Поетът Бойко Ламбовски

09.10.2018 at 8:52 am Вашият коментар

В никакъв случай не бих могъл да кажа по адрес на поета Бойко Ламбовски, че литературната му кариера е минала незабелязано. Стихосбирките, които е издал досега, не са крайно много, но всяка от тях е била разпозната като отчетливо явление, генерирала е рецензии и интервюта във вестниците, радио- и тв-представяния, конкурсни призове. Още първата, „Вестоносец“ (1986), получава наградата „Владимир Башев“ за дебютна книга. Следват „Дървената роза“ на фондация „Янко Сакъзов“ за „Ален декаданс“, втората стихосбирка на поета от 1991 г., наградата „Гео Милев“ (1997) за „принос в съвременното изкуство“ и др. Струва си да се подчертае, че повече е награждавал, отколкото е бивал награждаван, тъй като е журирал в гъста и дълга поредица от конкурси. Получавал е отличия и за публицистика, превеждан е на редица езици, между тях и най-основните, понастоящем е председател на българския ПЕН-център.

Гледам данните в тази творческа биография и се питам, казват ли нещо за поета. Нещо, да. Това е парадът на престижа му, сборът на обективните доказателства, че е имало смисъл да се старае. Отличията, обаче, отчасти открояват, отчасти унифицират. Дават ти първо място в една конкретна класация, но те вкарват същевременно и в историята й, където се оказваш в обща компания, в една смехотворна еклектика, от която би избягал с радост, ако можеше. Единственото, което свързва Бойко Ламбовски с Яна Добрева, Никола Тороманов, Валери Станков, Рашко Стойков, Георги Константинов, Иван Гранитски, Ружа Маринска, Леда Милева и Александър Шурбанов, е фактът, че всички те са носители на наградата „Гео Милев“. Само Ламбовски и Гранитски да вземем, това са две прави, успоредни на всяка друга, само не и помежду си, а за да се пресекат, ще им трябват не една, а поне три безкрайности. Сместа е взривна. Въобще, лошото на наградите е, че подвеждат хората да им приписват стойностен еквивалент. Хубавото им е, че рядко успяват да го сторят.

Ако се изказвах устно в този момент по темата, най-лесното, което бих могъл да направя в този момент, е да започна с клишето: „Поетът Бойко Ламбовски няма нужда от представяне. Всички го знаем, нали?“ Напротив, има. Защото тук в София, в центъра на българското литературно поле, хората се знаем отдавна и от близко разстояние. И толкова добре се знаем, че забравяме да се четем. А пък когато се четем, гледаме да не изказваме каквито и да било оценки за качество, освен най-превъзходната, и преди всичко да не строим никакви класации и йерархии, освен низходящи, по адрес на отсъстващите.

Поради всичко, което казах, сега ще се опитам да дам една цялостна оценка на творчеството на Бойко Ламбовски и да я подкрепя с аргументи. У нас по принцип аргументът е лукс. Повечето ни редови критици, като изказват литературни мнения, въобще не опитват да обяснят защо мислят така или еди как си иначе. Те се самоизживяват едва ли не, всеки за себе си, като началници на литературата, законодатели на литературната оценка, и или направо мятат лавровия венец към темето на поета, или пък му теглят секирата в тила. Ама защо, ама как стигнах до това заключение – това като че ли е под достойнството им. Дотам се е стигнало, че простата кратка хвалба или обида се смятат едва ли не за достатъчни аргументи сами по себе си. Аз ще постъпя иначе.

И така. Миналата година писах в „Култура“ една обзорна статия за българската поезия от 2016 г. В нея говоря и за последната стихосбирка на Бойко Ламбовски – “Аутисо“, като наричам автора й „голям български поет“. За да изразя ясно защо мисля така, ще формулирам три тези по адрес на поета и ще се постарая да аргументирам накратко всяка една от тях. Не се смущавайте от тривиалността на първата. Ето ги:

  1. Бойко Ламбовски е добър поет.
  2. Бойко Ламбовски е отличен поет.
  3. Бойко Ламбовски е голям поет.

Ето по първата: „добър поет“. Много просто. Бойко Ламбовски е добър поет, защото е написал добри, хубави стихотворения. Стихотворения, в които казва разни съкровени неща с хубави думи, на хубав език, с ярки, често пъти даже драстични метафори. Поетът използва безукорна стихотворна техника, в която демонстрира прекрасно владеене на метриката и римата, както в стандартните им, така и в по-свободните им форми. Въобще, добър поет е защото пише хубаво. Част от стихотворенията му даже могат да водят независим от него живот, да речем, в представителни антологии на съвременната българска поезия. Общо взето, нивото на добрия поет достига до антологийното ниво в актуалния, съвременния на поета контекст. Бойко Ламбовски удовлетворява с поезията си това ниво.

По втората теза: „отличен поет“. Това са вече екстрите на поетичната реализация, които се достигат от по-ограничен кръг поети. Бойко Ламбовски не просто използва хубав език. При него езикът е виртуозно освободен и широк. Няма ниски, средни и високи нива на българския език, които да са му чужди, да не влизат в поезията му и да не са способни да се редуват помежду си дори в рамките на едно и също стихотворение. И не е само това. Да вземем пак стихотворната техника. Ламбовски не просто я владее. Той плава в нея, знае във всеки момент какво прави с нея и – това, което е най-ясният белег на майсторството по принцип – умее с лека, виртуозна ръка, по един просветен начин, да нарушава тук-таме правилата й, да престъпва нормите й, да бута и пренарежда кубчетата й там, където сметне за нужно. Ако същото това нещо го пробва някой по-неумел поет, по-несигурен в контрола си над материята, то ще излезе дилетантско и ще го направи за резил. Бойко Ламбовски плува там като риба във вода и това, което ще удави неумелите, той го диша – с хриле, не с апарат или система. Някъде там, в просветената свобода, която смееш да си позволиш в работата с поетичния материал, е естеството на „отличния поет“. Там е впрочем и чувството за хумор – много е рядко в българската поезия, буквално единици го проявяват. И още, макар и не на последно място: на това ниво поезията става физиономична, разгръща се личният почерк. По игрите и прегрешенията, които поетът си позволява с материала, започват да прозират контурите на личността му, това уникално нещо, което е неговият или нейният личен релеф. Откроява се едно такова движение, все в тази посока от добрия поет към отличния: движение от абстрактното съвършенство и изпипаност към калкулираното физиономично несъвършенство.

Ето пример за чувството за хумор на Бойко Ламбовски. Това чувство често пъти е чисто техническо, постигнато е чрез ефекта на излъганото очакване, т. е. тъй наречения сюрприз. Нека вземем за илюстрация краткото четиристишно стихотворение „Пети час“, с което завършва стихосбирката „Критика на поезията“ (1994)

 

„Пети час лежа по гръб.
Гледам меланхолно.
Умен ли съм, или тъп,
няма да ви кажа.“

 

Стихотворението очевидно е функционално. Ако беше разположено някъде в средата на книгата, щеше да е обикновена бурлеска, римуван майтап, капризна глума на поета със самия себе си. Но във финала й добива гама от дълбоки значения. То заключва книгата, обявява всичките предходни стихотворения за книга. Това е на повърхността – или почти. Малко по-отдолу то казва: „Аз не знам какво сте разбрали и дали въобще нещо. Само не очаквайте, че ще тръгна да ви обяснявам. Кой прочел, кой разбрал – толкова.“ Още малко по-отдолу посланието пак се видоизменя и гласи: „Ако мислите, че тук, бидейки божем поет, съм си излял душата, да имате да вземате. Няма да ме пипнете. Може да е така, може да е нещо друго, трето. Хайде друм, поезията е за тия, които не задават въпроси!“ Трагизмът, вложен в третото послание, придава на четиристишието класическа ирония, а личният елемент прави този трагизъм триизмерен. И още нещо. Въпреки шаржовия си и делничен език, четиристишието всъщност издава високото самосъзнание на това поетическо слово, елитарното самосъзнание на неговия автор.

И още едно стихотворение: „Гара България“. То хем е забавно, хем разгъва голяма и трагична национална метафора. България е оприличена на малка и пуста жп спирка, каквито ги има навсякъде у нас. Гледаш например през стъклото на влака или автобуса – градче, пусти улички, опърпано крайпътно заведенийце. Две-три масички, на стената до тях – окъсан плакат на Христо Стоичков в миг когато нанася удар или получава Златната топка. На едната масичка двама брадясали типове с мрачни лица висят над кафенца и си сигурен, че така ще е докато мръкне. Те дори не си говорят, защото приказките са изприказвани, и само зяпат, съзерцават нещо. С тази реалност е напоено стихотворението, внушавайки допълнително, че цяла България е такава малка, глуха, безперспективна спирчица насред голяма Европа. И всеки от нас, който е кацвал на летище София от западна Европа или Щатите, е в състояние да разбере какво е имал предвид поетът.

Но това, да речем, е само лошо. Има и страшно. А то е, че цялата тази злачна, равна, сиромашка безизходица дори не може да се окачестви като трагична. Трагични са само високопоставените и неанонимните. Шекспир не пада по-долу от принц. Гьоте не пада по-долу от учен схоласт. Там горе са високите страсти, полетите, паденията, чукарите и бездните. Тук за нас трагизмът е висока топка. Ние сме анонимни. И поради това даже трагедиите ни са заредени с комизъм и фарс като любовните закачки при слугите в Шекспировите комедии. Анонимността ражда присмех. Ламбовски усеща тази екзистенциална несправедливост и хуморът му всъщност е предимно сатира, изпълнена с морално негодувание.

 

ГАРА БЪЛГАРИЯ

Край будката с напомпаните цици
пасат магаре, куче и човек.
Прашасалото чело на земята
един балкански облак омрачава.

До релсите живее вече век
неизличима от пейзажа мишка
Качена на цигарена кутия
тя тънко, упоително се смее

прогресът се подпира на тояжка
почуква по перона омазутен
на пейката посяда и забравя
за вестника
В кафето ученици
плетат играта сублимационна
като например: рок, свенливост,
агресия към всичко уязвимо

копнежът се навива на змия
и тихо сред гевреците се гуши
Къде се губиш, бял локомотив
Къде си се разбързал, черен свят

един хлапак с палто на серафим
талижката си бута по небето
и рови в опикания му ъгъл
и би заритал златната му топка

с такава остра, трънеста любов
е мазната спокойната картинка
че няма няма няма кък да минеш
без да зараснеш в нея като белег

родината се прави на стоичков
и ни продава семки пред кенефа.

 

Това стихотворение може да ни послужи като добър преход към третото ниво: на „големия поет“. Там са буквално единици. По принцип, спокойно би могло да няма ни един, поне на теория.

Тук, на това ниво, въпросите и проблемите на поетическата техника вече отпадат. Съвършеното й владеене е даденост и няма нужда да се обсъжда, защото тази тема е достойна за обсъждане само на по-долните нива, където могат да се появят вариации в умението. На нивото на „големия поет“ имаме изцяло игра на значенията. Точно това ниво – принадлежността към него на Бойко Ламбовски – обяснява защо „Гара България“ е голяма поезия. И обяснението е нещо от този род: „Гара България“ е голяма поезия, защото след като изяснихме другите й качества можем да додадем още едно: чрез многообразието от конкретните си детайли стихотворението казва важни неща за човешката ситуация на всеки един от нас в качеството му на живо човешко същество, както и за колективната ситуация, в която ние българите сме в някаква степен обвързани.

Това ниво обяснява и защо цикълът „Тежка картечница“, най-силно въплътен в стихосбирката от 2004 г. „Тежка картечница преди сън“, е голяма поезия. На пръв поглед тя е всичко друго, но не и това: едни четиристишия, пълни с конкретни имена, разни вицови или абсурдистки ситуации, някакви съвсем частни смисли и значения, никакви обобщения; а нали инерционно смятаме големия поет за патетик, който ръси едри обобщения за любовта, живота, смъртта и нацията, както е способен да лющи семки на път за стадиона. Ето примери:

 

„Всеки си прави своя
лична атомна бомба.
Данчо си крие неговата
в скъсан чорап зад шкафа.“

…………………………………

„Юношата Методи нощем
седемстотин змеици люби.
И бързо става прозирен
като екран на монитор.“

…………………………………..

„Недей отваря вратата,
когато звъннат внезапно,
че като нищо ще видиш
Хитлер и Мики Маус.“

…………………………………

„Сашка от Малко Търново
лани излезе от вкъщи
и влезе в един потаен
сайт на 300 милиона.“

………………………………….

„И мойта родина вече
на детска градина ходи.
Но си не знае шкафчето,
и си не помни името.“

Цикълът иконизира значенията си, т. е. въплъщава посланията си в словесни образи, без обяснителска реторика. Образът във всяко едно от четиристишията казва, като във филм на ужаса, че с детайлите, от които е съставен света ни, стават невъобразими, страшни неща: хора метаморфозират за секунди, уж е същият, но е всъщност друг, механичен; някои се изпаряват нанякъде; трети изчезват в себе си; всички се изпразват от съдържание, а ценности няма, освен чисто комбинаторни, значи няма трагизъм, а с него си отива и шансът за катарзис. Бойко Ламбовски рисува с тези четиристишия дълбока и същевременно релефна картина на днешния свят и аз не знам някой друг наш поет да е постигал нещо подобно с такава нулева дидактичност.

В резюме. Поетът на третото ниво – големият поет – не само пише отлични стихотворения, но казва и важни неща за ежедневния трагизъм на човека или за безпрецедентното му щастие сред този трагизъм. Той казва важни неща за човешката ситуация и често пъти за националната ситуация. Освен това той е разгърнат индивид. Всичко биографично или инцидентно житейско може да влезе в поезията му и в резултат тя ще стане още по-плътна. Бойко Ламбовски, по моему, отговаря на тези условия.

Entry filed under: Uncategorized.

Новата публика Роман-кентавър (Захари Карабашлиев, Хавра. С., Ciela, 2017)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed



%d блогъра харесват това: