Archive for ноември, 2018

Срещу митоцентричното ни себепознание (Инна Пелева. Георги Марков: снимки с познати. С., Кралица Маб, 2017)

Заглавието е публицистично, но книгата е научно изследване, проведено с антропологична добросъвестност към детайлите и оборудвано с постмодернистка рамкова идеология. Жанрът, в който Пелева работи – макар и да не го формулира никъде в книгата по този начин, – е именно литературна антропология: подробно теренно проучване на сектор от родното литературно поле, или най-точно, на една междинна зона между това поле и политическото, доколкото можем да смятаме, че литературата ни от времето на социализма е обхващала и зони, освободени от политика.

Тук впрочем двете полета са неизбежно свързани. Главният обект на изследователския интерес (Георги Марков) е бележита литературно-политическа личност с две взаимно изключващи се на пръв поглед фази в краткия му, уви, живот. В първата фаза (предимно литературна) Марков е млад способен писател с официозна кариера, любимец на властта, известен софийски плейбой. Но идва лобната 1968-а година и съвсем скоро след нея Марков става съвършено друг: хазартен беглец на Запад, награден драматург, смел будител на заспалата българска съвест, саможертвен герой. И разбира се (не на последно място), автор на знаменитите „Задочни репортажи за България“ – една епическа анатомия на социализма, която заема достойно място в поредицата документално-мемоарни родни класики, водеща началото си от „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов.

Кое от двете лица на Марков е истинското? Може ли да са истински и двете? Ако е така, къде е връзката между тях? Тази група въпроси прорязва като червена нишка книгата на Инна Пелева и е осмислила всъщност написването й. Валидността им произтича от факта, че основният ни обществен дискурс след 1989 г. – публицистичен, медиен, книжовен – настоява да дефинира като истинско почти изключително второто от двете лица на писателя. Причината е ясна: доминантният революционен наратив в интерпретирането на родната ни история търси в този казус героика, защото не иска да загине и отмре, още повече че с него е сраснат и легитимитетът на централната власт. А за да не отмре, той трябва да се захранва периодично с нови епизоди, нови дати, нови актуалности; неговият 3-и март не може да си позволи да изпуска нито своя 9-и септември, нито своя 10-и ноември, нито нещо междинно (като убийство на творец-дисидент), което му пада на пътя. Ето защо и на новото време, твърди по един или друг начин Пелева, му трябва пантеон от героични предци с чисти или поне зачистени биографии, които да придърпат нагоре към плана на героиката нормата за порядъчно обществено поведение от времето на социализма, както и да охулят задочно – за пореден път в митоцентричното ни себепознание – историческия отпадък, „заспалото“, компромисното средностатистическо българско население, което се е опитвало да живее нормално през периода. Трябва му и друг пантеон, този път актуален: съставен от нови герои с чисто/зачистено минало, които да следват в днешно време заветите на предците, брулейки, така да се каже, „по тяхному“ днешните въплъщения на потомствената „заспалост“.

Инна Пелева не концептуализира директно тези употреби на Марков. Но ги проблематизира: осветява ги, оглежда ги, докосва се до тях. Въз основа на голям брой източници (документално-биографични книги, белетристика, научни статии, публицистика, онлайн изказвания и интервюта) тя въвежда в чистотата на големия наратив „Марков“ значително количество материал от „зачистеното“: казионните ранни повести, заиграванията с властта и лично с Тодор Живков, странните интимни взаимоотношения с институцията „Държавна сигурност“ (собствен кабинет там, според един от източниците), получените вследствие на всички тези движения в социалното поле предимства и облаги. Разисква в същия план и други творци или интелектуалци от периода, развили аналогично двустранни поведенчески лица или също подлагани на споменатите хигиенни процедури: Цветан Стоянов, Павел Вежинов, Вера Мутафчиева, Любомир Левчев.

Инна Пелева се въздържа от оценки, камо ли клейма. Задачата, която си е поставила, не е да смени големия наратив „Марков“ с друг, „свой“. Импулсът й по-скоро е да задържи всички данни, хипотези и обстоятелства около казуса максимално видими, максимално активни, за да попречи на споменатия наратив да се утаи окончателно. От тази гледна точка изследването й представлява своеобразен вариант на архетипното търсене-пътешествие – не на Светия Граал, а на нещо по-благородно, на истината, която може и да не възкръсне от фактите, но със сигурност ще остане погребана в случай че ги подменят с лъжи и романтизации. Слава богу, благодарение (и) на тази книга търсенето продължава.

24.11.2018 at 10:13 am Вашият коментар

Трите публики (Кирил Кадийски, Бавен джаз. Експериментална поезия. С., Нов Златорог, 2018)

Кирил Кадийски присъства уж отдавна в настоящето на литературата ни, но всеки път по един амбивалентен начин. Той умее да събужда към себе си контрастни чувства: има хора, които го ценят много, и други, които въобще го игнорират като присъствие. По средата между двете публики стои и трета, която го смята за преводач-версификатор, включително и в рамките на собственото му поетично творчество. Мисля, че разбирам и трите публики. И затова ще се опитам да очертая какво ги свързва, за което тази стихосбирка ми дава обилен материал.

Музикалното заглавие е добре избрано, защото водещото изкуство в „Бавен джаз“ е музиката, не поезията. Книгата е своеобразно приложение към едно друго съчинение на Кадийски, този път теоретично – „За поезията“, цикъл лекции, включени явно в рамките на някоя магистърска програма на българска или славянски филологии в Софийския университет. Теорията вътре е доста тънка и няма как да е иначе, след като авторът смята, че в поезията всичко е талант и мистерия на съзиданието и за наука няма място. Това щеше да е вярно, ако целта на науката за поезията беше да учи поетите как да си пишат стиховете. Тя обаче няма такива претенции – а ако някой неин представител ги има, нещо в него явно е сбъркано, я знанието, я здравето му. Така и науката езикознание няма за цел да учи хората по света да говорят своя български, шведски или виетнамски език. Но тези доводи са известни отдавна и никоя наука не е отговорна пред поредния невежа, който не се е запознал с тях.

Както и да е. В „За поезията“ се обсъждат главно композицията на строфите и метриката. За свободния стих само се споменава, че го има. Съответно, „Бавен джаз“ се състои от стихотворения, които запълват илюстративно схеми на вербална музика. Наречени са „експериментални“, заради необичайността им (класическа метрика в разчупени версии), а и защото Кадийски е решил да докаже, че сложните ритми в стиховете на руския футурист Семьон Кирсанов са преносими и на български език. Дава и свои варианти, понякога по няколко за една метрична схема. Предлага също свои калиграми (по Аполинер), палиндроми (по Хлебников) и сонети в интересни композиционни версии (напр. 4 терцини + финален куплет).

Искам да подчертая, че Кадийски владее виртуозно класическия стих и това заслужава уважение, особено в днешно време, когато всеки сульо и пульо смята, че като е начупил едно изречение на няколко къси реда е произвел стихотворение. Кадийски е „майстор“ – не в подигравателния смисъл на „жалък занаятчия“, а в онзи превъзходен смисъл, който Т. С. Елиът влага в посвещението си към „Пустата зема“ – „на Езра Паунд – il miglior fabbro (по-големият майстор)“. В музикално-композиционно отношение той няма равен на себе си в нашата поезия. В същото време това негово умение (заедно с умението да се строят пищни метафори) е развито сякаш несъразмерно много спрямо всичко останало, което влиза в инструментариума на поетичното изкуство. В резултат, поезията му страда от пренаплив на формата спрямо съдържанието: виртуозна архитектоника, ярък словопис и тривиални („вечни“) смисли и внушения.

Най-очевидната липса в поезията на Кирил Кадийски е липсата на актуалност и биографизъм. Стихотворенията му биха могли да бъдат написани и преди два века, в тях няма грам съвременност. И нищо не казват за автора си, освен във формален план – че е специалист в областта на звуко- и образословесната бродерия. Днешната поезия е друга, в нея се сгъстяват или подриват значения, а формата е спомагателен фактор. Оттам и философията на свободния стих, без той, разбира се, да е единствено изискуем.

Кирил Кадийски, странно, ми прилича на поет, който някак се е разминал с епохата си. Мисля, че щеше да е щастлив, ако се беше родил в едно ранномодерно, по-куртоазно време. Стихотворенията му отговарят на онази стара дефиниция на поезията, която изисква от поета да облича в изящни думи и форми това, което неговият благодетел и спонсор би се радвал да чуе. Съгласно тази дефиниция задачата на поета е да украсява, да реторизира; темата и смисълът идват отвън, като наложителност на момента. Уви, в днешната поезия такива наложителности липсват. И Кадийски има вид на самотен по неволя бард, ронин на българската поезия, който държи да възпява по задание, но понеже отвън задания не идват, си ги формулира сам и прецизно стяга в калъпа им наличната си езикова субстанция. Резултатът е дълъг ред от незаземени стихотворения, лишени от актуален контекст, но изпипани поотделно до съвършенство, своеобразна „предварителна класика“ – сякаш първо са били увековечени и чак след това са били пуснати за прочит сред простосмъртните. Пътят не е този. Но поетът има право на пътя си.

12.11.2018 at 4:37 am Вашият коментар