатъчно представителна, ако пропусне да включи това стихотворение-откъс. Поетът просто казва важни неща. И понеже е адски откровен, словото му, макар и директно, не звучи декларативно. Той определено говори сам със себе си и няма как да е другояче – само глупостта и провинциализмът могат да преизпълнят една днешна поезия с илюзии по слава и многохилядна публика. Поезията, която е достатъчно зряла, се ражда с психически мускули, капсулирана във волята си да излезе на бял свят независимо от насрещните обстоятелства, напук на мълчанието, напук дори на безсмислието.

Илко Димитров е поел отговорността да играе именно тази игра. И я играе по достоен начин. Реториката му е осъзнато самотна и поради това интензивна, в нея е заложен тип комуникация с публиката, каквато може да има евентуално монах в интимното си общение с Бога насаме в килията. Това е едно съкровено “аз-ти”, което не претендира за внимание, още по-малко за награди, а опипва с ръце мрака, за да намери специално тези, на които би могло да се окаже потребно. Ето още един пасаж, този път със звездичката:

*
Аз съм отпечатък от небето,
ти си отпечатък от земята.
Аз увеличавам небето, ти нищо не увеличаваш.
Ти се раждаш, за да умреш,
аз се раждам, за да се ражда.
Ти си долният ред, аз съм горният ред.
Ти си просто една торба, която не знае
защо по дяволите е довлечена върху земята
и кога ще я изтръскат в дупката.
Аз съм невещественото послание,
което се предава като щафета по стадионите на вселените
под оглушителните възгласи на светлината.

Кой може да каже това?
Кой не може да го каже?


Това е най-добрата книга на Илко Димитров. В предишните му има също добри неща, но там общо взето се усеща една силна редукция, лиризация, естетизация. Тук речта му е едновременно по-дълбока и по-свободна, по-умна и по-дива, излязла е от бреговете си, за да се влее в автентичния си облик.

11.12.2009 at 7:38 am Вашият коментар

Какво се пише тук и сега

Бургаската поезия за 2009 г.

(доклад, произнесен на годишния литературен преглед, организиран от Община Бургас)

1

Най-напред, държа да кажа, че съм благодарен за предоставения ми шанс да коментирам творчеството на бургаските поети от последната година. За мен това е много ценно. Първо, градът не е случаен в българската култура, литература, поезия. Има традиции, има постигнато ниво. Няма нужда да изреждам имената на поетите, които всички ние знаем. Те го правят център на едно специфично културно излъчване, което оцелява през годините, независимо от превратностите в съдбата на националната ни култура през новото време, а заедно с нея и на съпровождащите я ценности.

Втората причина, заради която ценя дадената ми възможност, е нещо, което усещам като организационен подем на тукашната култура през последните години. Общината изглежда силно ангажирана в културния облик на града, стреми се да поддържа финансово и другояче наличните му традиции, амбициозна е за разгръщане на нови инициативи. Дано тази ревност към „своето” продължи да се развива и занапред, защото културата е благороден, но тромав механизъм. При нея бърза възвръщаемост няма. Тя работи върху манталитета на хората, който по принцип се усъвършенства трудно и бавно. Качествените промени идват след време, при това безшумно. Без резки обрати, без мигновени и бляскави преображения. Или почти без. След серия от организационно-творчески движения все в правилната посока, хората от един момент нататък някак изведнъж осъзнават, че вече живеят в една нова културна атмосфера, по-разгърната, по-изобилна, по-свободна, по-достъпна, по-престижна и в крайна сметка по-съдържателна.

В тази връзка, убеждението ми е – както вече споменах, – че Бургас има с какво да се гордее по отношение на литературните си традиции (особено поетичните). И в същото време би било наивно да разчита, че те ще го носят безпроблемно и в бъдещето. Традициите са налице, но ситуацията на литературата понастоящем се променя. Искам да кажа, глобалната. С нея се променят и литературните ценности, което на свой ред рефлектира обратно върху традициите, обезсилвайки ги. Някои такива промени, между другото, са вече факт, осъзнати или не. Дори сега, в поезията, за която говорим. Виждам например, че в много малко от тазгодишните стихосбирки се усеща някакво влияние от Христо Фотев, да не говорим за Недялко Йорданов или Стефан Цанев – при цялата им утвърденост в литературното съвремие от половин век насам. Нещата явно се развиват, а през последните години с особена бързина. Явно значи има някакво поне подсъзнателно усещане, че постигнатото в миналото не гарантира сигурност за бъдещето, не достига, не е толкова безусловно, че да затвори литературните традиции на града около себе си и да ги направи самодостатъчни. С една дума, дори от настоящите стихосбирки си личи, че в бъдеще неизбежно ще се търсят нови пътища – нови теми, нови стилове, нови зрителни ъгли.

Това обаче не е лошо. Напротив, хубаво е, защото не завързва живите за неживите и по-младите за по-старите. Дава шанс за по-нататъшни изяви и новаторства. Не обезсмисля търсенето, пробването, експериментирането. Индивидуализацията е по-висок повик от изискванията на локалната приемственост.

Нека пак се върнем за малко на доскорошната литературна ситуация – не само на написаното, но и на институционалната структура, в която то влизаше. Вярно, по време на социализма Бургас разви своя престижна литература и своя специфична литературна обстановка. Имаше я обаче и задължителната, предварително постулирана периферност. Бургас тогава, както впрочем и другите по-големи градове на България, не можеше да създава друго, освен (в най-приемливия случай) една добра, но периферна продукция в рамките на националната литература, чиито ценности се съсредоточаваха в София и се определяха от София. Останалото влизаше в категорията „регионална”, „локална” или „провинциална” книжнина. Такава беше топографската режисура на политическата, а и културната власт в страната. Градът можеше да служи също така за биография, произход, родно място на писатели, които иначе живееха и се реализираха в столицата. Можеше да служи и за постоянна територия на други, които поддържаха „централното” си литературно съществувание чрез чести миграции до София и обратно или пък на база на взаимоизгодни контакти със софийски писатели и литературни дейци. Въпреки че Бургас развиваше свой духовен микроклимат, ситуацията, уви, беше такава, че именно столицата легитимираше в национален план Бургас като литературно средище и вместилище. Бургас, в значителна степен, беше елитен, комфортен, курортен терминал на литературна София. Не случайно, през цялото време на социализма, тук, както впрочем и другаде из страната, се запази едно непрекъснато въздишане по столицата и нейното всяческо могъщество. Когато цялата власт е съсредоточена в едно-единствено място, където стои тя, натам отива културата, а с нея и литературата.

Процесът беше неизбежен за онова време. И едновременно с това той поквари в немалка степен литературното поле. Създаде вътрешни разделения между писателите в България, които нямаха нищо общо с уменията за писане. Тези в столицата изпълваше с предварително самочувствие, а тези вън от нея – с изначална неувереност, ако не комплекси. Осигури условия за постоянен отток на мозъци към столицата, вследствие на което зареди мнозина от останалите с отровни вътрешни съмнения и така постепенно гарантира популярната омраза  към София и жителите й – един от малкото макроконсенсуси на българското общество по онова време.

Опозицията „столица-провинция” внесе много вторични разделения в националната литература. Включително и тематични. Писателят в така наречената “провинция”, например, се чувстваше рязко по-ограничен в темите си и в отношенията си към тях. Например, той се самоизживяваше като някак по-длъжен да възпява конкретно града и региона си, отколкото столичния писател – да възпява столицата. Тема на столичния писател не беше София, а България или директно светът. Патент му бяха универсалните стойности. За писателя вън от столицата оставаха – ако не изцяло, то поне донякъде – регионалните стойности, „малката земя”, „анонимните люде”. Той като че ли непрекъснато се бореше да доказва, че мястото, където живее, а и хората наоколо, имат също право на съществуване. Бореше за оцеляването им, за съхранението на паметта за тях, сякаш са видове, застрашени от изчезване. Столичанинът-творец не се чувстваше длъжен да излъчва такива послания. Правото на София да “съществува” (буквално и метафорично) се подразбираше изначално и нямаше нужда от преутвърждение.

Една друга практика на социализма внасяше допълнително разделение на литературата по линията „периферия-център”. Системата щедро раздаваше символични награди, звания и отличия из писателските среди, уповавайки се явно на Наполеоновото прозрение, че „хората отиват на смърт за едната лентичка”. Освен пантеона на съвременната класика, който се въплъщаваше от писателите, близки до властта, а в по-разширен план – от Съюза на българските писатели, съществуваше и номенклатура от репрезентативни поети или писатели за регионите, градовете, градчетата или селата. Измежду тия „певци” на съответния микротопос, само малцина живееха „на место”. Огромната част бяха живущи в София творци, които афишираха в публичността произхода си като идентификационен белег и така си осигуряваха независима територия на Парнас, както пък и мигове на горделива наслада в моментите, когато правеха периодични визити „на бял кон” по родните си места и срещаха респектираното отношение на бившите си съграждани или съселяни.

Всичко това, уви, все още съществува на някакъв остатъчен, инерционен принцип, главно поради факта, че старият механизъм за производство на литературни ценности е излязъл от строя, но на негово място нов такъв не е дошъл. Към разпада на бариерите, ранговете и неравенствата от времето на социализма се прибавиха кажи-речи само нови разпади. Разпадна се например, реномето на литературата – нейният символен статус. Разпадна се литературното образование, а с него и споделеното литературно знание. В резултат се проби дъното на литературната норма и долният праг на литературността просто се срина. Изравни се почти с „а-бе”-то на писмовността. Знаем, че за щастие, път назад няма. Лошото е обаче, че пътят напред още даже не е трасиран.

Странно защо, но големите проблеми на българската литература не се обсъждат в публичното пространство. Избягват се. Каква е съдбата на нашата литература в новите европейски условия, какви стратегии следва да се разгръщат в нея – по тия въпроси дискусии няма. А те са крайно важни, дори само в плана на настоящата тема. Бургас еднакво е интегриран в Европа, колкото и цяла България. Европа е общото им по-голямо вместилище – и на града, и на държавата, а и на езика и нацията. В този контекст очевидно ще се конструират занапред ценностите, критериите, нормите и „класиката” на българската литература.

Този контекст, разбира се, съществува откакто страната ни е интегрирана в Европейския съюз. Свидетели сме само на началото от един дълъг процес, но реалните развития така или иначе предстоят почти автоматично оттук нататък, каквито и да са забавянията или отплесванията по пътя. Нека не се заблуждаваме относно огромното нещо, което вече става. В момента от разроената на множество страни Европа се консолидират бъдещите Съединени европейски щати, една неконфликтна, неопозиционна алтернатива на Съединените американски щати отсам Атлантическия океан. Днешните държави България, Франция, Германия или Черна гора са утрешни щати в една бъдеща общоевропейска макродържава с централно управление и единен официален език – както гледаме, най-вероятно английският.

Говоря тия неща, защото те имат пряко отношение към бъдещето развитие на родната литература, към перспективите й. Политическата интеграция е сама по себе си положителен процес. Тя има потенцията да свежда до минимум опасността от военни конфликти, да отваря границите, да разширява пазарите, да дава на младите по-голяма територия за реализиране на амбициите им. И в същото време удря по традиционните принадлежности: етноса, нацията, местната култура, езика. За хората е важно и да съхраняват миналото си, и да общуват в настоящето си; но ако двете се застъпват конкурентно, нуждата от общуване надделява. Консенсусът по отношение на английския език е израз именно на тази йерархия в масовите потребности – да се оптимизира панкомуникацията, да се преодоляват в движение каквито и да е препятствия по пътя й. Уви, драматичното за нас в тази връзка е, че на българския език, както и на другите национални езици им предстои да се развиват все повече и повече като местни „говори”, т. е. като изборни, възможни, но не задължителни средства за себеизразяване и общуване. Дали след време езикът ни ще продължи да съществува или ще изчезне – това зависи от обстоятелството колко хора ще са склонни да влагат занапред интелектуална и емоционална енергия в него. Във всеки случай, опасността е реална. Ако масовият влог в езика и в литературата му пресекне, нищо не може да го спаси. Освен във вид на клубен говор между посветени интелектуалци-ентусиасти.

И все пак, независимо от това какво ще стане с българския език, бъдещата съдба на държавните ни граници е ясна – на тях им предстои все повече и повече да се формализират. На самите държави им предстои да се превръщат все по-изцяло в условни територии. Но ако държавите в рамките на Европа ще се формализират, то градовете остават. И дори нарастват по значение. Човек не живее изобщо в държава, а конкретно някъде. Така че с отмирането на държавите, поне в сегашния им оразмерен вид, ще нарасне значението на градската култура и литература. Основните идентификационни белези на индивида ще се конструират все по-плътно на ниво „град”, а не на ниво „нация”. За стари крайморски, пристанищно-търговски градове като Бургас, които само в част от собствената си история са били български градове, това едва ли ще се окаже кой знае какъв проблем.

Градът има още едно предимство. Литературата му не е задължително да е едноезична. Спокойно може да има българска, еврейска, немска и пр. литература на Бургас, което с оглед на очертаващото се бъдещо усилване на миграцията във всички посоки из Европа, не изглежда невероятно. Същото се отнася и за другите ни градове с местните им културни практики. На тази литература, освен всичко останало, няма да й е необходимо да възпява родния си град, за да има статута на местна литература.

Дотогава обаче все още има доста време. Това, което непосредствено предстои на градската ни литература по места, е да се освобождава все повече и повече от административната, финансова и психическа зависимост от София, да усилва развитието на самостоятелните си мощности и да търси преки канали на комуникация и взаимодействие с институции и творчески лица в чужбина. Хубаво е да развива и вътрешните си комуникативни връзки, но не само със София, а и с други градове от страната, както и с техните местни литератури. Хубаво е също така тези комуникативни мрежи да се умножават и сгъстяват. Изобщо, децентрализацията на българската литература предстои и това, за което говоря, е според мен правилният път за осъществяването й.

2

Нека сега минем към конкретната продукция. Ще започна с някои общи впечатления. Забелязвам, че повечето тазгодишни автори предпочитат да се изразяват в мерена реч. Съвсем освободеният стих е рядко явление. Разбира се, причините са най-различни, но като цяло това според мен не е лошо. Форматът в поезията е вече абсолютно произволен избор на автора. Отдавна мина времето, когато класическият стих беше задължителен у нас и изглеждаше като сковаваща норма в очите на младите поети, които се възмущаваха от него и предизвикателно го игнорираха. Днес свободата е пълна. Всеки може да пише както си иска. Но парадоксът е там, че в ситуация на разпаднати формални критерии да покажеш лична естетическа дисциплина, лична творческа хигиена е нещо, което лови око. Прави хубаво впечатление. Вдъхва доверие в сериозността на намеренията, които стоят зад написаното. Демонстрира „изкуство” в смисъл на отработено умение, „професионализъм”, „занаят” като нещо добро. И тук бих запитал реторически, всъщност защо у нас думата „занаят” е толкова лоша? Защо поетите са свикнали да се обиждат един друг на „занаятчия”? Откога трудът, вложен в усвояването на професионални умения, е станал мръсна дума? В английския език думата “craft” (занаят) значи и “изкуство” в най-положителния смисъл на думата. Не можеш да наречеш някого оскърбително “craftsman”, т. е. занаятчия. Все едно го наричаш “майстор”.

У нас стане ли дума за поезия, се говори за талант и вдъхновение, но никога за труд. Излиза едва ли не, че мързелът и аматьорството, особено когато са съчетани и с невежество, са задължителни условия, за да просветне божествената искра. Няма да си губя времето в дълги опровержения на това, но ще кажа накратко само: „Не е така. Друго е.”

И тъй, повечето бургаски стихосбирки настояват да демонстрират професионално самоуважение чрез класическия стих. Имам забележки, обаче. Това, че са го избрали, не означава, че го владеят достатъчно. Гинка Божилова, например, възпява празника Трети март в стихотворението си „Свобода” (стихосбирката „Признания в стихове”, изд. „Libra Scorp”) по следния начин:

„Едно слънце в прозореца ни свети
слънцето на празничния ден.
Празник е на Свободата –
Трети март изгря за мен.

Този ден, изстрадан е от много,
свойта кръв за него дали.
Днеска костите им се белеят
по долини и върхари. …“

Да оставим настрана утъпканите клишета, от които е съставен горният откъс: трети март е денят, когато сме се освободили от османско иго и следователно е „празник на свободата”, а тъй като свободата е „слънце”, значи денят „е изгрял за мен”, още повече че е подпечатан с кръвта и костите, които са жертвали за каузата героите. Къде обаче поетесата вижда тия кости да се белеят „днеска”, остава за мен тайна. Освен ако няма предвид камъните и козите по склоновете на Стара планина като далечни аналози поне по цвят. Картината изглежда не само невероятна, но даже и малко морбидна – сякаш България не е нищо друго, освен склад за престижна анатомия. То може и да не е съвсем невярно, но тъй като поетесата няма предвид никаква ирония на това място, няма смисъл да й го тълкуваме като предимство.

Е, хайде, нека пренебрегнем и тия аспекти. Но и стихът е куц – не само смисълът. Уж е класически, а не се отличава с обединителна стъпка. Отделните стихове вървят, всеки за себе си, както си щат, накъдето си щат. Няма схема. Римата също е непредугадима. „Ден-мен” в първата строфа е точна, макар и тривиална. Но във втората се римуват „дáли” и „върхари”. Третата, която не цитирам, въобще сменя римовата схема или по-точно я разбива: последните два стиха се римуват съседно, а първите два – никак. Четвъртата пък римува кръстосано два омонима: „Ех, Родино, колко мъки / преживяла си пет века! / Днес да грее свободата / до амина и до века.” Хаосът е стопроцентов.

Обръщам мимоходом внимание на обстоятелството, че и „свободата” в това стихотворение идва да грее „днес”. Сякаш е писано през 1879 г. Максимум 1880-а. Това се вика творческо вживяване. Така да се идентифицираш с темата си, че да стигнеш до историческо самозабвение. Любопитно.

По подобен начин в техническо отношение пише и Геновева Зафирова в книгата си „Прозорецът на ветровете” (пак „Libra Scorp”). Само дето темата е за любовта:

„Дори пътека ни откри,
разстлана с рози и бодли,
а ние, прегърнали своите мечти,
изгубихме се вдън гори.
Дали ще се срещнем в безкрая?
Искам да зная, но… не зная.“

Метриката се сменя произволно. Римите („откри-бодли-мечти”) също идват произволно, сякаш поетесата е римувала на скорост каквото дойде, както й падне. Темата и изразните средства са не по-различни от тия на всички други от жанра „средностатистически интимни трепети”. Ето и трети пример от същия порядък: Мария Тотева и стихосбирката „Прицелвай се в мен” (изд. „Димант”):

„Когато гланцът небесен се разпука
и над Земята блясък заискри,
когато капките в небето натежат –
чадъри не търсете! Може би
това е обич, отново засияла
във две души, открили се отвъд.
Обич, болка неизплакана събрала,
от Живота през земния им път.“
(„Хармония”)

Искам да подчертая: не казвам, че тази поезия е непременно „бездарна”. Не казвам, че на трите цитирани поетеси „им липсва талант”. Тезата ми е, че стиховете им са недостатъчно професионални. Несръчни са. Трите просто демонстрират неумение – дотолкова, че не дават възможност да се установи имат ли „талант”, или не. Каквото и да значи това понятие.

По аналогичен начин се представят, освен споменатите досега, още Дена Джелебова-Пейчева, Паскал Кюмурджиев, Дафина Облакова и Румяна Русева. Всички те показват различни форми и степени на едно и също базисно аматьорство. Не казвам, разбира се, че качеството при тях е сто процента лошо. Но просветванията, където ги има, са инцидентни и далеч не компенсират несъвършенствата.

Пак ще повторя, че проблемът е в умението, а не в „таланта”. И най-вече, ако ще говорим за първопричината – погрешна представа за това, що е добра или „истинска” поезия. Сбъркана концепция. Уверен съм, че гореизредените биха се потрудили съвсем коректно да придобият съответните умения, ако мислеха, че те имат значение. У нас съществува на популярно ниво заблуждението, че в писането на поезия важно е изцяло вдъхновението, което пък идва изневиделица и въпросът най-вече е не да му се противопоставяш, а да се оставиш да те завладее и да те носи до последната точка на последния стих. Това е клише на овехтелия романтизъм, което се е задържало през годините и вековете главно при нас на Изток, защото самите ни поети печелят от него. То им създава – поне докато се гледат в огледалото – чар, харизма, магическа аура на богоизбрани. А всъщност вдъхновението може да тече по много начини, включително и чрез знанието, разума и логиката. По-опитните (или по-съобразителните) знаят също така, че грижливата обработка, внимателната редакция е почти винаги наложителна, тъй като първото, което ни идва в главите, обикновено е нещо наивно или разводнено. Каквото и да е разправял публично, Байрон е редактирал много старателно ръкописите си. Най-големият ирландски поет, нобелистът Уилям Бътлър Йейтс, споделя в мемоарите си, че тъй като нямал музикален слух, било му е ужасно трудно да наблъсква смисъла си в правилен стих. Като види човек резултата, обаче, това е последното нещо, което би му дошло на ум. За читателя няма никакво значение какво има на входа на стихотворението. Важно е какво излиза на изхода му.

Странно е как се е получило така у нас. Никой не очаква от даден човек да седне на пианото и да засвири като бог без предварителна подготовка. Или да съчини опера. Никой не очаква от инженера или счетоводителя да седнат на местата си и да заработят професионално, без да са имали съответното образование. Какво кара хората да смятат, че поезия се пише по-лесно? Че в нея няма какво да се усвоява – стига ти само да приближиш химикалката към листа… и да си „талантлив”, ако не „гениален”? За какво изобщо сядат да пишат, щом тя е такава аматьорска работа? А не е. Да вземем само българската поезия. Тя съществува не от вчера и си има форматно ниво, долен технически праг, под който ако паднеш, означава, че не си усвоил достатъчно нито теорията, нито практиката. Не си чел книги по стихотворна грамотност. Не си чел поезия качествено, с инструментално вникване. Не може, ако държиш да пишеш в класически стих, да започваш с ямб, да минеш в следващия стих на хорей, а след това или пак да климнеш обратно в ямб, или да минеш в някакъв стъпков кентавър, ямбохорей или ямбодактил, който при прочит извиква усещането сякаш по улицата край тебе се влачи котка с пречупен гръбнак. Не може също така да римуваш „чета” с „ръка” и да смяташ, че с римата ти всичко е наред. Отворените мъжки рими изискват повторение не само на гласната, но и на прилежащата съгласна: „ръка-така”, „плета-света” и т. н. Разбира се, свободни рими спокойно може да има, но тогава несъвършенствата трябва да влизат в някакъв ритъм, във взаимен баланс на повторяемост, за да си личи, че са направени концептуално, а не са плод на неумение или немара.

Причината за горните римни ограничения е съвсем конкретна и по-усетливите инстинктивно я напипват. В нашия език нямаме дълги гласни и поради това на отделната гласна й трябва подплънка в римна комбинация. В английския език например това не е задължително. Но това е неговата специфика, защото в него дългите гласни и дифтонгите са съществена част от звуковата му организация: “mare-hair” (това е отворена мъжка рима в английския), “more-lore”. В българския обаче звуковата организация е друга.

Но да продължим нататък. На фона на досегашните коментирани, поетичната книга на Станчо Дойнов „Спомени” (изд. „Libra Scorp”) прави дори отрадно впечатление. Дойнов очевидно не е поет. Но поне не се прави на такъв. Не се и опитва да се движи из непознати територии, където не е добре оборудван с оръжия и умения. При него няма рима и метрика, стиховете му се отличават от прозата по това, че са групирани в четиристишия. Освен това заемат само част от обема. Останалото е едно описание на детските му спомени от родното му село Карабунар, после следва китка народни песни, явно пак оттам, а накрая са собствените му тъй да се каже “стихотворни” редове.

Книгата всъщност е изповед-резюме на автора й за „преживяното“, личен синтез на всичко ценно за него, изразено за в случая на специален език, този на истината и паметта. Дойнов не пише точно стихове. Той просто е измил езика си, сресал го е, облякъл го е в нови дрехи като преди неделна черква, защото на този език (някак подсъзнателно е дошло творческото решение) му предстои да отиде сред хора, на които ще говори само важни и верни неща. Повтарям, това не е изкуство. Но затова не може да бъде и лошо изкуство. То е естество – „естéство”, да бъдем точни в баланса с „изкуство”. Каквото иска да каже, Дойнов го казва, почти без да го пренаглася върху друга естетическа матрица. Затова, особено при по-мрачните теми, където човек по принцип е по-истински, тия речеви късове добиват понякога един директен трагизъм, какъвто трудно се постига другояче. Ето:

„Минават дни и нощи,
а теб все те няма в къщи.
Къде отиде, къде се скри —
аз те търся, но не мога да те намеря. …

Поставена над нея черен кръст,
написани три светли имена:
Дойка Куртева Дойнова
с твоя скромен лик. …

Защо толкова рано ме напусна,
обидих ли те с нещо или
мъката си до край не изплаках. …

… ще ходя аз до вечния ти покой.
Но там аз няма да те видя,
само ще видя черния кръст
с трите имена, изписани
ненужни на никому освен на мен.“
(„Спомен – 2”)

Какво да кажем тук? Всичко явно е вярно, макар да не е обработено естетически. Дори не съвсем граматичното „на никому” или „поставена … кръст” е някакси симпатично. Защото тази словесност не е поезия, а отпреди поезията, нейната прародина. Хубаво е да не се забравя, нито подценява това ниво на речта, защото то въплъщава именно онзи синтез на душа и език, от който тръгва всяка поезия.

Книгите на Димитър Костадинов и Десислава Георгиева (съответно „Изгревна изповед” и „Притча за момичето с къдриците”) са по-издържани във формално отношение, отколкото досегашните. Не навсякъде. Костадинов пише общо взето в римувани катрени или в бели стихове, от които понякога изскачат инцидентни рими; между другото, последните на места създават впечатление за немара, сякаш авторът им не е римувал само където не е могъл. При Георгиева пък преобладава прозата – в нея се редуват прозаични късове с лирични такива в свободен стих. В този смисъл, не бих нарекъл заглавието й точно стихосбирка, а „лирична книга”.

В тия две книги проблемът е друг. Те не общуват с читателя, а му проповядват. Поетът предварително е заел привилегирована позиция, скрил е зад нея човешкия си образ, личността си — и оттам изнася лекция. При Костадинов тази привилегирована позиция е педагогическа по характер. Стихосбирката му, освен че се казва „Изгревна изповед” („проповед” би било пó на място), носи подзаглавие „Отвъдни монолози на Асен Златаров” и е точно такова нещо – своего рода въздържателска теософия в бял стих, изпълнена с монотонна и не особено достоверна жизнерадост, с доктринна педагогика и с маниерни словеса и конструкции от рода на „Щом Държави със Държави се секирват, / нужно е Душите да овардим!… / на Деца, които вярват в нас – / с наркотици да не меланхолват, / да не буйстват с алкохолен глас…” („Кураж”).

Що се отнася до Десислава Георгиева, книгата й е лиричен дневник-пътепис, обединен от темата за несподелената любов и плод очевидно на реални преживявания и екскурзионни пътувания (до Гърция, Италия, Куба). Интимните преживявания са доста по-автентични от туристическите. Повечето са предадени в непресторено свободен стих, който е лесен за конструиране, но поне не дразни с неуместно техническо насилие над значенията. Екскурзиите обаче не звучат достоверно. И това е защото авторката е решила да сподели с нас само сладостните си изживявания и да ни спести – както и да си спести – всичко неприятно. В резултат, вътре е пълно с едри обобщения, албумни блянове и съзерцания, но друго кажи-речи няма. Ето кратък описателен откъс от „Кападокия“:

„Търговците – мъже, загорели от слънцето, със светли коси и сини очи, типични за турците, отпиваха от чая и разговаряха помежду си.“ (с. 7)

Това, да речем, не е лошо и в същото време – обърнете внимание – е някак общо. Не дава специфично знание за описания обект, за да го открои на фона на други подобни. Турците били със сини очи и светли коси. Вярно, има ги и такива. Но това не е ли характерно и  за скандинавците, немците, иранците, българите и прочие? Кое е открояващото? И после, за тях не е ли не по-малко характерно да са мургави и с черни очи? Да, и това е вярно. Тоест, какво научаваме оттук, освен: „Свят широк, има ги всякакви.”

На същата страница малко по-надолу се казва:

”Кападокия е така вълшебна с причудливите си скални образувания, ваяни от природата и вятъра.“

Тук повечето описателни елементи са излишни. Ако беше останало само „Кападокия бе така вълшебна със скалните си образувания“, читателят щеше да си състави същата картина, без да изпусне нито детайл. Излиза, че всичко останало е пълнеж. „От природата и вятъра“ – вятърът не е ли природа, че е добавен редом с нея? Да не би да е изделие на културата? Скалите били „ваяни от природата“ – ясно, че от природата; не съм си мислил ни за миг, че майстор им е бил Вежди Рашидов. Били освен това „причудливи“ – но нали щом въобще се споменават, значи са особени, впечатлили са с нещо авторката. Излиза, че и това е излишно. Подразбира се.

Но най-дразнещото е, че Георгиева много е държала словото й да тече само в руслото на сладостната експресия. По този начин, обаче, човек трудно може да бъде оригинален – този план на литературността е отдавна очертан и асфалтиран. Освен това той е гладък, равен и в случая не създава доверие в искреността на авторката. Ето впрочем как ни се разказва за Италия:

„Прииска й се да се разходи с корабче по Канале Гранде. Да се огледа в зелената вода на Венеция. Да усети аромата на плесента и прокрадващата се по стените на къщите зеленина. Да чуе песента на гондолиерите. И да хване за миг времето. Замряло в сърцето на италианското небе. С пурпурното червено и доспехите на рицарите. Да усети хлад от стените. Да се докосне до тайните улички. Да прескочи до Моста на въздишките и да улови гласа на осъдените.”

Дотук всичко хубаво, но пак идва въпросът – къде е специфичното в преживяването? Това човек може да го напише и без да ходи в Италия, само по картички или снимки в Интернет. Четем не автентични впечатления, а отражения на блянове, отгласи на желания, въплъщения на стилизационни потребности. Автопортретна еротика, с една дума. И как на авторката не й се е случило да види нещо грозно или неприятно? Поне едно. Сигурно е имало по време на буквалното пътешествие, но тя или не го е забелязала, или е сметнала, че не е важно, и така пак е заличила конкретността на изживяното. Все едно, че въобще не е ходила там. И още нещо. По принцип, читателят се интересува от личното, от своеобразния поглед, от интересното, което ти се е случило. А авторката му предлага само изящни словеса, все едно му казва: „Виж как хубаво възпявам видяното!“ Въпросът ми е, какво го интересува читателя това? Освен ако под „читател” авторката не визира населението на взъпятата Венеция? Или – по-вероятно – отсъстващия любим, вградения лирически герой, когото тя иска да впечатли.

За разлика от досега коментираните поети, Ваньо Вълчев пипа словото си по-професионално. Имам предвид книгата му – четвърта по ред – „Ангелски грехопадения” (изд. „Libra Scorp”). Като музикални композиции, стихотворенията му са безукорни. Метафорите са удачни, емоционалната температура е балансирана добре и с вкус. Тематичната им настройка е анакреонтическа по характер, с ренесансово-християнска подплънка – възпяват жените, виното, веселието, божествената неизбежност на греха и други традиционни удоволствия. Изобщо, това е една концептуално класична творческа проява – и като форма, и по съдържание.

Същевременно, мисля, че Вълчев би разгърнал по-пълно уменията си, ако тук бе вървял по по-неутъпкани творчески коловози. По тия теми и с тия изразни средства е писано много в историята на изящното мерено слово. Трудно е да си намериш свой оригинален път. Особено – като в случая – ако не се и опитваш много-много. Вакхическите му стихотворения текат забележимо в регистъра на Евтим Евтимов. В „Зелена вечерня” просветва присъствието на Фурнаджиев и Разцветников: „Звънят слънчогледи, звънят слънчогледи – / зелена вечерня звънят.” Еротично-трансгресивните пък следват една традиционна линия на импулсивно романтическо богохулство, в която Димитър Димов с отец Ередия и Димитър Талев с Рафе Клинче са само две от гарите по едно много дълго, да не говорим, че е международно жп трасе. Въплъщенията и превъплъщенията на мотива просто гъмжат в исторически план. Ето пример:

ЖЕНА

Такава е. Невероятна!
Дарил я Бог с какво ли не!
Пред хубостта й необятна
в молитва свиваш колене!

Защо й казвате Икона?
Видях я в сумрачен светлик.
Бе хубава.
Като Мадона,
рисувана от еретик.

Това иначе е едно от най-изпипаните стихотворения в книгата. Вярно, такива сравнения и противопоставяния има и другаде, но контрастът сам по себе си е организиран добре, със силна емфаза върху последната дума, която е и смислоносещата.

Проблемът е другаде – в разминаването между обявено и действително предназначение на поетичното слово. Творбата заявява себе си като трансгресивна, морално и социално бунтарска. Въвежда ни в нещо, което държи да ни внуши, че са „греховни помисли”, слага си едва ли не етикета „скандален еретизъм”. Подобни мотиви обаче имаме в поезията още от Ренесанса насам – при това с все по-голям риск за творците от санкциониране, колкото по-навътре навлизаме в миналото. Да не говорим, че и далеч преди това, в самата „Песен на песните” от Стария Завет, четем за женски красоти, без помен от съпровождащо чувство на свян или грях от описанието. Така че остава въпросът, кое е налице при Ваньо Вълчев в случая? Изживяване на автентично чувство или рисуване по зададен модел? Картина в музей или картина на статив край плажа?

Говоря това, защото Вълчев има култура и способности. Но му липсва автентизъм. А той е особено важен фактор в случай на литературна трансгресия – т. е. при някакво словесно престъпване на морална или социална норма, когато авторът, поне видимо, преодолява някакъв вътрешен страх или външен риск. В такива моменти се получава напрежение между страховете на автора и това, което той е посмял въпреки всичко да напише, напрежението се предава на думите в творбата и тънкият читателски усет безпогрешно го улавя.

Вълчев обаче не убеждава, че носи подобен конфликт в себе си. Лирическият му герой с такава лекота е готов да извини „греховните” си секс-помисли в плана на „Какво да правиш, красота неземна!”, че нямам чувството да е преодолявал някакви бариери в себе си. Някак прекалено готов е да „прегреши”. От самото начало. В резултат, няма драма. Гладко и равно е. Получило се е нещо като атеистично стихотворение, написано от атеист. В случая липсва достатъчно вътрешна болка поради преодоляните вътрешни възбрани и затова в творбите не достига температура на въздействие. Дори инцидентната употреба на думата „Мадона“ с главна буква ражда асоциации не с Микеланджело или Тициан, а по-скоро с поп-певицата, която неотдавна гостува у нас. А за нея не би имало никакъв проблем да я рисува еретик. Обратното би било невероятно.

Тома Троев има повече проблеми с формалната изпипаност на стиховете си, отколкото Ваньо Вълчев, но демонстрира и повече охота към лични прозрения. Цитирам:

„Докога ще пада този бряг?
Докато паднат всички ниви,
докато паднат всички къщи,
докато накрая падне и летището в Сарафово…”

Ето как сполучливо поетът ускорява времето – ерозионното време, – за да постигне изобразителна мощ. Стихотворението е добро, макар да е поразвалено от склонността на автора му да го кара да се самообяснява. В резултат, първоначално яркият образ се разрежда към края в обяснителни метаобрази и дори в изводи и поуки: „Да бъде оцелялата земя / върху която / все още се крепи небето.” Не оказва добро въздействие (на други места) и тенденциозното желание на Троев да възпява „малката родина”, любимото момиче, родната майка и други привични жанрови вместилища, способни да погълнат и усмъртят дори най-искрени емоции или зрителни перспективи. И не обектите на възпяването са проблемът, а то самото. То апологетизира. Което трудно повдига читателския кредит. Съпреживяването е по-добър избор, защото е по-близко до откровеността и истината.

По принцип Троев започва творбите си силно, но от средата нататък като че ли губи височина. Поетиката му си има своите своеобразия, но е нестабилна. Типичен пример е „Доби си играе”:

ДОБИ СИ ИГРАЕ
На дъщеря ми Добрина

Тя стаята обича да да подрежда
по най-добрия според нея начин,
отваря всички шкафове – изглежда,
че вещите ни всъщност са играчки!

За куклите – блестящ дворец от чаши.
Вода на пода? За езеро добра е.
От хаос[а] наоколо се плаша,
когато Доби почне да играе.

Оглеждам се: като след буря лодка
е къщата ни – някъде в безкрая.
А Доби и любимата ни котка
все тъй възторжено играят!

И как ли всичко пада и се чупи,
навярно земетресение това е?
Природен катаклизъм ли се случи?
Не, Доби продължава да играе!

Но ето – слънцето не може да се скрие
и трябва да е винаги неделя!
И Бог, усетил нещо странно в този ритъм,
ни се яви от своите владения.

Той гледа ни безпомощно и жално –
не може сам Вселената си да познае.
Спокойно, казваме му, всичко е нормално!
Просто – Доби си играе.

Ако Троев беше оставил само първите три строфи, стихотворението щеше да е по един сюрреалистичен начин екзистенциално: дъщеря му в образа на малък демиург, движещ маховика и зъбчатите колела на целия му околен свят. Заедно със следващите три строфи (особено с Бог в ролята на клише от старата предучилищна поезия или от песните на Висоцки) то се превръща просто в албумен подарък за нея. Но тук-таме поетът успява открай докрай, в особено драматични средоточия. Например:

***
От много време не съм писал стихове.
А уж съм край морето…
За риба ходя,
която после (такава ми е работата)
до късно през нощта почиствам.
Понякога забравям
отпадъците да изхвърля
и уморен заспивам.
Тогава като бели привидения
над кофите с боклук
се спускат гларуси.
И сякаш изстрели – плющят крилата им,
когато с рибешка глава във човката
нагоре се издигат
и се изгубват в мрака.
На сутринта старателно почиствам,
а те кръжат над мене
и още дълго
наоколо се носи
кресливият им плач.
Понякога, но много рядко,
на земята,
върху засъхналата черна кръв
намирам, оставено от тях,
перо.

Хубаво от край до край. И по някакъв начин усещаш, че е достоверно.

Стихотворенията на Динко Павлов от „Морето на моите сънища” (изд. „Информа Принт”) са по-равни по акценти от тези на Тома Троев. В по-слабите си моменти те се унасят в тривиални реторики: лесно предугадима сиромахомилщина („Клошар”) или пък вакхическо бохемство („Гроздобер”). Стихотворенията са по принцип изпипани, но им е нужно още освобождаване от въздействието на други образци. Често пъти в тях се откроява Иван Пейчевско, пък и Христо Фотевско присъствие: една съзерцателна носталгия по нещо никога неслучило се, примесена с дъх на морска сол. Не мисля, че от подобни влияния има особена полза, защото Пейчевското и Фотевското си остават винаги и само Пейчевско или Фотевско. Което при първите в даден стил е лично откритие, при следващите е вече клише.

Но където е добър, Павлов е добър. Стихове като „Мъгла, разтягаща се в туника, / облича приказно далечината, / прегръща някаква метаморфоза / и се превръща в пълнолуние” демонстрират една – прощавайте за оксиморона – интелектуална първичност, както и умение да се борави виртуозно с езика. На места проявява изненадващо пъргава склонност към рисуване на драстично убедителни образи. Не винаги успява – дори в такива моменти – да се освободи от клишетата, вероятно поради някаква своя специфична интровертност или некомуникативност. Но четенето общо взето си струва, въпреки противоречивостта. Цитирам за илюстрация две по-кратки стихотворения:

ПО СТЪПКИТЕ НА ДНИТЕ СИ ВЪРВЯ,
за да прегърна спомени отколешни,
Притихнало – морето
приспивната си песен композира
и се прегръща със съня.
Звездите се оглеждат във водата,
окъпани от лунната пътека,
и се превръщат във искри. . .
По пясъка вървя
и огън под краката ми извира.

ЗНАК

Изгубен слънчев лъч
пресича стаята и се оглежда
във предметите, потънали във прах.
Перде, раздърпано и сиво,
превива раздраното си тяло
и се препъва във перваза.
Часовник със разкъсан циферблат,
превръща зрението ми в слух
и прави реверанс на своя Гринвич.
Едно измислено пиано
просвирва концертът си без ноти
и си спомня за оркестъра.
Превили гьрбовете си към пода,
тапетите разказват приключения,
като заклети стари иманяри.
А там, във ъгъла, един захвърлен
пожълтял портрет ме гледа
и ми дава тайнствен знак:
да превърна мрака в светлина.

В първото само последният стих е по-интересен. Във второто той е безинтересният, но останалото си заслужава прочита. Интересна, убедителна, нетипична образност, съчетана за жалост с недостатъчно стабилна поетика, с малко несмела, недоразгърната композиция на значенията и със стесняване на финалите в очаквани развръзки.

Двама от поетите тази година показват пристрастие към кратките поетически форми. „Отломки” на Стефан Минчев (изд. „Знаци”) дава някои надежди, но като цяло при него има още какво да се желае. Състои се от малки стихотворни късове, улавящи мигове мимолетна реалност. Култивирани са, имат качества. Щяха да са по-убедителни, ако поетът беше успял да поизреже собственото си присъствие и да засили присъствието на околния свят. Така малко изглежда като че ли сам се щрака с фотографска камера от различни ъгли. Но не прави по този начин книгата си своеобразна. Освен това компресията на стиховете му е сравнително слаба, рехави са. За да се получи от такива реещи се късове словесна паяжина убедителна стихосбирка е нужно самите късове да са по-добре подбрани по теми и настроения, а и да са повече на брой. В този си вид, с тия 45 странички и солидни бели полета книгата сякаш даже демонстрира незачитане на купувача, не му дава вещество, съответстващо на парите и очакванията му. Само естественост на мимолетното съзерцание не стига, нужно е по-грижливо и щедро композиране. Ето какво срещаме на с. 9, както е впрочем и навсякъде другаде:

***
Ще се съвокуплявам
С облаците
Когато пожелая
Когато иска
Вятърът не пита

***
Мислите ми са сини
Като онова безкрайното
Над което летят чайките

„Джокондата ме гледа” на Николай Нанков (изд. „Libra Scorp”), обаче, е всичко това, което предишната стихосбирка не е. В нея също нещата варират по качество, но като цяло е рязко по-стегната, по-добре композирана, по-разнообразна, а и по-майсторски оформена. Състои се от едни свежи хайкуподобни миниатюри, понякога философски прецизни, които обаче често имат смелостта да станат вицово парадоксални и смешни. Някои съчетават и двете: философията и вица. Зад инвенцията, между другото, си личи зрялата и овладяна авторова хватка, контролът му над това, което казва. Всяка миниатюра е увенчана, вместо със заглавие, със стилизирана рисунка, дело пак на автора. Ето няколко бисера (без рисунките):

Не спира дъждът.
И в съня по лицето ми
никне трева.

Снегът се стопи
и на покрива оголи
кости на врабче.

Трикрак е гълъбът
с простреляно крило.
Четирикрак – ловецът.

До сутринта на воля
мишката обикаля осемте
ъгъла на капана.

Шепот в нощта.
Пак ще ограбват
някоя къща.

Още една сполучлива стихосбирка виждаме в „Разлетяване” на младия поет Стоян Тодоров (изд. „Матаник-М”). Това е всъщност доста зряла стихосбирка. Повечето творби са къси, но добре промислени и почти без излишни думи. Отличават се с интересни асоциативни скокове, понякога логически, понякога емоционални, но винаги свежи, смели и достоверни:

***
Загадъчни спящи баири
се разливат в ръцете,
в очите ми.
Повяват гласове –
прелитащи лъчи по клонките.

Шмугвам се между тревичките,
по тихите пътечки в хоризонта…

Все вървя към тази планина.

ТАЙНАТА НА МОРСКИЯ ФАР

Дълбоко там в морето нейде –
Кой знае,
кой знае?

Стоян Тодоров изразява летлив и пластичен лирически аз. Този аз му дава възможност да обглежда тематичния си обект много бързо от няколко зрителни ъгъла – почти едновременно. Понякога обаче, съвсем ненадейно изскоква отнякъде и ни изненадва с хладен и дълбок извод. Интересното е, че при цялата си игривост, той има послания за отправяне. Много откровен е. Според мен той има всички данни да намери в бъдеще място сред солидните поети на България. Ако не се възгордее, разбира се, и ако продължи да работи така:

Научете се на огън!

Научете се,
но аз не бива да ви говоря така –
греда дълбоко във окото ме пробожда.

Ако успея да изпиша следните редове,
ще премина ли онази река?
Оловни са плещите,
когато безразсъдно си трупал лъжи.
Млади сме за грехове ли?
Стига глупости –
кой обича всички ближни?

Идва ред на Борис Бухчев и книгата му с поеми “Не забрава” (две думи, не една; иначе, пак „Libra Scorp”). Бухчев е своеобразно явление в днешната ни поезия – не само в бургаската, макар че той не крие тукашния си контекст, а напротив, подчертава го. Това е изповедна книга стихове на немлад поет, резюме на житейски път, минал през верига от лични и обществени събития. И личните, и обществените са в баланс, отредено им е еднакво внимание, нито едно от подбраните събития не е замазано в името на тъй възхваляваното поетическо обобщение. Всички те са предадени с любов към детайла и конкретността. В резултат, книгата гъмжи от детайли: имена на хора, реалии от непосредствения свят наоколо. И съответно, увлича при четене. Способна е да увлича не само изкушените в поезията, но и всеки, който би изпитал любопитство към преживелиците и мислите на някой друг човек. Нещо повече. Книгата разказва така добре, на такъв естествен език, оборудван плюс това с безукорна метрика и рима, че е способна да печели нови приятели на поезията. Задължително би било само едно – да са достатъчно зрели хора по опит, та да оценят по достойнство написаното от поета.

Ще дам пример с поемата „Завръщане към себе си”. В самото си начало тя задава рамката на повествованието леко и неусетно, подемайки историята, съвсем като в класическия епос, in medias res (по средата на събитията):

„Забравен глас дочух: – Обажда ти се Владо!
Пренесе ме гласът във времето ни младо.”

И историята започва с една духовито подвеждаща вариация върху Яворов, карайки ни за миг да си помислим, че по-нататък творбата ще работи в жанра „социална критика”:

„Една, че две, че три, че петдесет години,
ту с черни облаци, ту със лазури сини…“

Тук автора сякаш отведнъж го напушва смях и той бързо изважда лице, за да видим усмивката му:

„… аз кралимарковски прескачам в Ректората,
колеги виждам там и чувам им словата.
В антрактите сред нас бе весела забавка,
пародии във стих и джазова припявка
и „мамбо-джамбо” стил душата пак обхвана,
Къкой туй? – възмутен ни питаше Джувана
и искаше от нас вместо вълнáта модна
да пеем песничка ‘шаветска, наша, родна’…”

Дотук бихме могли да подозираме, че поемата не включва друго, освен безобидни закачки със свидни призраци от миналото. Но изведнъж лицето на разказвача се изопва и става сериозно, макар че духовитият тон остава като опаковка на реториката му:

“Студентски мили дни, къде хвръкнахте вие?
Понасяхме със смях безбройни тъпотии,
които между нас “другари отговорни”
пренасяха с екстаз от асансьори горни.
Умее младостта да се освобождава
от вечния диктат на строгата държава.
Дрънчеше покрай нас диктаторска припявка,
отвръщахме й ний със виц и подигравка.
Измете времето с метлата тоз и оня,
по пътя кой ги знай де паднаха от коня. …”

И така нататък. Наистина, много интересна е тази повествователна рамка, въпреки силно изповедното начало в стихосбирката. Решаващите параметри са именно епически: петостъпният ямб и съседните рими (в контекста на родната традиция), едрите и уверени крачки на разказа, специфичната дистанция от събитията на погледа на разказвача. Всъщност Бухчев е написал своеобразен личен епос, не за голямото универсално или митологично време, както Омир, Вергилий и Милтън, нито само за собственото си интимно-вътрешно време (за което най-добре би му послужила късата лирична форма), а за голямото лично време: един синтез на индивидуално и обществено, персонално и гражданско, който синтез дава възможност на фигурата на автора да се открои като метафора въобще на българския индивид, поместен в координатната система на последните 60-ина години.

Споменах вече, че става дума не за подражание на класически епос, а за своеобразен неоепос. Тук му е мястото да подчертая, че книгата на Бухчев е сполучливо въплъщение на една тенденция в съвременната ни поезия, която следя отдавна, още от началото на 90-те, въпреки че досега не съм я проблематизирал в теоретически или критически текст. Сега го правя, за да изразя задоволството си от това, че жанрово-историческите ми очаквания все по-категорично и по-категорично се оправдават. Бих нарекъл тенденцията “посткласицизъм”. Приликата на понятието с едно друго – а именно, “постмодернизъм” – не е случайна. Посткласицизмът се разви под влиянието на постмодернизма в литературната естетика, но на спонтанно антагонистична база – като импулсивна реплика, реакция или самоорганизация против него. В никакъв случай не можем да го наречем “бунт”. Той е най-вече едно кротко и твърдо отчуждение.

Както знаем, постмодернизмът преди време нахлу у нас, възвестявайки освобождение от всички рамки и форми – от метриката и строфите, от свързания разказ и от много други неща, включително и от необходимостта да се пише добре. В инстинктивно антагонистична реакция спрямо всичко това възникна посткласицизмът, който разви една култура на подчертаната форма и рамка, един пиетет към стихотворната организация и самодисциплина в условията на контекст, който нито ги изисква, нито е способен да ги наложи по някакъв начин. Спомняме си, предполагам, задължителния класически стих през по-голямата част от социалистическия период. Но в днешно време, когато стихът се развърза и дори разпадна, когато всяка организация на поетичното слово започна да изглежда дори демоде, започнаха да се появяват поети, които като че напук отреагирват със съзнателен строеж на стройна стихотворна организация. В този тип поезия изпъкват два основни елемента: класичната поетика и рационалната дистанция, от която поетът видимо конструира тази класична поетика.

Първият, у който наблюдаваме тази тенденция, е Станислав Градев, варненски поет, а стихосбирката, която имам предвид, се нарича “Книжно тяло” и излезе през 1994 г. Възможно е да има и по-ранни книги в този коловоз, но не познавам абсолютно цялото ни литературно поле, за да твърдя категорично каква е истината по въпроса. За да се изясни всичко, ще трябват по-подробни проучвания в бъдеще.

Голяма грешка би било да се сметне, че посткласицизмът е консервативно, да не кажем “ретроградно” явление в съвременната ни поезия (и изобщо в поезията – между другото, има го и в други страни). Той няма нищо общо с консерватизма. Напротив, разновидност е на желанието за актуалност, пряк продукт е на новото време и без него не би могъл да съществува. Без разпада, без аморфизацията на поетическите структури, съгласно кредото на постмодернизма, не би било възможно да се появят някои от отличителните белези на посткласицизма: рационалната дистанция от формата, нервът от конфликтната съвместност в тази поезия на класична метрика и разговорен език. И така нататък.

Грешка би било също така да се смята, че с термина “посткласицизъм” назовавам всичко, което в днешно време е написано в класически стих. Така ще излезе, че всички поети с по-традиционни възгледи за изкуството си са всъщност авангардна, посткласична вълнá. Нищо подобно. Консерватизмът преди промените продължи като консерватизъм и след тях. Редица поети (да вземем например Евтим Евтимов, Матей Шопкин, покойните Дамян Дамянов и Павел Матев и др.) никога не показаха, че са усетили колко различно е социо-културното време след промените, какъв различен пакет от ценности организира то. За тия поети промените като че ли не се състояха. Но от това не губят промените, а тия, които са ги проспали, разбира се.

Разликата между обикновената традиционна класичност и посткласичността не е никак трудна за проумяване. Класичният консерватор не проблематизира формата, в която пише. За него това е кажи-речи единствената легитимна форма, в която съществуват стиховете. Всичко останало е склонен да подценява или игнорира. В резюме, той не демонстрира рационална дистанция между себе си и формата на поезията си. Пише без вътрешен критически разлом, без съмнения, без рационален избор между две и повече алтернативи на стихотворна самореализация. В рамките на обсъжданите тук поети, стиховете на Ваньо Вълчев, например, са класични, но в никакъв случай посткласични. Той естетизира, апологетизира, възпява – без да проблематизира възпетия обект или пък себе си, възпяващия глас.

Посткласицистът, обратно, използва класичната рамка с пълно съзнание за нейната незадължителност – и даже за риска, който поема с избора си. Изборът му – простете за оксиморона – е осъзнато произволен. Поражда се триене между избраната и неизбраните рамки, което кара поета да търси компенсации за избора си на рамка, какъвто и да е той. И както знаем, който търси, намира.

И не на последно място, посткласицизмът не се изразява непременно и само в класически стих. Посткласически може да бъде и свободният. Зависи как е оркестриран. А най-вече, зависи от това, дали е постигната неидентификацията между поетичния глас и поетичния жанр. По-рано тази година се появи една силна посткласична стихосбирка именно в свободен стих – “Продавачът на конци”, поема на Илко Димитров, която наскоро спечели и наградата „Иван Николов”. Не по-малко посткласична е и обсъжданата малко по-нататък книга избрано на Росен Друмев под заглавие „Армада” („Libra Scorp”). Също такава по своеобразен начин е и “Джокондата ме гледа” на Николай Нанков, за която вече казах няколко думи. И която представлява серия от силно индивидуализирани бродерии върху жанра на хайкуто. Но именно проблематизирано хайку – писано с усещане, че класическата му рамка не стига на автора, за да осъществи себеизказа си. Не типично, каквото пишат почти всички фенове на жанра у нас.

Споменах за жанра, в който пише Росен Друмев, и веднага искам да прехвърля темата към него. Той се интересува много от картата на заключените сектори във вътрешния живот, от невидимото в човешките взаимоотношения, от скритото в човешките емоции. Но не само. Бих казал, че е естет-романтик по вътрешен заряд, интровертен търсач на дълбоки истини, философ по душа. С цената на завиден самоконтрол и вътрешна концентрация той съумява да поддържа хладна дистанция между себе си и емоциите, в които се вживява, независимо дали са собствени или чужди. И все пак понякога озверява, както в следния откъс:

“Мъдрост –
пикая ви на мъдростта.
Пикая ви на състаряването, осветлено
със загуба на сила,
на белите от страх коси и думи,
свенливо галещи отвън Ухото,

има съпротива,

когато от мъглата,
разстлана пред стъмненото съзнание,
избива смътен образ на познат човек
и нещо ти говори –
неразбираемо.
Опитваш се да се събудиш,
вярваш, че си буден,
дърпаш се отчаяно назад,
но нечия протегната ръка
те тегли от мъглата –
там нещо те очаква…”
(„Отломки – 1991”, ч. 3)

Друмев не е фиксиран ни изцяло в свободния стих, ни изцяло в класическия. Пък и свободният му не е напълно такъв, а е оркестриран ямб в свободен стихов размер. Лично аз го предпочитам него пред класичния му. Мисля, че там е по-автентичен. Класичният стих има в негово лице убедителни въплъщения, но понякога го тласка към отработена библеистка метафорика и поетизми (като инверсията на съществителното и прилагателното, например), които не са му нужни. Но нека все пак не забравяме, че естетиката на романтизма е дълбоко класична по своя идеологически заряд. В най-добрите си стихотворения Друмев създава един крайно интересен, неустойчив баланс между зрителна перспектива и тематичен обект – баланс, който може да просъществува само за миг, но за късмет мигът е уловен и фотографиран в стихотворението:

СРЕЩА

Брегът е живо същество, морето също.
Когато живи същества се срещнат,
докосват се и се отдръпват,
а между тях се настанява пясъчното време.
Така между телата ни е въздухът.
В кристала на една висулка зимно време
съзирам посинялото носле на своя бъдещ син,
а майка му усмихва се срещу ми, непозната
в мита на срещата. Ако забавим този миг,
ако телата ни не се докоснат в него –
висулката ще изтече на едри капки
помежду нас. Помежду нас – сълзите
на нашия единствен син ще се разлеят
и с вечността завинаги ще ни делят.

Последните стихове по-горе напомнят за още нещо характерно за Друмев. Той видимо има болезнено лично отношение към времето, особено към преодоляването му. Не случайно метафизичните му стихотворения са особено сполучливи. Непрекъснато импулсът му е да затвори линията в кръг, времето в безвремие. Изчезването на времето даже не е тъжно за него. По-скоро го забавлява:

КРЪГ

Кръг от стари клонести дървета
с яки коренища, а в средата
слънчевото отражение от восък.

Гларусът – отвес – се спуска ниско,
грабва някаква огризка от земята
с клюна си и бързо се издига.

Мигове с притворени крилца – врабци
по земята весело се ронят.

3

Идва ред за коментар и на поезията за деца. Това е специфичен жанр, който не може да се постави на една плоскост с поезията „за възрастни”. Адресатът не е равностоен комуникатор, а отстои на педагогическа дистанция, която не е хубаво да бъде изтъквана, защото дразни, но и не трябва да се подминава като несъществена. Между автор и читател има разлика по отношение на възрастта, образованието и опита, която прави общуването им еднопосочно, от по-големия обем към по-малкия.

Тази книжнина има традиции у  нас и може би това е причината за доброто средно ниво на книгите. Иначе те са малко на брой за годината. Две принадлежат на Радка Илчева: „Тръгнал Щурчо за булка” (стихотворения, гатанки, римушки за най-малките, изд. „Божич”) и „Дядо Еж на гости” (поемки за деца, изд. „Меценатиздат“. Езикът е хубав, богат, естествен, изпълнен с подходящо чувство за хумор, но стихотворната форма – ах, тази форма, пак ни пречи да кажем каквото си искаме. Точно при деца сривове в поетиката са най-недопустими. Нали идеята е, освен всичко останало, да получават образци на съвършенство от чичковците поети и лелките поетеси. Ето защо така не бива:

„Напролет винаги се връща,
листата стават му за къща.
Сърцето – топло и обично,
че канен е на сватба лично.

Приятел му е пролетният вятър,
със него играе на театър,
а също и обича да си пее…
Какви ли мисли днеска лее?”
(„Щурче-свирче”, в „Дядо Еж на гости”)

Първата строфа е грамотна технически, но първият и третият стих във втората са удължени с по две срички, а вторият има счупена метрика. В добавка, не разбирам как щурчето успява да си играе „на театър” с „пролетния вятър” и в какво точно се изразява играта – нито пък защо „лее” мислите си, а не ги прави нещо друго. Тия дефекти не са навсякъде, но ги има в достатъчно критическа гъстота и в двете книжки, които иначе са много добре оформени и илюстровани.

Аналогично ниво, но по-лошо, демонстрира Елена Танева в „История без край. Поема за деца” („Libra Scorp”). Изданието е безукорно. Но съдържанието на места те кара да се хванеш за косите. Като във втората от двете строфи по-долу:

„Във слама почива сърнето
зад къщата в стаичка суха.
На топло, съвсем в безопасност,
ни вее, отнийде не духа.

Зараснали раните вече,
грижливо храната подбира,
но време със хора да свикне,
че трябва Емил го разбира.”

Това е положението. Дафина Недялкова пък предлага книжка с песнички за най-малките, окомплектована с диск („Божи дар”, изд. „Димант”). За музиката не съм компетентен да съдя, а що се отнася до текстовете – извън това, че са твърде общи и захаросани за моя вкус, мисля, че са що-годе адекватни на целта си. Само трябва да се внимава за изцепки като тази:

ВЕЛИКДЕНСКИ ЯЙЦА

Яйцата радост са за всички,
най-вече за нас децата.
рисуваме цветя и птички
и наши са правата.

Червени и розови и сини,
обагряме ги ний със цвят
и са така неотразими
върху тревичка с неин аромат.

Чукна eдно и две и три
яйцата с багри разноцветни,
а мама само ме кори, кори
„Не гълтай много остави за сетне!“

Търсим ний чукалника един
без значение на цвят, картинка,
от всички яйца най-любим
”Да си направим с него снимка”.

Тук граматиката я няма, а стихът куца. Но дори това не е най-неприятното. Стихове като „яйцата радост са за всички”, особено пък в съчетание с „деца” и „чукалник”, придават една леко похотлива патина на иначе невинната тема и не реализират предназначението си. В книгата не липсват и други смислово-синтактични неуредици, но тази е най-страшната.

Две от детските книги бих окачествил като добри. Вълко Купенов се представя с гатанки пак за най-малките, озаглавени като „Гатанки крилати, още непознати” („Libra Scorp”). Те са напълно в жанра си, не отиват ни встрани, ни по-долу от класическите му образци. Най-убедителна е като че ли Стоянка Грудова със „Звездичка с рошава косичка”. Стихът й е грамотен, игрив, артистичен и творчески. Определено е способен да развива езиково чувство и асоциативно въображение у децата:

СЛАДОЛЕДЕН ПРОЗОРЕЦ

Събуждам се и скачам от леглото.
Ах!… Вижте на прозореца стъклото!

Листа от скреж по него са изплели
прекрасни бели, ледени дантели!

Сега ще ги целуна с топли устни.
И ще ги близна… Толкова са вкусни!

Ако добавя с пръстче малко мед,
ще стане цял прозорец сладолед!

Извън плюсовете и минусите на конкретната продукция, имам едно принципно притеснение относно детската ни литература. Малко са качествените автори, които тя привлича. Всичко на всичко шест книжки в рамките на един голям град, от които две що-годе „стават”. Малко е това. И още нещо. Всичките шест са адресирани само към предучилищна възраст. Липсват значи цели два възрастови блока между тази книжнина и „зрялата”. Къде са вълшебните приказки тази година? Къде са приключенската повест и юношеският роман? Липсват цели сектори, цели междинни звена, и това пречи на наличните да бъдат преценени по достойнство. Да не говорим за вредите върху постъпателността на образователния процес.

В заключение обаче искам да изтъкна, че като цяло съм впечатлен от тазгодишното ниво на бургаската поетична продукция. Разбира се, не толкова добрите стихосбирки са повече на брой от по-добрите. Но така е навсякъде. Би било чудо, ако беше обратното. Важното е, че бургаската поезия предлага пет отлични стихосбирки в рамките само на една година. И това е много. Те са при това „отлични” – да повторя – не само в регионален план, но и изобщо.

09.12.2009 at 2:04 pm 23 коментара

Поетът и институционалната реч

Неотдавна поетът Роман Кисьов издаде последната си книга, озаглавена „Гласове” (София: Авангард принт). Ето един чудесен стих оттам, който дефинира поетическото изкуство през вярата на Романтизма в предопитната мъдрост на детето:

„Поезията ражда старци.”
(„Съвест-Вест”)

А ето и едно от стихотворенията, които ми допадат:

ЕПИТАФИЯ НА ПЪТНИКА ІІ

Единствената вярна спътница
в дългия ми път
бе моята сянка
Но когато най-накрая аз
(смъртно уморен)
легнах да отдъхна –
сянката ми
продължи напред
сама

Много сполучлива метафора на смъртта, макар че стихът „(смъртно уморен)” е може би излишно обяснителски. Кисьов е поет-мистик – източно-православен неоромантик, да бъда точен. Екстатичен е, с една склонност към вътрешен взрив, имплозия, а оттам – към фигури на прозрението или апокалипсиса. В такива средоточия на лично опиянение реториката му става прорицателски категорична. Обикновено в същите места пунктоацията се усеща по модерному излишна и изчезва:

„Пътеката на вятъра отвежда
до ромона свещен
на прозрачни древни думи
Прииждащи вълни на тайна реч
заливат бреговете на сърцето…”

Принципната му нагласа го тласка понякога да строи стихотворни притчи: там, мисля, е най-добър. Другаде го подтиква към проповед, дори заклинание. Там е по-разлят, лесно му е да стане монотонен, въпреки високата температура на словото му. Ето:

„Сърцето е място на Възнесение
за ума
Вярата е място на Възнесение
за сърцето
Любовта е място на Възнесение
за вярата
Духът е място на Възнесение
за любовта
Светлината е място на Възнесение
за духа
Аз съм място на Възнесение
за ума сърцето вярата любовта духа
Светлината ме преобразява
и Някой Друг от мене се възнася
Аз не съм аз
във това място на Възнесение
Кой съм аз тогава?”
(„Възнесение”)

От горния цитат личи, че макар да има мистично-философска наклонност, Кисьов не е тих поет. Напротив, доста е гръмлив понякога. Там не ми харесва толкова. Не защото не понасям гръмливия тон, а защото не му вярвам в изповедни пасажи. Не смятам този тон за достатъчно личен, а и откровен. Струва ми се, че го чувам в места, където индивидуалността навлича прекалено много институционални одежди. Когато азът на поета се идентифицира твърде силно, твърде тясно с мускулестото тяло на някой макросимвол – Църквата, Бог, Българскостта, Поезията и т. н., – той черпи от него увереност, сила, басов тембър, вероятно и усещане за могъщество. Но някак позагубва себе си, подменя автопортрета си, изтрива очертанията, които всъщност го дефинират като своеобразен и неповторим. Влиза подкожно в реториката на свещените писания, което не му отива, тъй като те са окончателни, а той не е. Тия рецидиви си личат най-вече във финалите на стихотворенията в книгата, където поетът често пъти разкрива различно его, доста по-мащабно от това, което е вложил в първите редове. Горецитираното „Възнесение” завършва с: „През моето вътрешно време / тече Вечността.” Друга творба („Поколение”) демонстрира нещо от същия тип в края си: „Аз нямам свое поколение / Бъдещото поколение има мен…”

Роман Кисьов има качества на поет и може да постигне много. Бих казал все пак, че като цяло тази негова книга е повече обещаваща, отколкото оптимизирана. Не е стигнал тавана си. А е хубаво да върви натам. Ето, има склонност към изповедност. Искам, следователно, зад образите и метафорите да усетя собствената му неподправена, оголена, погрешима, условна личност, каквато има всеки от нас. Искам в синтаксиса на реториката му да усетя лично неговата жестикулация. Героична, смешна – няма значение, всяка откровеност, която води обратно до конкретния човек, печели читателя. Поне мен със сигурност. Не казвам, че трябва да си смени темите. Казвам, че трябва да вкара в тях повече от себе си. Искам да видя привичните му жестове или изрази, в които би се отпуснал насаме, когато няма никой наоколо. Тази страшна откровеност, между другото, е едно от най-трудните неща за постигане. Но тя е често пъти сред факторите, които делят добрите поезии от общо взето нелошите.

08.12.2009 at 10:07 pm 7 коментара

Джокондата е сляпа, но поетът вижда

Искам да препоръчам една книга, която много ми харесва: „Джокондата ме гледа“, първа стихосбирка на Николай Нанков, излязла тази година в бургаското издателство „Либра Скорп“. Формално погледнато, това са едни тристишия тип хайку на разни теми – ту философски, ту вицови, ту смесица между двете. Правя уговорката: не обичам българско хайку. Обичам японските му първомайстори (е, в английски или руски превод). У нас през последните 15-ина години много хора се развихриха в този жанр, само колкото да докажат, че е неприложим на тукашна почва. Някои брояха 17-те му задължителни срички, други – не. Но и в двата случая резултатът обикновено беше едни дъхави албумни импресийки, които изромоляват набързо през ушите ти и се изгубват без остатък в ефира. Няма и как да е иначе. Японската сричка е смислоносеща. Българската не е. В резултат, на японски се получава синтез между смисъл и звук. На български – диря от звук с бледо смислово ехо. Ако и толкова.

Нанков ме спечели въпреки предубежденията ми. Но неговото не е точно хайку. Хайкуподобна е само матрицата, носещата платформа. Всичко върху нея е силно индивидуализирано. Ето пример за това, как един европейски автор може да държи в яка хватка далекоизточната форма и да я кара да му служи:

До сутринта на воля
мишката обикаля осемте
ъгъла на капана.

Не знам някой друг поет, който е писал на подобна тема, да е забелязал, че капанът има осем ъгъла, а не четири. Чрез този образ Нанков всъщност сгъстява времето, в което мишката обикаля затвора си. Предлага бърз аналог на паниката й. Много изразително.

Ето още няколко неща, взети оттук-оттам из стихосбирката:

*
„Капят листата.“
Блудкав до втръсване стих.
Дай ми метлата!

*
Снегът се стопи
и на покрива оголи
кости на врабче.

*
Луната свети
с отразена светлина,
а аз със своя.

*
Трикрак е гълъбът
с простреляно крило.
Четирикрак – ловецът.

*
Еднакво виждам
с вдигнати и спуснати
клепачи.

*
Смъртта има двама братя –
Съня и Живота.
С малкия чука камъни.
С големия ги реди.

*
Джокондата
ме гледа от стената.
Иска нещо.

Това са стихове – бих казал, пробиви в словото – на извънредно зрял поет. Всъщност Нанков не е млад, макар че книгата е първата му. Той се появява на литературната сцена някак готов, отведнъж завършен, сякаш дълго време е пътувал към този екстракт от думи, отстранявайки по пътя излишното, маловажното или безпроблемното. Или фалша. Странно е как съумява да вмести в толкова тясно пространство разгърната ясна теза и да я опре на ирония. Където има ирония. Във всеки случай, гореспоменатата „Джоконда“ е една от сполуките му в тази посока. Сам по себе си, образът й е ярко въплъщение на хубостта, която никога не е забелязвала когото и да било и само се е оставяла да бъде гледана. Но ако тя е сляпа, Нанков вижда. Ето го резултатът.

Има само едно нещо, което не ми се вярва Нанков да може да направи. А именно, да напише втора книга от този род, на същото ниво. Такъв един синтез се е отливал дълго време, не е случайна работа като да седнеш край прозореца и мигом да те удари в слепоочието божественото вдъхновение. Струва ми се, че „Джокондата ме гледа“ е добре извървян път по завършен творчески коридор. Как да продължиш по-нататък? Освен да повториш същото с малко по-други думи. За да удържи досегашното си ниво във втора книга, поетът според мен трябва да подхване оттук нататък нещо съвсем различно. Но и не изключвам да го направи. Видимо има характер.

За последно искам да спомена, че вместо заглавие, всяко от стихотворенията е снабдено с по една шеговита рисунка, дело пак на автора. Рисунките балансират на границата между японски йероглиф и човешко лице, скицирано с 3-4 мазки. Въобще, много успешна стихосбирка. Трябва да бъде забелязана.

07.12.2009 at 7:49 pm 5 коментара