Между метафизиката и естетиката (Илко Димитров. Черно. Избрана поезия. С., ИП „Да“, 2018)

08.12.2018 at 4:48 am Вашият коментар

Това е всъщност второ томче „избрана поезия“ на Илко Димитров от 2008 г. насам, когато изд. „Стигмати“ пусна предишното („Бяло“), със съставителство и редакция на Борис Христов. Чест и слава, но мисля, че Борис Христов можеше да се постарае повече и в двете си функции. Илко Димитров е мислещ поет, „мислеща тръстика“ не само по стартово задание, като у всички простосмъртни, но и като самоизбран целожитейски път, и когато пренася метафизиката си вътре в параметрите на естетиката, по трасето често пъти припламват искри и хвърчат частици метал и изгоряла гума. Този дребен отпадък можеше да се поразчисти оттам с малко повече съпричастност и вчитане.

Но да оставим това. Около този поет, този чудесен, дружелюбен, деликатен, чистосърдечен човек кръжи парадокс. Той има натрупана солидна творческа биография в стих и проза, вече е надхвърлил 60-те, но написаното за него е на практика нищо. Най-дългият текст е една рецензия на Едвин Сугарев в „Литературен вестник“. Е, и аз съм писал отзив за негова книга, но там визирам и други, не е само за него. Получило се е така, че Илко Димитров е известна фигура в литературните кръгове, всички го обичат, всички му се усмихват и всички го отлагат, ако се случи за миг да прехвърчи през съзнанията им идеята за по-сериозна работа. А и той сам като че ли ги подканя за това със своята ненатраплива деликатност.

За ситуацията си има и обективни причини. Както казах, Илко Димитров е поет-мислител, своеобразен поет-метафизик. И не е сигурно кое от двете начала преобладава у него – разсъждението или стихът. Носеща конструкция е разсъждението – подчертавам, абстрактното, – но когато то се углъби и слее с изповедния тон на аза, едно сонорно течение го подема, разгръща го и му придава поетична мощ. Като тук:

„Писанието – да, но само като основание, не като послание.
Защото вече не е ясно кой може да чете,
а още по-малко да схване онова, което е написано в едно
неизразимо различно време. И не е ли грях…“

Другаде разсъждението си остава разсъждение, без трансмутация в стих:

„Държиш се така, сякаш някой друг трябва вместо тебе да свърши човешките ти работи. След като си роден, за да умреш, кой друг да свърши това?“

Всъщност Илко Димитров не пише стихосбирки, а книги. Това е много важно да се подчертае. Минималната му единица текст върху страница не е късото стихотворение, а афоризмът. Понякога афоризмът е преднамерен, тезисен като горецитирания. Другаде авторът полуспуща над него напрежението на стиховата черупка и тогава границата между стихотворение и нестихотворение изтънява само до звуков усет. Но водещата тяга навсякъде е медитативното разчленение, а не образния синтез. Ето един средищен случай, който казва същото:

“Чудесата изчезват и светът се появява,
натежавайки в ръката като сечиво.“

Тази миниатюра тегли уж към стихотворението: счупена е на два реда, общо взето е ритмична, има метафори и образи, липсва й обяснителен фон. Но иззад образите надзърта – и се реализира – разсъждението. В него е вложена главната тяга. Идеята тече в границите на елементарната опозиция „преди … сега“ и гласи горе-долу следното: „преди“ светът е бил за човека гора от чудеса за пасивно потребяване; сега обаче чудесата са изчезнали, а човек е поопознал средата си и вече я ползва не само като гостенин, но и за да върши с нея разни неща. И все пак – и все пак! – това, което най-вече тласва миниатюрата към жанра на афоризма, е, че и образите са абстрактни, и метафорите са изтрити. Нищо по-дребно от „света“, нищо по-конкретно от „сечиво“. В основата е инструменталното разсъждение.

Обратната проекция на същото, същевременно обаче, казва друго: Илко Димитров е поет-романтик от старата школа, каквато в България няма, но в Англия се нарича „езерна“, пасторален, пантеистичен, Уърдзуъртовски тип поет. Случайна гравитация, инцидентно сцепление. Издава го точно опозицията „преди … сега“ в съответната й омайно-носталгична опаковка. Преди бях дете, тревата и небето ми говореха и светът бе едно с мен. Уви, пораснах и светът се разпадна на трева, небе и други елементи. Третият синтезиращ мотив (но и днес се случва в миг на покой да долети до мен отглас от някогашната единност и тогава ме изпълва дълбоко благоговение) като че ли все още липсва в поезията на Илко Димитров и остава отворен въпросът дали той ще тръгне в тази посока по-нататък в творчеството си, или ще избере по-различна. Остава да видим. Във всеки случай, метафизиката и естетиката му са сраснати в едно, както светът и детето в поезията на някои от най-големите.

Entry filed under: Uncategorized.

Срещу митоцентричното ни себепознание (Инна Пелева. Георги Марков: снимки с познати. С., Кралица Маб, 2017) Между мимезиса и факта (Катерина Стойкова. Втора кожа. Стихотворения. С., ICU, 2018)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed



%d блогъра харесват това: