Срещу митоцентричното ни себепознание (Инна Пелева. Георги Марков: снимки с познати. С., Кралица Маб, 2017)

24.11.2018 at 10:13 am Вашият коментар

Заглавието е публицистично, но книгата е научно изследване, проведено с антропологична добросъвестност към детайлите и оборудвано с постмодернистка рамкова идеология. Жанрът, в който Пелева работи – макар и да не го формулира никъде в книгата по този начин, – е именно литературна антропология: подробно теренно проучване на сектор от родното литературно поле, или най-точно, на една междинна зона между това поле и политическото, доколкото можем да смятаме, че литературата ни от времето на социализма е обхващала и зони, освободени от политика.

Тук впрочем двете полета са неизбежно свързани. Главният обект на изследователския интерес (Георги Марков) е бележита литературно-политическа личност с две взаимно изключващи се на пръв поглед фази в краткия му, уви, живот. В първата фаза (предимно литературна) Марков е млад способен писател с официозна кариера, любимец на властта, известен софийски плейбой. Но идва лобната 1968-а година и съвсем скоро след нея Марков става съвършено друг: хазартен беглец на Запад, награден драматург, смел будител на заспалата българска съвест, саможертвен герой. И разбира се (не на последно място), автор на знаменитите „Задочни репортажи за България“ – една епическа анатомия на социализма, която заема достойно място в поредицата документално-мемоарни родни класики, водеща началото си от „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов.

Кое от двете лица на Марков е истинското? Може ли да са истински и двете? Ако е така, къде е връзката между тях? Тази група въпроси прорязва като червена нишка книгата на Инна Пелева и е осмислила всъщност написването й. Валидността им произтича от факта, че основният ни обществен дискурс след 1989 г. – публицистичен, медиен, книжовен – настоява да дефинира като истинско почти изключително второто от двете лица на писателя. Причината е ясна: доминантният революционен наратив в интерпретирането на родната ни история търси в този казус героика, защото не иска да загине и отмре, още повече че с него е сраснат и легитимитетът на централната власт. А за да не отмре, той трябва да се захранва периодично с нови епизоди, нови дати, нови актуалности; неговият 3-и март не може да си позволи да изпуска нито своя 9-и септември, нито своя 10-и ноември, нито нещо междинно (като убийство на творец-дисидент), което му пада на пътя. Ето защо и на новото време, твърди по един или друг начин Пелева, му трябва пантеон от героични предци с чисти или поне зачистени биографии, които да придърпат нагоре към плана на героиката нормата за порядъчно обществено поведение от времето на социализма, както и да охулят задочно – за пореден път в митоцентричното ни себепознание – историческия отпадък, „заспалото“, компромисното средностатистическо българско население, което се е опитвало да живее нормално през периода. Трябва му и друг пантеон, този път актуален: съставен от нови герои с чисто/зачистено минало, които да следват в днешно време заветите на предците, брулейки, така да се каже, „по тяхному“ днешните въплъщения на потомствената „заспалост“.

Инна Пелева не концептуализира директно тези употреби на Марков. Но ги проблематизира: осветява ги, оглежда ги, докосва се до тях. Въз основа на голям брой източници (документално-биографични книги, белетристика, научни статии, публицистика, онлайн изказвания и интервюта) тя въвежда в чистотата на големия наратив „Марков“ значително количество материал от „зачистеното“: казионните ранни повести, заиграванията с властта и лично с Тодор Живков, странните интимни взаимоотношения с институцията „Държавна сигурност“ (собствен кабинет там, според един от източниците), получените вследствие на всички тези движения в социалното поле предимства и облаги. Разисква в същия план и други творци или интелектуалци от периода, развили аналогично двустранни поведенчески лица или също подлагани на споменатите хигиенни процедури: Цветан Стоянов, Павел Вежинов, Вера Мутафчиева, Любомир Левчев.

Инна Пелева се въздържа от оценки, камо ли клейма. Задачата, която си е поставила, не е да смени големия наратив „Марков“ с друг, „свой“. Импулсът й по-скоро е да задържи всички данни, хипотези и обстоятелства около казуса максимално видими, максимално активни, за да попречи на споменатия наратив да се утаи окончателно. От тази гледна точка изследването й представлява своеобразен вариант на архетипното търсене-пътешествие – не на Светия Граал, а на нещо по-благородно, на истината, която може и да не възкръсне от фактите, но със сигурност ще остане погребана в случай че ги подменят с лъжи и романтизации. Слава богу, благодарение (и) на тази книга търсенето продължава.

Entry filed under: Uncategorized.

Трите публики (Кирил Кадийски, Бавен джаз. Експериментална поезия. С., Нов Златорог, 2018) Между метафизиката и естетиката (Илко Димитров. Черно. Избрана поезия. С., ИП „Да“, 2018)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed



%d блогъра харесват това: