Между мимезиса и факта (Катерина Стойкова. Втора кожа. Стихотворения. С., ICU, 2018)

08.12.2018 at 5:30 am Вашият коментар

Великолепна книга. Рядко хубава. Това е едно от малкото недвусмислени поетични явления тази година. И не идва чак изненадващо: към нея водят предишните четири, всичките обвързани в мрежа от тематични нишки и носещи специфичната за Стойкова лирично-болезнена мелодичност, иначе въплътена в свободен стих: Въздухът около пеперудата (2009), Бодливото прасе на ума (2012), Как наказва Бог (2014), Птичка на перваза (2017). Но това тук е взривът. Толкова силен, че ако поетесата поиска да повтори интензитета, ще трябва да смени темата.

Книгата е едновременно лирика и епос. Лирика, защото се състои от кратки стихотворения (никое повече от страница) и тук-таме изповедни прозаични късове. Епос, защото всички тези парчета се сглобяват в история – за травматичния старт в живота на героинята и за ехото от него, което я следва до ден днешен. И нещо, което не е решаващо важно, но в случая помага: историята е достоверна, „самата истина“; не художествената истина, а буквалната. Ако имаше подобна практика при издаването на стихове, „Втора кожа“ сега щеше, също като при филмите, да носи на някоя от първите си страници бележката: „Тази поезия е създадена по действителен случай.“

Но какво се е случило? То се разгъва пред очите на читателя общо взето в хронологичен ред. Още като съвсем малко дете героинята-авторка, заедно с майка си, е подлагана на системен побой от пияния й баща. Двете страдат, но мълчат, за да не изнасят проблема извън дома, а пък и майката е блокирана между любовта към мъжа и тази към дъщерята. По-нататък, страница по страница, майката умира от рак, дъщерята емигрира в Щатите, преживява два неуспешни брака, поддържа междувременно телефонна връзка с вече остарелия си и безопасен баща и на периоди се опитва, пак неуспешно, да го обикне. Книгата завършва с възпев на раната, която продължава да пулсира и цъка някъде вътре в нея: „отваря се и се затваря / като уста / като цвете / като езеро / зима след зима / с лед от собствената си вода“.

Извън качествената си – бих казал, извънредно качествената си, много добре съставена и оркестрирана – поезия, „Втора кожа“ е интересен жанров експеримент. Първо, това е книга със стихове, ясно. Но не е стихосбирка: малко от стихотворенията са самостоятелни, повечето са плочки, досъставящи общия тематично-наративен пъзел. Ето едно от изключенията:

Добре дошло, Разочарование,

Чувствам те, Самота –
дете, зазидано
в кладенец,
до гърдите под вода.
Гледаш нагоре.
Няма никой.
Ведрото е спуснато,
но какво от това?

С по-голямо основание можем да наречем „Втора кожа“ поема. Съдържа рамков епос, между заглавията на отделните парчета има комбинаторна ритмика, макар и нестройна. Но не е изрично обявена за поема. И (което е по-важно) във вътрешния заряд на стихосбирката отсъства удовлетворението от простото утаяване в художествено-жанрова форма. Естетиката на композицията не й стига. Напротив, в нея се усеща една постоянна тяга, която търси да пръсне шушулката на жанра, да пробие границата между художествения и буквалния свят, и сякаш непрестанно заявява: „Аз не съм литература, а самата истина!“ С други думи, тук фактът – събирателният факт – отказва да се увлече в миметичната игра и търси да я разруши отвътре.

Виждал съм и други съзидателно-деструктивни опити в световната литература, има ги доста. Този е един от най-сполучливите. Маркерите на истината (алетичните маркери) в нея са много и разнообразни, някои от тях дори драстични. На редица стихотворения тъкмо фактът придава естетическата сглобка, та и въздействената мощ. Не литературността. В един много интересен случай базисният факт минира даже представата ни за добър вкус и предизвиква „стържене под лъжичката“, вътрешен шок. Но пък тъкмо същността му на факт, осъзнатата му фактичност, запазва стихотворението в рамките на поезията. Става дума за „Мамо, мамо, мамо, мамо“: „колко обичаше да си хубава / душата си даваше / за модерна прическа / сама ме заведе в салона / онзи известен фризьор / докато ми миеше косата / си натискаше кура по задника ми…“

Всъщност мимезисът и действителността не се бият в тази книга, а си помагат взаимно. А що се отнася до жанра й, бих я нарекъл повест в стихове, без значение автобиографична или не, непряка прапрапотомка на Пушкиновия „Евгений Онегин“. И да, разбира се, това е висока поезия.

Entry filed under: Uncategorized.

Между метафизиката и естетиката (Илко Димитров. Черно. Избрана поезия. С., ИП „Да“, 2018)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed



%d блогъра харесват това: