Archive for декември, 2018

Симетрия, култура, нова инициация (Иван Ланджев. Ти, непрестанна новина. Стихотворения. Пловдив, Жанет 45, 2018)

Харесва ми тази книга, включително и с недостатъците си – впрочем те не са големи, нито много. Дори при най-повърхностно зачитане тя излъчва симетрия, култура и едно възпитание на чувствата, което особено силно подкупва читателя, склонен да чете стихосбирките не само като отделни стихотворения, но и като книги. Иначе, стихотворенията са си отделни, не са безлични детайли от общ инсталационен проект. Та стихосбирката. Има нещо витрувианско в нея, поне като замисъл – дисциплинирана енергия, оразумени вълнения, осъзната, но не чак брутално афиширана литературност. Подобни съчетания не са чести в нашата поезия и е отрадно, че се появяват. Това е най-добрата книга на Иван Ланджев.

Споменах за чувства. Тематично стихосбирката е общо взето любовна, но не в плана на романтиците, а по-скоро на Елиът или Одън. С една дума, там където я има, любовта е рефлективна, поомърлушена и разредена с детайли от околовръстното (градско) пространство и култура, а не пасторално интензивна и слънчево ослепителна, поради липсата на разсейващи ума подробности в пейзажа. А и често пъти служи като отправна точка за други любопитства и безпокойства на поета. Но най-интересното е, че темата търпи еволюция, което до голяма степен сюжетизира стихосбирката и я превръща в „несвършената история на любовта ми“ – или още по-точно в „историята на моята смелост да изговоря любовта си“.

Как става това? Макар че стихосбирката се състои от три секции, манталитетните фази, през които минава лирическата персона, са две. В първата поетът/влюбеният е по-неуверен, по-разсеян, по-тревожно осъзнат, че това, което изпитва и иска да изкаже, е вече многократно изпитвано и изказвано. В тази част от състава си стихосбирката е силно критическа. В нея тече траен конфликт с житейското и литературното клише, с ерозионната повторяемост на нещата и думите, която, ако не внимаваш, рискуваш да те омотае и да загубиш себе си. Така е в “Неделя, палимпсест“ (и двете части). Отглас от това усещане откриваме и в “Terza Sofia”: не помня кой беше го казал, но прав е: / навсякъде всичко прилича на теб.“ На подобен пасаж се натъкваме и в „Не им вярвам“: „Духовното им търсене / докарва подозрително на снимка.“ Своеобразен инвариант на болно докосване до клише (този път житейско) е стихотворението “Papa Was a Rollin’ Stone”, което въвежда като герой синът, изоставен от баща си и от шанса да получи от него улесняващо въздействие по пътя на стартовите си житейски избори, а на всичко отгоре е окован в прангите на генетичната му матрица и е – самият той – своеобразно житейско клише. В „Павлина“ (опасението от) клишето изниква насред природата: „кукумявките летят / в разучени диагонали“. Но най-обезсърчително темата е засегната в заключителния стих на „Момиче“: „Аз все тъй нямам какво да предложа, освен цитати.“

В тази част/ фаза от книгата атмосферата на поезията е малко клаустрофобична. Персоната усеща изострено окръжаващите я клишета, независимо дали литературни, културни или природни, и ги отлепва едно подир друго от себе си. А открояващият се иззад персоната поет развива даже нещо като негативна идиосинкразия, стремейки се да постигне своята неповторимост чрез постепенното отстраняване на всичко повторимо. Но идва момент и фазата свършва. Водоразделното стихотворение е „Старата песен“. То е до голяма степен и програмно, защото вътре в него е стихът, който носи заглавието на книгата. Обектът на любовта е изведнъж прозрян, че е „непрестанна новина“. Любовта, в самото си естество, е „непрестанна новина“. С този ритуален словесен жест поетът отведнъж обезсилва клишетата и ги хвърля на боклука. Какво значение имат те? Най-важното е дефолтно ново и нищо не застрашава новостта му. Така е до края на стихосбирката. Атмосферата се разведрява, осанката на лиричната персона наедрява, а гласът й става по-ведър и уверен. Заключителното стихотворение „Ако ще бъдеш някой, не избирай себе си“ отправя към вътрешните слушатели и външните читатели ясни дидактични наставления в плана на „Ако“ на Ръдиард Киплинг. Персоната е съзряла. Поетът се намира вече в нова инициационна фаза.

Както вече казах, стихосбирката функционира и като сбор единични стихотворения. „Чет Бейкър“ е отлично постижение, което бих поставил във всяка представителна антология на живата (не казвам непременно „днешната“) българска поезия. Също и „Вълк“. Харесват ми още: “Terza Sofia” (откъде обаче заглавието? това „Трета софийска“ ли значи? тогава къде са „втора“ и „първа“? или значи „Софийски терцини“, съгласно действителната композиция на стихотворението? но на италиански „терцина“ е “terzina”, на английски е “tercet”; нещо тук не разбирам, не ми се сглобява), „Пример 1“, „Школа по катерене“, „Пример 2“, „Емигрантска“ и др. Стихотворения като „Сладката наука“ и „Не им вярвам“, въпреки добрите си моменти, са поразвалени от евтина нравствено-психологическа алегоризация („предателят“, „подлецът“), която запушва всеки шанс да се постигне дълбочина – я в чувството, я в коментара му.

Нещо за поетическата техника. Ланджев демонстрира приятна композиция между стихотворения в свободен и класически стих, традиция, започната в предишната му книга „Ние според мансардата“. Класическият му стих (плюс неизменната съпровождаща го рима) е културен, обработен, макар и тук-таме да допуска брак: по-къси и по-дълги стихове в рамките на едно и също стихотворение, леки размазвания на образи или тези, заради капана на формата. Но дефектите не са големи, нито органични, нито фатални. Впрочем не знам защо двамата редактори на книгата (Иван Теофилов и Георги Господинов) не са ги изчистили. Общо взето, това е.

 

Владимир Трендафилов

 

24.12.2018 at 9:04 am Вашият коментар

Между мимезиса и факта (Катерина Стойкова. Втора кожа. Стихотворения. С., ICU, 2018)

Великолепна книга. Рядко хубава. Това е едно от малкото недвусмислени поетични явления тази година. И не идва чак изненадващо: към нея водят предишните четири, всичките обвързани в мрежа от тематични нишки и носещи специфичната за Стойкова лирично-болезнена мелодичност, иначе въплътена в свободен стих: Въздухът около пеперудата (2009), Бодливото прасе на ума (2012), Как наказва Бог (2014), Птичка на перваза (2017). Но това тук е взривът. Толкова силен, че ако поетесата поиска да повтори интензитета, ще трябва да смени темата.

Книгата е едновременно лирика и епос. Лирика, защото се състои от кратки стихотворения (никое повече от страница) и тук-таме изповедни прозаични късове. Епос, защото всички тези парчета се сглобяват в история – за травматичния старт в живота на героинята и за ехото от него, което я следва до ден днешен. И нещо, което не е решаващо важно, но в случая помага: историята е достоверна, „самата истина“; не художествената истина, а буквалната. Ако имаше подобна практика при издаването на стихове, „Втора кожа“ сега щеше, също като при филмите, да носи на някоя от първите си страници бележката: „Тази поезия е създадена по действителен случай.“

Но какво се е случило? То се разгъва пред очите на читателя общо взето в хронологичен ред. Още като съвсем малко дете героинята-авторка, заедно с майка си, е подлагана на системен побой от пияния й баща. Двете страдат, но мълчат, за да не изнасят проблема извън дома, а пък и майката е блокирана между любовта към мъжа и тази към дъщерята. По-нататък, страница по страница, майката умира от рак, дъщерята емигрира в Щатите, преживява два неуспешни брака, поддържа междувременно телефонна връзка с вече остарелия си и безопасен баща и на периоди се опитва, пак неуспешно, да го обикне. Книгата завършва с възпев на раната, която продължава да пулсира и цъка някъде вътре в нея: „отваря се и се затваря / като уста / като цвете / като езеро / зима след зима / с лед от собствената си вода“.

Извън качествената си – бих казал, извънредно качествената си, много добре съставена и оркестрирана – поезия, „Втора кожа“ е интересен жанров експеримент. Първо, това е книга със стихове, ясно. Но не е стихосбирка: малко от стихотворенията са самостоятелни, повечето са плочки, досъставящи общия тематично-наративен пъзел. Ето едно от изключенията:

Добре дошло, Разочарование,

Чувствам те, Самота –
дете, зазидано
в кладенец,
до гърдите под вода.
Гледаш нагоре.
Няма никой.
Ведрото е спуснато,
но какво от това?

С по-голямо основание можем да наречем „Втора кожа“ поема. Съдържа рамков епос, между заглавията на отделните парчета има комбинаторна ритмика, макар и нестройна. Но не е изрично обявена за поема. И (което е по-важно) във вътрешния заряд на стихосбирката отсъства удовлетворението от простото утаяване в художествено-жанрова форма. Естетиката на композицията не й стига. Напротив, в нея се усеща една постоянна тяга, която търси да пръсне шушулката на жанра, да пробие границата между художествения и буквалния свят, и сякаш непрестанно заявява: „Аз не съм литература, а самата истина!“ С други думи, тук фактът – събирателният факт – отказва да се увлече в миметичната игра и търси да я разруши отвътре.

Виждал съм и други съзидателно-деструктивни опити в световната литература, има ги доста. Този е един от най-сполучливите. Маркерите на истината (алетичните маркери) в нея са много и разнообразни, някои от тях дори драстични. На редица стихотворения тъкмо фактът придава естетическата сглобка, та и въздействената мощ. Не литературността. В един много интересен случай базисният факт минира даже представата ни за добър вкус и предизвиква „стържене под лъжичката“, вътрешен шок. Но пък тъкмо същността му на факт, осъзнатата му фактичност, запазва стихотворението в рамките на поезията. Става дума за „Мамо, мамо, мамо, мамо“: „колко обичаше да си хубава / душата си даваше / за модерна прическа / сама ме заведе в салона / онзи известен фризьор / докато ми миеше косата / си натискаше кура по задника ми…“

Всъщност мимезисът и действителността не се бият в тази книга, а си помагат взаимно. А що се отнася до жанра й, бих я нарекъл повест в стихове, без значение автобиографична или не, непряка прапрапотомка на Пушкиновия „Евгений Онегин“. И да, разбира се, това е висока поезия.

08.12.2018 at 5:30 am Вашият коментар

Между метафизиката и естетиката (Илко Димитров. Черно. Избрана поезия. С., ИП „Да“, 2018)

Това е всъщност второ томче „избрана поезия“ на Илко Димитров от 2008 г. насам, когато изд. „Стигмати“ пусна предишното („Бяло“), със съставителство и редакция на Борис Христов. Чест и слава, но мисля, че Борис Христов можеше да се постарае повече и в двете си функции. Илко Димитров е мислещ поет, „мислеща тръстика“ не само по стартово задание, като у всички простосмъртни, но и като самоизбран целожитейски път, и когато пренася метафизиката си вътре в параметрите на естетиката, по трасето често пъти припламват искри и хвърчат частици метал и изгоряла гума. Този дребен отпадък можеше да се поразчисти оттам с малко повече съпричастност и вчитане.

Но да оставим това. Около този поет, този чудесен, дружелюбен, деликатен, чистосърдечен човек кръжи парадокс. Той има натрупана солидна творческа биография в стих и проза, вече е надхвърлил 60-те, но написаното за него е на практика нищо. Най-дългият текст е една рецензия на Едвин Сугарев в „Литературен вестник“. Е, и аз съм писал отзив за негова книга, но там визирам и други, не е само за него. Получило се е така, че Илко Димитров е известна фигура в литературните кръгове, всички го обичат, всички му се усмихват и всички го отлагат, ако се случи за миг да прехвърчи през съзнанията им идеята за по-сериозна работа. А и той сам като че ли ги подканя за това със своята ненатраплива деликатност.

За ситуацията си има и обективни причини. Както казах, Илко Димитров е поет-мислител, своеобразен поет-метафизик. И не е сигурно кое от двете начала преобладава у него – разсъждението или стихът. Носеща конструкция е разсъждението – подчертавам, абстрактното, – но когато то се углъби и слее с изповедния тон на аза, едно сонорно течение го подема, разгръща го и му придава поетична мощ. Като тук:

„Писанието – да, но само като основание, не като послание.
Защото вече не е ясно кой може да чете,
а още по-малко да схване онова, което е написано в едно
неизразимо различно време. И не е ли грях…“

Другаде разсъждението си остава разсъждение, без трансмутация в стих:

„Държиш се така, сякаш някой друг трябва вместо тебе да свърши човешките ти работи. След като си роден, за да умреш, кой друг да свърши това?“

Всъщност Илко Димитров не пише стихосбирки, а книги. Това е много важно да се подчертае. Минималната му единица текст върху страница не е късото стихотворение, а афоризмът. Понякога афоризмът е преднамерен, тезисен като горецитирания. Другаде авторът полуспуща над него напрежението на стиховата черупка и тогава границата между стихотворение и нестихотворение изтънява само до звуков усет. Но водещата тяга навсякъде е медитативното разчленение, а не образния синтез. Ето един средищен случай, който казва същото:

“Чудесата изчезват и светът се появява,
натежавайки в ръката като сечиво.“

Тази миниатюра тегли уж към стихотворението: счупена е на два реда, общо взето е ритмична, има метафори и образи, липсва й обяснителен фон. Но иззад образите надзърта – и се реализира – разсъждението. В него е вложена главната тяга. Идеята тече в границите на елементарната опозиция „преди … сега“ и гласи горе-долу следното: „преди“ светът е бил за човека гора от чудеса за пасивно потребяване; сега обаче чудесата са изчезнали, а човек е поопознал средата си и вече я ползва не само като гостенин, но и за да върши с нея разни неща. И все пак – и все пак! – това, което най-вече тласва миниатюрата към жанра на афоризма, е, че и образите са абстрактни, и метафорите са изтрити. Нищо по-дребно от „света“, нищо по-конкретно от „сечиво“. В основата е инструменталното разсъждение.

Обратната проекция на същото, същевременно обаче, казва друго: Илко Димитров е поет-романтик от старата школа, каквато в България няма, но в Англия се нарича „езерна“, пасторален, пантеистичен, Уърдзуъртовски тип поет. Случайна гравитация, инцидентно сцепление. Издава го точно опозицията „преди … сега“ в съответната й омайно-носталгична опаковка. Преди бях дете, тревата и небето ми говореха и светът бе едно с мен. Уви, пораснах и светът се разпадна на трева, небе и други елементи. Третият синтезиращ мотив (но и днес се случва в миг на покой да долети до мен отглас от някогашната единност и тогава ме изпълва дълбоко благоговение) като че ли все още липсва в поезията на Илко Димитров и остава отворен въпросът дали той ще тръгне в тази посока по-нататък в творчеството си, или ще избере по-различна. Остава да видим. Във всеки случай, метафизиката и естетиката му са сраснати в едно, както светът и детето в поезията на някои от най-големите.

08.12.2018 at 4:48 am Вашият коментар