АХ, ТОЗИ СЮЖЕТ (Петър Крумов. Катафалка, два носорога. С., Колибри, 2017)

27.10.2018 at 11:07 am Вашият коментар

Днешната българска проза има могъщ порок: съзнанието на главния герой. Всичко тече през него. Сюжетът и да тегли напред, то го връща назад. Всяко действие се превръща в описание, а описанието – в есе. Накрая всичко заприличва на авторска рефлексия, независимо дали директна, или авторът се е подсигурил с един до три свои двойника сред героите. Впрочем това го дължим на късния социализъм, но да не сменям темата.

Този роман прави частично изключение. Разказът тече през очите на героя, но това поне не забавя действието. Или почти. Става дума за дебютна книга на способен млад автор, жанрът може да се нарече „градска комедия“ или „битова пикареска“. Сюжетът описва митарствата на Доч, главният герой, из днешна София, с едно инцидентно отскачане до провинцията и обратно. Той е оплешивяващ дребен чиновник в Агенцията по вписванията, на възраст тъкмо „на попрището жизнено в средата“, дълбоко забит в ежедневието и отчужден от всичко родно и близко – от работата, гаджето и околния свят, дори когато последният му се явява само във вид на природа. Следват серия епизоди: с основното гадже, с едно кандидат-гадже, което обаче тръгва с друг, с няколко по-мимолетни (с)екс-приятелки, с един услужлив приятел (Марти зъболекарят), който обаче му взима основното гадже, и с родителите, от които бащата е болен от алцхаймер и участва в историята съвсем декоративно. В кулминацията на романа Доч устройва парти, на което кани повечето споменати и ги зарязва накуп. Прави втори, по-малък кръг от екскурзии до бивши изгори, замесва се в кражба в провинцията и го пребиват в местната циганска махала. Накрая се връща тихомълком в столицата и се нахлузва в шушулката на старото си битие. Змията си захапва опашката. Финал.

Темпото на разказа е динамично и стегнато, а езикът – пълен с хумор, неочаквани обрати и ярки метафори. Това е и хватката. Доминанта на романа уж е сюжетът, но е всъщност езиковата илюзия, в която Крумов облича не само отделните случки, а и нищонеслучването – и го прави забавно и интересно. Ето мостра. Героят споделя, че май е време да заживее заедно с приятелката си, макар че връзката им е поизносена:

„Защото нали времето си течеше. А ние се подмятахме в огромните му крачоли без цел и посока, стъписани пред угрозата да се окаже, че сме прекарали седем напразни години заедно.“

Това е на Крумов любимата територия за повествуване. В празнотата на българското ежедневие, от която се оплакват болшинството ни класици, той умее да въплъти тиктакането на времето и да му придаде псевдоепическа величавост:

„Денят бе ветровит. Навън децата се разболяваха, от покривите падаха керемиди, уцелваха по някоя глава; светът се въртеше. По небето с бързината на подплашени кончета трополяха облаци. Бях се разбрал с един тип от трети отдел да ми заеме колата си, виолетово рено Клио, до началото на другата седмица. Отидох до службата, за да получа ключовете. Вятърът разнасяше пликове и разни по-дребни хора, но аз бях тежичък, мен не можеше да помръдне.“

Този език тече така до края. Но след първите 60-70 страници магията му залинява. Сюжетът не оказва адекватна поддръжка и все повече си личи до каква степен езикът го замества. И най-вече: героят се оказва крайно недостоверен разказвач, неспособен да анализира случващото се и самия себе си, социопатично сляп за ефекта от собствените си постъпки. Така сюжетът престава да напредва, освен чисто формално, губи организация, превръща се в поредица равни, безцелни, еднообразни анекдоти.

Ето пример. Героят завежда приятелката си на планински курорт по повод годишнина от връзката им, но се държи с нея скандално жестоко и тя избягва с куфара си. Дни по-късно той я кани у дома си по телефона, тя му намеква поне да й се извини, той недоумява кое точно налага извинението. И толкова по случката. Следва следващата от същия род. Пак хоризонтална, без оценъчна дълбочина.

Какъв е резултатът? Читателят получава парадоксалното усещане, че героят-разказвач разбира по-малко от него какво става и защо става. И стартовата му симпатия към умника с готините лафове полека-лека спада. На мястото на умника в съзнанието му израства човек, на който му се случват неща, но той не поема отговорност за тях и не проумява защо това да е нужно. Равно отчужден е от ежедневието, живее на обезболителна дистанция дори от себе си, без помен от емпатия с друга земна твар и с рецептори, отпушени предимно за ядене, секс и негативите на околовръстната среда, които подиграва с иначе ярък език. Персонажите в орбитата му – гаджета, приятели и родители – са му безразлични, но ги посещава инструментално, поради възникнала нужда на момента. Изобщо, изчадие, взривяващо сюжета, лишавайки го от смислена цел, създадено от автор, който не показва да го е забелязал отвътре. Романът, в крайна сметка, е противоречив.

Entry filed under: Uncategorized.

Роман-кентавър (Захари Карабашлиев, Хавра. С., Ciela, 2017) Трите публики (Кирил Кадийски, Бавен джаз. Експериментална поезия. С., Нов Златорог, 2018)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed



%d блогъра харесват това: