Какво се пише тук и сега

Бургаската поезия за 2009 г.

(доклад, произнесен на годишния литературен преглед, организиран от Община Бургас)

1

Най-напред, държа да кажа, че съм благодарен за предоставения ми шанс да коментирам творчеството на бургаските поети от последната година. За мен това е много ценно. Първо, градът не е случаен в българската култура, литература, поезия. Има традиции, има постигнато ниво. Няма нужда да изреждам имената на поетите, които всички ние знаем. Те го правят център на едно специфично културно излъчване, което оцелява през годините, независимо от превратностите в съдбата на националната ни култура през новото време, а заедно с нея и на съпровождащите я ценности.

Втората причина, заради която ценя дадената ми възможност, е нещо, което усещам като организационен подем на тукашната култура през последните години. Общината изглежда силно ангажирана в културния облик на града, стреми се да поддържа финансово и другояче наличните му традиции, амбициозна е за разгръщане на нови инициативи. Дано тази ревност към „своето” продължи да се развива и занапред, защото културата е благороден, но тромав механизъм. При нея бърза възвръщаемост няма. Тя работи върху манталитета на хората, който по принцип се усъвършенства трудно и бавно. Качествените промени идват след време, при това безшумно. Без резки обрати, без мигновени и бляскави преображения. Или почти без. След серия от организационно-творчески движения все в правилната посока, хората от един момент нататък някак изведнъж осъзнават, че вече живеят в една нова културна атмосфера, по-разгърната, по-изобилна, по-свободна, по-достъпна, по-престижна и в крайна сметка по-съдържателна.

В тази връзка, убеждението ми е – както вече споменах, – че Бургас има с какво да се гордее по отношение на литературните си традиции (особено поетичните). И в същото време би било наивно да разчита, че те ще го носят безпроблемно и в бъдещето. Традициите са налице, но ситуацията на литературата понастоящем се променя. Искам да кажа, глобалната. С нея се променят и литературните ценности, което на свой ред рефлектира обратно върху традициите, обезсилвайки ги. Някои такива промени, между другото, са вече факт, осъзнати или не. Дори сега, в поезията, за която говорим. Виждам например, че в много малко от тазгодишните стихосбирки се усеща някакво влияние от Христо Фотев, да не говорим за Недялко Йорданов или Стефан Цанев – при цялата им утвърденост в литературното съвремие от половин век насам. Нещата явно се развиват, а през последните години с особена бързина. Явно значи има някакво поне подсъзнателно усещане, че постигнатото в миналото не гарантира сигурност за бъдещето, не достига, не е толкова безусловно, че да затвори литературните традиции на града около себе си и да ги направи самодостатъчни. С една дума, дори от настоящите стихосбирки си личи, че в бъдеще неизбежно ще се търсят нови пътища – нови теми, нови стилове, нови зрителни ъгли.

Това обаче не е лошо. Напротив, хубаво е, защото не завързва живите за неживите и по-младите за по-старите. Дава шанс за по-нататъшни изяви и новаторства. Не обезсмисля търсенето, пробването, експериментирането. Индивидуализацията е по-висок повик от изискванията на локалната приемственост.

Нека пак се върнем за малко на доскорошната литературна ситуация – не само на написаното, но и на институционалната структура, в която то влизаше. Вярно, по време на социализма Бургас разви своя престижна литература и своя специфична литературна обстановка. Имаше я обаче и задължителната, предварително постулирана периферност. Бургас тогава, както впрочем и другите по-големи градове на България, не можеше да създава друго, освен (в най-приемливия случай) една добра, но периферна продукция в рамките на националната литература, чиито ценности се съсредоточаваха в София и се определяха от София. Останалото влизаше в категорията „регионална”, „локална” или „провинциална” книжнина. Такава беше топографската режисура на политическата, а и културната власт в страната. Градът можеше да служи също така за биография, произход, родно място на писатели, които иначе живееха и се реализираха в столицата. Можеше да служи и за постоянна територия на други, които поддържаха „централното” си литературно съществувание чрез чести миграции до София и обратно или пък на база на взаимоизгодни контакти със софийски писатели и литературни дейци. Въпреки че Бургас развиваше свой духовен микроклимат, ситуацията, уви, беше такава, че именно столицата легитимираше в национален план Бургас като литературно средище и вместилище. Бургас, в значителна степен, беше елитен, комфортен, курортен терминал на литературна София. Не случайно, през цялото време на социализма, тук, както впрочем и другаде из страната, се запази едно непрекъснато въздишане по столицата и нейното всяческо могъщество. Когато цялата власт е съсредоточена в едно-единствено място, където стои тя, натам отива културата, а с нея и литературата.

Процесът беше неизбежен за онова време. И едновременно с това той поквари в немалка степен литературното поле. Създаде вътрешни разделения между писателите в България, които нямаха нищо общо с уменията за писане. Тези в столицата изпълваше с предварително самочувствие, а тези вън от нея – с изначална неувереност, ако не комплекси. Осигури условия за постоянен отток на мозъци към столицата, вследствие на което зареди мнозина от останалите с отровни вътрешни съмнения и така постепенно гарантира популярната омраза  към София и жителите й – един от малкото макроконсенсуси на българското общество по онова време.

Опозицията „столица-провинция” внесе много вторични разделения в националната литература. Включително и тематични. Писателят в така наречената “провинция”, например, се чувстваше рязко по-ограничен в темите си и в отношенията си към тях. Например, той се самоизживяваше като някак по-длъжен да възпява конкретно града и региона си, отколкото столичния писател – да възпява столицата. Тема на столичния писател не беше София, а България или директно светът. Патент му бяха универсалните стойности. За писателя вън от столицата оставаха – ако не изцяло, то поне донякъде – регионалните стойности, „малката земя”, „анонимните люде”. Той като че ли непрекъснато се бореше да доказва, че мястото, където живее, а и хората наоколо, имат също право на съществуване. Бореше за оцеляването им, за съхранението на паметта за тях, сякаш са видове, застрашени от изчезване. Столичанинът-творец не се чувстваше длъжен да излъчва такива послания. Правото на София да “съществува” (буквално и метафорично) се подразбираше изначално и нямаше нужда от преутвърждение.

Една друга практика на социализма внасяше допълнително разделение на литературата по линията „периферия-център”. Системата щедро раздаваше символични награди, звания и отличия из писателските среди, уповавайки се явно на Наполеоновото прозрение, че „хората отиват на смърт за едната лентичка”. Освен пантеона на съвременната класика, който се въплъщаваше от писателите, близки до властта, а в по-разширен план – от Съюза на българските писатели, съществуваше и номенклатура от репрезентативни поети или писатели за регионите, градовете, градчетата или селата. Измежду тия „певци” на съответния микротопос, само малцина живееха „на место”. Огромната част бяха живущи в София творци, които афишираха в публичността произхода си като идентификационен белег и така си осигуряваха независима територия на Парнас, както пък и мигове на горделива наслада в моментите, когато правеха периодични визити „на бял кон” по родните си места и срещаха респектираното отношение на бившите си съграждани или съселяни.

Всичко това, уви, все още съществува на някакъв остатъчен, инерционен принцип, главно поради факта, че старият механизъм за производство на литературни ценности е излязъл от строя, но на негово място нов такъв не е дошъл. Към разпада на бариерите, ранговете и неравенствата от времето на социализма се прибавиха кажи-речи само нови разпади. Разпадна се например, реномето на литературата – нейният символен статус. Разпадна се литературното образование, а с него и споделеното литературно знание. В резултат се проби дъното на литературната норма и долният праг на литературността просто се срина. Изравни се почти с „а-бе”-то на писмовността. Знаем, че за щастие, път назад няма. Лошото е обаче, че пътят напред още даже не е трасиран.

Странно защо, но големите проблеми на българската литература не се обсъждат в публичното пространство. Избягват се. Каква е съдбата на нашата литература в новите европейски условия, какви стратегии следва да се разгръщат в нея – по тия въпроси дискусии няма. А те са крайно важни, дори само в плана на настоящата тема. Бургас еднакво е интегриран в Европа, колкото и цяла България. Европа е общото им по-голямо вместилище – и на града, и на държавата, а и на езика и нацията. В този контекст очевидно ще се конструират занапред ценностите, критериите, нормите и „класиката” на българската литература.

Този контекст, разбира се, съществува откакто страната ни е интегрирана в Европейския съюз. Свидетели сме само на началото от един дълъг процес, но реалните развития така или иначе предстоят почти автоматично оттук нататък, каквито и да са забавянията или отплесванията по пътя. Нека не се заблуждаваме относно огромното нещо, което вече става. В момента от разроената на множество страни Европа се консолидират бъдещите Съединени европейски щати, една неконфликтна, неопозиционна алтернатива на Съединените американски щати отсам Атлантическия океан. Днешните държави България, Франция, Германия или Черна гора са утрешни щати в една бъдеща общоевропейска макродържава с централно управление и единен официален език – както гледаме, най-вероятно английският.

Говоря тия неща, защото те имат пряко отношение към бъдещето развитие на родната литература, към перспективите й. Политическата интеграция е сама по себе си положителен процес. Тя има потенцията да свежда до минимум опасността от военни конфликти, да отваря границите, да разширява пазарите, да дава на младите по-голяма територия за реализиране на амбициите им. И в същото време удря по традиционните принадлежности: етноса, нацията, местната култура, езика. За хората е важно и да съхраняват миналото си, и да общуват в настоящето си; но ако двете се застъпват конкурентно, нуждата от общуване надделява. Консенсусът по отношение на английския език е израз именно на тази йерархия в масовите потребности – да се оптимизира панкомуникацията, да се преодоляват в движение каквито и да е препятствия по пътя й. Уви, драматичното за нас в тази връзка е, че на българския език, както и на другите национални езици им предстои да се развиват все повече и повече като местни „говори”, т. е. като изборни, възможни, но не задължителни средства за себеизразяване и общуване. Дали след време езикът ни ще продължи да съществува или ще изчезне – това зависи от обстоятелството колко хора ще са склонни да влагат занапред интелектуална и емоционална енергия в него. Във всеки случай, опасността е реална. Ако масовият влог в езика и в литературата му пресекне, нищо не може да го спаси. Освен във вид на клубен говор между посветени интелектуалци-ентусиасти.

И все пак, независимо от това какво ще стане с българския език, бъдещата съдба на държавните ни граници е ясна – на тях им предстои все повече и повече да се формализират. На самите държави им предстои да се превръщат все по-изцяло в условни територии. Но ако държавите в рамките на Европа ще се формализират, то градовете остават. И дори нарастват по значение. Човек не живее изобщо в държава, а конкретно някъде. Така че с отмирането на държавите, поне в сегашния им оразмерен вид, ще нарасне значението на градската култура и литература. Основните идентификационни белези на индивида ще се конструират все по-плътно на ниво „град”, а не на ниво „нация”. За стари крайморски, пристанищно-търговски градове като Бургас, които само в част от собствената си история са били български градове, това едва ли ще се окаже кой знае какъв проблем.

Градът има още едно предимство. Литературата му не е задължително да е едноезична. Спокойно може да има българска, еврейска, немска и пр. литература на Бургас, което с оглед на очертаващото се бъдещо усилване на миграцията във всички посоки из Европа, не изглежда невероятно. Същото се отнася и за другите ни градове с местните им културни практики. На тази литература, освен всичко останало, няма да й е необходимо да възпява родния си град, за да има статута на местна литература.

Дотогава обаче все още има доста време. Това, което непосредствено предстои на градската ни литература по места, е да се освобождава все повече и повече от административната, финансова и психическа зависимост от София, да усилва развитието на самостоятелните си мощности и да търси преки канали на комуникация и взаимодействие с институции и творчески лица в чужбина. Хубаво е да развива и вътрешните си комуникативни връзки, но не само със София, а и с други градове от страната, както и с техните местни литератури. Хубаво е също така тези комуникативни мрежи да се умножават и сгъстяват. Изобщо, децентрализацията на българската литература предстои и това, за което говоря, е според мен правилният път за осъществяването й.

2

Нека сега минем към конкретната продукция. Ще започна с някои общи впечатления. Забелязвам, че повечето тазгодишни автори предпочитат да се изразяват в мерена реч. Съвсем освободеният стих е рядко явление. Разбира се, причините са най-различни, но като цяло това според мен не е лошо. Форматът в поезията е вече абсолютно произволен избор на автора. Отдавна мина времето, когато класическият стих беше задължителен у нас и изглеждаше като сковаваща норма в очите на младите поети, които се възмущаваха от него и предизвикателно го игнорираха. Днес свободата е пълна. Всеки може да пише както си иска. Но парадоксът е там, че в ситуация на разпаднати формални критерии да покажеш лична естетическа дисциплина, лична творческа хигиена е нещо, което лови око. Прави хубаво впечатление. Вдъхва доверие в сериозността на намеренията, които стоят зад написаното. Демонстрира „изкуство” в смисъл на отработено умение, „професионализъм”, „занаят” като нещо добро. И тук бих запитал реторически, всъщност защо у нас думата „занаят” е толкова лоша? Защо поетите са свикнали да се обиждат един друг на „занаятчия”? Откога трудът, вложен в усвояването на професионални умения, е станал мръсна дума? В английския език думата “craft” (занаят) значи и “изкуство” в най-положителния смисъл на думата. Не можеш да наречеш някого оскърбително “craftsman”, т. е. занаятчия. Все едно го наричаш “майстор”.

У нас стане ли дума за поезия, се говори за талант и вдъхновение, но никога за труд. Излиза едва ли не, че мързелът и аматьорството, особено когато са съчетани и с невежество, са задължителни условия, за да просветне божествената искра. Няма да си губя времето в дълги опровержения на това, но ще кажа накратко само: „Не е така. Друго е.”

И тъй, повечето бургаски стихосбирки настояват да демонстрират професионално самоуважение чрез класическия стих. Имам забележки, обаче. Това, че са го избрали, не означава, че го владеят достатъчно. Гинка Божилова, например, възпява празника Трети март в стихотворението си „Свобода” (стихосбирката „Признания в стихове”, изд. „Libra Scorp”) по следния начин:

„Едно слънце в прозореца ни свети
слънцето на празничния ден.
Празник е на Свободата –
Трети март изгря за мен.

Този ден, изстрадан е от много,
свойта кръв за него дали.
Днеска костите им се белеят
по долини и върхари. …“

Да оставим настрана утъпканите клишета, от които е съставен горният откъс: трети март е денят, когато сме се освободили от османско иго и следователно е „празник на свободата”, а тъй като свободата е „слънце”, значи денят „е изгрял за мен”, още повече че е подпечатан с кръвта и костите, които са жертвали за каузата героите. Къде обаче поетесата вижда тия кости да се белеят „днеска”, остава за мен тайна. Освен ако няма предвид камъните и козите по склоновете на Стара планина като далечни аналози поне по цвят. Картината изглежда не само невероятна, но даже и малко морбидна – сякаш България не е нищо друго, освен склад за престижна анатомия. То може и да не е съвсем невярно, но тъй като поетесата няма предвид никаква ирония на това място, няма смисъл да й го тълкуваме като предимство.

Е, хайде, нека пренебрегнем и тия аспекти. Но и стихът е куц – не само смисълът. Уж е класически, а не се отличава с обединителна стъпка. Отделните стихове вървят, всеки за себе си, както си щат, накъдето си щат. Няма схема. Римата също е непредугадима. „Ден-мен” в първата строфа е точна, макар и тривиална. Но във втората се римуват „дáли” и „върхари”. Третата, която не цитирам, въобще сменя римовата схема или по-точно я разбива: последните два стиха се римуват съседно, а първите два – никак. Четвъртата пък римува кръстосано два омонима: „Ех, Родино, колко мъки / преживяла си пет века! / Днес да грее свободата / до амина и до века.” Хаосът е стопроцентов.

Обръщам мимоходом внимание на обстоятелството, че и „свободата” в това стихотворение идва да грее „днес”. Сякаш е писано през 1879 г. Максимум 1880-а. Това се вика творческо вживяване. Така да се идентифицираш с темата си, че да стигнеш до историческо самозабвение. Любопитно.

По подобен начин в техническо отношение пише и Геновева Зафирова в книгата си „Прозорецът на ветровете” (пак „Libra Scorp”). Само дето темата е за любовта:

„Дори пътека ни откри,
разстлана с рози и бодли,
а ние, прегърнали своите мечти,
изгубихме се вдън гори.
Дали ще се срещнем в безкрая?
Искам да зная, но… не зная.“

Метриката се сменя произволно. Римите („откри-бодли-мечти”) също идват произволно, сякаш поетесата е римувала на скорост каквото дойде, както й падне. Темата и изразните средства са не по-различни от тия на всички други от жанра „средностатистически интимни трепети”. Ето и трети пример от същия порядък: Мария Тотева и стихосбирката „Прицелвай се в мен” (изд. „Димант”):

„Когато гланцът небесен се разпука
и над Земята блясък заискри,
когато капките в небето натежат –
чадъри не търсете! Може би
това е обич, отново засияла
във две души, открили се отвъд.
Обич, болка неизплакана събрала,
от Живота през земния им път.“
(„Хармония”)

Искам да подчертая: не казвам, че тази поезия е непременно „бездарна”. Не казвам, че на трите цитирани поетеси „им липсва талант”. Тезата ми е, че стиховете им са недостатъчно професионални. Несръчни са. Трите просто демонстрират неумение – дотолкова, че не дават възможност да се установи имат ли „талант”, или не. Каквото и да значи това понятие.

По аналогичен начин се представят, освен споменатите досега, още Дена Джелебова-Пейчева, Паскал Кюмурджиев, Дафина Облакова и Румяна Русева. Всички те показват различни форми и степени на едно и също базисно аматьорство. Не казвам, разбира се, че качеството при тях е сто процента лошо. Но просветванията, където ги има, са инцидентни и далеч не компенсират несъвършенствата.

Пак ще повторя, че проблемът е в умението, а не в „таланта”. И най-вече, ако ще говорим за първопричината – погрешна представа за това, що е добра или „истинска” поезия. Сбъркана концепция. Уверен съм, че гореизредените биха се потрудили съвсем коректно да придобият съответните умения, ако мислеха, че те имат значение. У нас съществува на популярно ниво заблуждението, че в писането на поезия важно е изцяло вдъхновението, което пък идва изневиделица и въпросът най-вече е не да му се противопоставяш, а да се оставиш да те завладее и да те носи до последната точка на последния стих. Това е клише на овехтелия романтизъм, което се е задържало през годините и вековете главно при нас на Изток, защото самите ни поети печелят от него. То им създава – поне докато се гледат в огледалото – чар, харизма, магическа аура на богоизбрани. А всъщност вдъхновението може да тече по много начини, включително и чрез знанието, разума и логиката. По-опитните (или по-съобразителните) знаят също така, че грижливата обработка, внимателната редакция е почти винаги наложителна, тъй като първото, което ни идва в главите, обикновено е нещо наивно или разводнено. Каквото и да е разправял публично, Байрон е редактирал много старателно ръкописите си. Най-големият ирландски поет, нобелистът Уилям Бътлър Йейтс, споделя в мемоарите си, че тъй като нямал музикален слух, било му е ужасно трудно да наблъсква смисъла си в правилен стих. Като види човек резултата, обаче, това е последното нещо, което би му дошло на ум. За читателя няма никакво значение какво има на входа на стихотворението. Важно е какво излиза на изхода му.

Странно е как се е получило така у нас. Никой не очаква от даден човек да седне на пианото и да засвири като бог без предварителна подготовка. Или да съчини опера. Никой не очаква от инженера или счетоводителя да седнат на местата си и да заработят професионално, без да са имали съответното образование. Какво кара хората да смятат, че поезия се пише по-лесно? Че в нея няма какво да се усвоява – стига ти само да приближиш химикалката към листа… и да си „талантлив”, ако не „гениален”? За какво изобщо сядат да пишат, щом тя е такава аматьорска работа? А не е. Да вземем само българската поезия. Тя съществува не от вчера и си има форматно ниво, долен технически праг, под който ако паднеш, означава, че не си усвоил достатъчно нито теорията, нито практиката. Не си чел книги по стихотворна грамотност. Не си чел поезия качествено, с инструментално вникване. Не може, ако държиш да пишеш в класически стих, да започваш с ямб, да минеш в следващия стих на хорей, а след това или пак да климнеш обратно в ямб, или да минеш в някакъв стъпков кентавър, ямбохорей или ямбодактил, който при прочит извиква усещането сякаш по улицата край тебе се влачи котка с пречупен гръбнак. Не може също така да римуваш „чета” с „ръка” и да смяташ, че с римата ти всичко е наред. Отворените мъжки рими изискват повторение не само на гласната, но и на прилежащата съгласна: „ръка-така”, „плета-света” и т. н. Разбира се, свободни рими спокойно може да има, но тогава несъвършенствата трябва да влизат в някакъв ритъм, във взаимен баланс на повторяемост, за да си личи, че са направени концептуално, а не са плод на неумение или немара.

Причината за горните римни ограничения е съвсем конкретна и по-усетливите инстинктивно я напипват. В нашия език нямаме дълги гласни и поради това на отделната гласна й трябва подплънка в римна комбинация. В английския език например това не е задължително. Но това е неговата специфика, защото в него дългите гласни и дифтонгите са съществена част от звуковата му организация: “mare-hair” (това е отворена мъжка рима в английския), “more-lore”. В българския обаче звуковата организация е друга.

Но да продължим нататък. На фона на досегашните коментирани, поетичната книга на Станчо Дойнов „Спомени” (изд. „Libra Scorp”) прави дори отрадно впечатление. Дойнов очевидно не е поет. Но поне не се прави на такъв. Не се и опитва да се движи из непознати територии, където не е добре оборудван с оръжия и умения. При него няма рима и метрика, стиховете му се отличават от прозата по това, че са групирани в четиристишия. Освен това заемат само част от обема. Останалото е едно описание на детските му спомени от родното му село Карабунар, после следва китка народни песни, явно пак оттам, а накрая са собствените му тъй да се каже “стихотворни” редове.

Книгата всъщност е изповед-резюме на автора й за „преживяното“, личен синтез на всичко ценно за него, изразено за в случая на специален език, този на истината и паметта. Дойнов не пише точно стихове. Той просто е измил езика си, сресал го е, облякъл го е в нови дрехи като преди неделна черква, защото на този език (някак подсъзнателно е дошло творческото решение) му предстои да отиде сред хора, на които ще говори само важни и верни неща. Повтарям, това не е изкуство. Но затова не може да бъде и лошо изкуство. То е естество – „естéство”, да бъдем точни в баланса с „изкуство”. Каквото иска да каже, Дойнов го казва, почти без да го пренаглася върху друга естетическа матрица. Затова, особено при по-мрачните теми, където човек по принцип е по-истински, тия речеви късове добиват понякога един директен трагизъм, какъвто трудно се постига другояче. Ето:

„Минават дни и нощи,
а теб все те няма в къщи.
Къде отиде, къде се скри —
аз те търся, но не мога да те намеря. …

Поставена над нея черен кръст,
написани три светли имена:
Дойка Куртева Дойнова
с твоя скромен лик. …

Защо толкова рано ме напусна,
обидих ли те с нещо или
мъката си до край не изплаках. …

… ще ходя аз до вечния ти покой.
Но там аз няма да те видя,
само ще видя черния кръст
с трите имена, изписани
ненужни на никому освен на мен.“
(„Спомен – 2”)

Какво да кажем тук? Всичко явно е вярно, макар да не е обработено естетически. Дори не съвсем граматичното „на никому” или „поставена … кръст” е някакси симпатично. Защото тази словесност не е поезия, а отпреди поезията, нейната прародина. Хубаво е да не се забравя, нито подценява това ниво на речта, защото то въплъщава именно онзи синтез на душа и език, от който тръгва всяка поезия.

Книгите на Димитър Костадинов и Десислава Георгиева (съответно „Изгревна изповед” и „Притча за момичето с къдриците”) са по-издържани във формално отношение, отколкото досегашните. Не навсякъде. Костадинов пише общо взето в римувани катрени или в бели стихове, от които понякога изскачат инцидентни рими; между другото, последните на места създават впечатление за немара, сякаш авторът им не е римувал само където не е могъл. При Георгиева пък преобладава прозата – в нея се редуват прозаични късове с лирични такива в свободен стих. В този смисъл, не бих нарекъл заглавието й точно стихосбирка, а „лирична книга”.

В тия две книги проблемът е друг. Те не общуват с читателя, а му проповядват. Поетът предварително е заел привилегирована позиция, скрил е зад нея човешкия си образ, личността си — и оттам изнася лекция. При Костадинов тази привилегирована позиция е педагогическа по характер. Стихосбирката му, освен че се казва „Изгревна изповед” („проповед” би било пó на място), носи подзаглавие „Отвъдни монолози на Асен Златаров” и е точно такова нещо – своего рода въздържателска теософия в бял стих, изпълнена с монотонна и не особено достоверна жизнерадост, с доктринна педагогика и с маниерни словеса и конструкции от рода на „Щом Държави със Държави се секирват, / нужно е Душите да овардим!… / на Деца, които вярват в нас – / с наркотици да не меланхолват, / да не буйстват с алкохолен глас…” („Кураж”).

Що се отнася до Десислава Георгиева, книгата й е лиричен дневник-пътепис, обединен от темата за несподелената любов и плод очевидно на реални преживявания и екскурзионни пътувания (до Гърция, Италия, Куба). Интимните преживявания са доста по-автентични от туристическите. Повечето са предадени в непресторено свободен стих, който е лесен за конструиране, но поне не дразни с неуместно техническо насилие над значенията. Екскурзиите обаче не звучат достоверно. И това е защото авторката е решила да сподели с нас само сладостните си изживявания и да ни спести – както и да си спести – всичко неприятно. В резултат, вътре е пълно с едри обобщения, албумни блянове и съзерцания, но друго кажи-речи няма. Ето кратък описателен откъс от „Кападокия“:

„Търговците – мъже, загорели от слънцето, със светли коси и сини очи, типични за турците, отпиваха от чая и разговаряха помежду си.“ (с. 7)

Това, да речем, не е лошо и в същото време – обърнете внимание – е някак общо. Не дава специфично знание за описания обект, за да го открои на фона на други подобни. Турците били със сини очи и светли коси. Вярно, има ги и такива. Но това не е ли характерно и  за скандинавците, немците, иранците, българите и прочие? Кое е открояващото? И после, за тях не е ли не по-малко характерно да са мургави и с черни очи? Да, и това е вярно. Тоест, какво научаваме оттук, освен: „Свят широк, има ги всякакви.”

На същата страница малко по-надолу се казва:

”Кападокия е така вълшебна с причудливите си скални образувания, ваяни от природата и вятъра.“

Тук повечето описателни елементи са излишни. Ако беше останало само „Кападокия бе така вълшебна със скалните си образувания“, читателят щеше да си състави същата картина, без да изпусне нито детайл. Излиза, че всичко останало е пълнеж. „От природата и вятъра“ – вятърът не е ли природа, че е добавен редом с нея? Да не би да е изделие на културата? Скалите били „ваяни от природата“ – ясно, че от природата; не съм си мислил ни за миг, че майстор им е бил Вежди Рашидов. Били освен това „причудливи“ – но нали щом въобще се споменават, значи са особени, впечатлили са с нещо авторката. Излиза, че и това е излишно. Подразбира се.

Но най-дразнещото е, че Георгиева много е държала словото й да тече само в руслото на сладостната експресия. По този начин, обаче, човек трудно може да бъде оригинален – този план на литературността е отдавна очертан и асфалтиран. Освен това той е гладък, равен и в случая не създава доверие в искреността на авторката. Ето впрочем как ни се разказва за Италия:

„Прииска й се да се разходи с корабче по Канале Гранде. Да се огледа в зелената вода на Венеция. Да усети аромата на плесента и прокрадващата се по стените на къщите зеленина. Да чуе песента на гондолиерите. И да хване за миг времето. Замряло в сърцето на италианското небе. С пурпурното червено и доспехите на рицарите. Да усети хлад от стените. Да се докосне до тайните улички. Да прескочи до Моста на въздишките и да улови гласа на осъдените.”

Дотук всичко хубаво, но пак идва въпросът – къде е специфичното в преживяването? Това човек може да го напише и без да ходи в Италия, само по картички или снимки в Интернет. Четем не автентични впечатления, а отражения на блянове, отгласи на желания, въплъщения на стилизационни потребности. Автопортретна еротика, с една дума. И как на авторката не й се е случило да види нещо грозно или неприятно? Поне едно. Сигурно е имало по време на буквалното пътешествие, но тя или не го е забелязала, или е сметнала, че не е важно, и така пак е заличила конкретността на изживяното. Все едно, че въобще не е ходила там. И още нещо. По принцип, читателят се интересува от личното, от своеобразния поглед, от интересното, което ти се е случило. А авторката му предлага само изящни словеса, все едно му казва: „Виж как хубаво възпявам видяното!“ Въпросът ми е, какво го интересува читателя това? Освен ако под „читател” авторката не визира населението на взъпятата Венеция? Или – по-вероятно – отсъстващия любим, вградения лирически герой, когото тя иска да впечатли.

За разлика от досега коментираните поети, Ваньо Вълчев пипа словото си по-професионално. Имам предвид книгата му – четвърта по ред – „Ангелски грехопадения” (изд. „Libra Scorp”). Като музикални композиции, стихотворенията му са безукорни. Метафорите са удачни, емоционалната температура е балансирана добре и с вкус. Тематичната им настройка е анакреонтическа по характер, с ренесансово-християнска подплънка – възпяват жените, виното, веселието, божествената неизбежност на греха и други традиционни удоволствия. Изобщо, това е една концептуално класична творческа проява – и като форма, и по съдържание.

Същевременно, мисля, че Вълчев би разгърнал по-пълно уменията си, ако тук бе вървял по по-неутъпкани творчески коловози. По тия теми и с тия изразни средства е писано много в историята на изящното мерено слово. Трудно е да си намериш свой оригинален път. Особено – като в случая – ако не се и опитваш много-много. Вакхическите му стихотворения текат забележимо в регистъра на Евтим Евтимов. В „Зелена вечерня” просветва присъствието на Фурнаджиев и Разцветников: „Звънят слънчогледи, звънят слънчогледи – / зелена вечерня звънят.” Еротично-трансгресивните пък следват една традиционна линия на импулсивно романтическо богохулство, в която Димитър Димов с отец Ередия и Димитър Талев с Рафе Клинче са само две от гарите по едно много дълго, да не говорим, че е международно жп трасе. Въплъщенията и превъплъщенията на мотива просто гъмжат в исторически план. Ето пример:

ЖЕНА

Такава е. Невероятна!
Дарил я Бог с какво ли не!
Пред хубостта й необятна
в молитва свиваш колене!

Защо й казвате Икона?
Видях я в сумрачен светлик.
Бе хубава.
Като Мадона,
рисувана от еретик.

Това иначе е едно от най-изпипаните стихотворения в книгата. Вярно, такива сравнения и противопоставяния има и другаде, но контрастът сам по себе си е организиран добре, със силна емфаза върху последната дума, която е и смислоносещата.

Проблемът е другаде – в разминаването между обявено и действително предназначение на поетичното слово. Творбата заявява себе си като трансгресивна, морално и социално бунтарска. Въвежда ни в нещо, което държи да ни внуши, че са „греховни помисли”, слага си едва ли не етикета „скандален еретизъм”. Подобни мотиви обаче имаме в поезията още от Ренесанса насам – при това с все по-голям риск за творците от санкциониране, колкото по-навътре навлизаме в миналото. Да не говорим, че и далеч преди това, в самата „Песен на песните” от Стария Завет, четем за женски красоти, без помен от съпровождащо чувство на свян или грях от описанието. Така че остава въпросът, кое е налице при Ваньо Вълчев в случая? Изживяване на автентично чувство или рисуване по зададен модел? Картина в музей или картина на статив край плажа?

Говоря това, защото Вълчев има култура и способности. Но му липсва автентизъм. А той е особено важен фактор в случай на литературна трансгресия – т. е. при някакво словесно престъпване на морална или социална норма, когато авторът, поне видимо, преодолява някакъв вътрешен страх или външен риск. В такива моменти се получава напрежение между страховете на автора и това, което той е посмял въпреки всичко да напише, напрежението се предава на думите в творбата и тънкият читателски усет безпогрешно го улавя.

Вълчев обаче не убеждава, че носи подобен конфликт в себе си. Лирическият му герой с такава лекота е готов да извини „греховните” си секс-помисли в плана на „Какво да правиш, красота неземна!”, че нямам чувството да е преодолявал някакви бариери в себе си. Някак прекалено готов е да „прегреши”. От самото начало. В резултат, няма драма. Гладко и равно е. Получило се е нещо като атеистично стихотворение, написано от атеист. В случая липсва достатъчно вътрешна болка поради преодоляните вътрешни възбрани и затова в творбите не достига температура на въздействие. Дори инцидентната употреба на думата „Мадона“ с главна буква ражда асоциации не с Микеланджело или Тициан, а по-скоро с поп-певицата, която неотдавна гостува у нас. А за нея не би имало никакъв проблем да я рисува еретик. Обратното би било невероятно.

Тома Троев има повече проблеми с формалната изпипаност на стиховете си, отколкото Ваньо Вълчев, но демонстрира и повече охота към лични прозрения. Цитирам:

„Докога ще пада този бряг?
Докато паднат всички ниви,
докато паднат всички къщи,
докато накрая падне и летището в Сарафово…”

Ето как сполучливо поетът ускорява времето – ерозионното време, – за да постигне изобразителна мощ. Стихотворението е добро, макар да е поразвалено от склонността на автора му да го кара да се самообяснява. В резултат, първоначално яркият образ се разрежда към края в обяснителни метаобрази и дори в изводи и поуки: „Да бъде оцелялата земя / върху която / все още се крепи небето.” Не оказва добро въздействие (на други места) и тенденциозното желание на Троев да възпява „малката родина”, любимото момиче, родната майка и други привични жанрови вместилища, способни да погълнат и усмъртят дори най-искрени емоции или зрителни перспективи. И не обектите на възпяването са проблемът, а то самото. То апологетизира. Което трудно повдига читателския кредит. Съпреживяването е по-добър избор, защото е по-близко до откровеността и истината.

По принцип Троев започва творбите си силно, но от средата нататък като че ли губи височина. Поетиката му си има своите своеобразия, но е нестабилна. Типичен пример е „Доби си играе”:

ДОБИ СИ ИГРАЕ
На дъщеря ми Добрина

Тя стаята обича да да подрежда
по най-добрия според нея начин,
отваря всички шкафове – изглежда,
че вещите ни всъщност са играчки!

За куклите – блестящ дворец от чаши.
Вода на пода? За езеро добра е.
От хаос[а] наоколо се плаша,
когато Доби почне да играе.

Оглеждам се: като след буря лодка
е къщата ни – някъде в безкрая.
А Доби и любимата ни котка
все тъй възторжено играят!

И как ли всичко пада и се чупи,
навярно земетресение това е?
Природен катаклизъм ли се случи?
Не, Доби продължава да играе!

Но ето – слънцето не може да се скрие
и трябва да е винаги неделя!
И Бог, усетил нещо странно в този ритъм,
ни се яви от своите владения.

Той гледа ни безпомощно и жално –
не може сам Вселената си да познае.
Спокойно, казваме му, всичко е нормално!
Просто – Доби си играе.

Ако Троев беше оставил само първите три строфи, стихотворението щеше да е по един сюрреалистичен начин екзистенциално: дъщеря му в образа на малък демиург, движещ маховика и зъбчатите колела на целия му околен свят. Заедно със следващите три строфи (особено с Бог в ролята на клише от старата предучилищна поезия или от песните на Висоцки) то се превръща просто в албумен подарък за нея. Но тук-таме поетът успява открай докрай, в особено драматични средоточия. Например:

***
От много време не съм писал стихове.
А уж съм край морето…
За риба ходя,
която после (такава ми е работата)
до късно през нощта почиствам.
Понякога забравям
отпадъците да изхвърля
и уморен заспивам.
Тогава като бели привидения
над кофите с боклук
се спускат гларуси.
И сякаш изстрели – плющят крилата им,
когато с рибешка глава във човката
нагоре се издигат
и се изгубват в мрака.
На сутринта старателно почиствам,
а те кръжат над мене
и още дълго
наоколо се носи
кресливият им плач.
Понякога, но много рядко,
на земята,
върху засъхналата черна кръв
намирам, оставено от тях,
перо.

Хубаво от край до край. И по някакъв начин усещаш, че е достоверно.

Стихотворенията на Динко Павлов от „Морето на моите сънища” (изд. „Информа Принт”) са по-равни по акценти от тези на Тома Троев. В по-слабите си моменти те се унасят в тривиални реторики: лесно предугадима сиромахомилщина („Клошар”) или пък вакхическо бохемство („Гроздобер”). Стихотворенията са по принцип изпипани, но им е нужно още освобождаване от въздействието на други образци. Често пъти в тях се откроява Иван Пейчевско, пък и Христо Фотевско присъствие: една съзерцателна носталгия по нещо никога неслучило се, примесена с дъх на морска сол. Не мисля, че от подобни влияния има особена полза, защото Пейчевското и Фотевското си остават винаги и само Пейчевско или Фотевско. Което при първите в даден стил е лично откритие, при следващите е вече клише.

Но където е добър, Павлов е добър. Стихове като „Мъгла, разтягаща се в туника, / облича приказно далечината, / прегръща някаква метаморфоза / и се превръща в пълнолуние” демонстрират една – прощавайте за оксиморона – интелектуална първичност, както и умение да се борави виртуозно с езика. На места проявява изненадващо пъргава склонност към рисуване на драстично убедителни образи. Не винаги успява – дори в такива моменти – да се освободи от клишетата, вероятно поради някаква своя специфична интровертност или некомуникативност. Но четенето общо взето си струва, въпреки противоречивостта. Цитирам за илюстрация две по-кратки стихотворения:

ПО СТЪПКИТЕ НА ДНИТЕ СИ ВЪРВЯ,
за да прегърна спомени отколешни,
Притихнало – морето
приспивната си песен композира
и се прегръща със съня.
Звездите се оглеждат във водата,
окъпани от лунната пътека,
и се превръщат във искри. . .
По пясъка вървя
и огън под краката ми извира.

ЗНАК

Изгубен слънчев лъч
пресича стаята и се оглежда
във предметите, потънали във прах.
Перде, раздърпано и сиво,
превива раздраното си тяло
и се препъва във перваза.
Часовник със разкъсан циферблат,
превръща зрението ми в слух
и прави реверанс на своя Гринвич.
Едно измислено пиано
просвирва концертът си без ноти
и си спомня за оркестъра.
Превили гьрбовете си към пода,
тапетите разказват приключения,
като заклети стари иманяри.
А там, във ъгъла, един захвърлен
пожълтял портрет ме гледа
и ми дава тайнствен знак:
да превърна мрака в светлина.

В първото само последният стих е по-интересен. Във второто той е безинтересният, но останалото си заслужава прочита. Интересна, убедителна, нетипична образност, съчетана за жалост с недостатъчно стабилна поетика, с малко несмела, недоразгърната композиция на значенията и със стесняване на финалите в очаквани развръзки.

Двама от поетите тази година показват пристрастие към кратките поетически форми. „Отломки” на Стефан Минчев (изд. „Знаци”) дава някои надежди, но като цяло при него има още какво да се желае. Състои се от малки стихотворни късове, улавящи мигове мимолетна реалност. Култивирани са, имат качества. Щяха да са по-убедителни, ако поетът беше успял да поизреже собственото си присъствие и да засили присъствието на околния свят. Така малко изглежда като че ли сам се щрака с фотографска камера от различни ъгли. Но не прави по този начин книгата си своеобразна. Освен това компресията на стиховете му е сравнително слаба, рехави са. За да се получи от такива реещи се късове словесна паяжина убедителна стихосбирка е нужно самите късове да са по-добре подбрани по теми и настроения, а и да са повече на брой. В този си вид, с тия 45 странички и солидни бели полета книгата сякаш даже демонстрира незачитане на купувача, не му дава вещество, съответстващо на парите и очакванията му. Само естественост на мимолетното съзерцание не стига, нужно е по-грижливо и щедро композиране. Ето какво срещаме на с. 9, както е впрочем и навсякъде другаде:

***
Ще се съвокуплявам
С облаците
Когато пожелая
Когато иска
Вятърът не пита

***
Мислите ми са сини
Като онова безкрайното
Над което летят чайките

„Джокондата ме гледа” на Николай Нанков (изд. „Libra Scorp”), обаче, е всичко това, което предишната стихосбирка не е. В нея също нещата варират по качество, но като цяло е рязко по-стегната, по-добре композирана, по-разнообразна, а и по-майсторски оформена. Състои се от едни свежи хайкуподобни миниатюри, понякога философски прецизни, които обаче често имат смелостта да станат вицово парадоксални и смешни. Някои съчетават и двете: философията и вица. Зад инвенцията, между другото, си личи зрялата и овладяна авторова хватка, контролът му над това, което казва. Всяка миниатюра е увенчана, вместо със заглавие, със стилизирана рисунка, дело пак на автора. Ето няколко бисера (без рисунките):

Не спира дъждът.
И в съня по лицето ми
никне трева.

Снегът се стопи
и на покрива оголи
кости на врабче.

Трикрак е гълъбът
с простреляно крило.
Четирикрак – ловецът.

До сутринта на воля
мишката обикаля осемте
ъгъла на капана.

Шепот в нощта.
Пак ще ограбват
някоя къща.

Още една сполучлива стихосбирка виждаме в „Разлетяване” на младия поет Стоян Тодоров (изд. „Матаник-М”). Това е всъщност доста зряла стихосбирка. Повечето творби са къси, но добре промислени и почти без излишни думи. Отличават се с интересни асоциативни скокове, понякога логически, понякога емоционални, но винаги свежи, смели и достоверни:

***
Загадъчни спящи баири
се разливат в ръцете,
в очите ми.
Повяват гласове –
прелитащи лъчи по клонките.

Шмугвам се между тревичките,
по тихите пътечки в хоризонта…

Все вървя към тази планина.

ТАЙНАТА НА МОРСКИЯ ФАР

Дълбоко там в морето нейде –
Кой знае,
кой знае?

Стоян Тодоров изразява летлив и пластичен лирически аз. Този аз му дава възможност да обглежда тематичния си обект много бързо от няколко зрителни ъгъла – почти едновременно. Понякога обаче, съвсем ненадейно изскоква отнякъде и ни изненадва с хладен и дълбок извод. Интересното е, че при цялата си игривост, той има послания за отправяне. Много откровен е. Според мен той има всички данни да намери в бъдеще място сред солидните поети на България. Ако не се възгордее, разбира се, и ако продължи да работи така:

Научете се на огън!

Научете се,
но аз не бива да ви говоря така –
греда дълбоко във окото ме пробожда.

Ако успея да изпиша следните редове,
ще премина ли онази река?
Оловни са плещите,
когато безразсъдно си трупал лъжи.
Млади сме за грехове ли?
Стига глупости –
кой обича всички ближни?

Идва ред на Борис Бухчев и книгата му с поеми “Не забрава” (две думи, не една; иначе, пак „Libra Scorp”). Бухчев е своеобразно явление в днешната ни поезия – не само в бургаската, макар че той не крие тукашния си контекст, а напротив, подчертава го. Това е изповедна книга стихове на немлад поет, резюме на житейски път, минал през верига от лични и обществени събития. И личните, и обществените са в баланс, отредено им е еднакво внимание, нито едно от подбраните събития не е замазано в името на тъй възхваляваното поетическо обобщение. Всички те са предадени с любов към детайла и конкретността. В резултат, книгата гъмжи от детайли: имена на хора, реалии от непосредствения свят наоколо. И съответно, увлича при четене. Способна е да увлича не само изкушените в поезията, но и всеки, който би изпитал любопитство към преживелиците и мислите на някой друг човек. Нещо повече. Книгата разказва така добре, на такъв естествен език, оборудван плюс това с безукорна метрика и рима, че е способна да печели нови приятели на поезията. Задължително би било само едно – да са достатъчно зрели хора по опит, та да оценят по достойнство написаното от поета.

Ще дам пример с поемата „Завръщане към себе си”. В самото си начало тя задава рамката на повествованието леко и неусетно, подемайки историята, съвсем като в класическия епос, in medias res (по средата на събитията):

„Забравен глас дочух: – Обажда ти се Владо!
Пренесе ме гласът във времето ни младо.”

И историята започва с една духовито подвеждаща вариация върху Яворов, карайки ни за миг да си помислим, че по-нататък творбата ще работи в жанра „социална критика”:

„Една, че две, че три, че петдесет години,
ту с черни облаци, ту със лазури сини…“

Тук автора сякаш отведнъж го напушва смях и той бързо изважда лице, за да видим усмивката му:

„… аз кралимарковски прескачам в Ректората,
колеги виждам там и чувам им словата.
В антрактите сред нас бе весела забавка,
пародии във стих и джазова припявка
и „мамбо-джамбо” стил душата пак обхвана,
Къкой туй? – възмутен ни питаше Джувана
и искаше от нас вместо вълнáта модна
да пеем песничка ‘шаветска, наша, родна’…”

Дотук бихме могли да подозираме, че поемата не включва друго, освен безобидни закачки със свидни призраци от миналото. Но изведнъж лицето на разказвача се изопва и става сериозно, макар че духовитият тон остава като опаковка на реториката му:

“Студентски мили дни, къде хвръкнахте вие?
Понасяхме със смях безбройни тъпотии,
които между нас “другари отговорни”
пренасяха с екстаз от асансьори горни.
Умее младостта да се освобождава
от вечния диктат на строгата държава.
Дрънчеше покрай нас диктаторска припявка,
отвръщахме й ний със виц и подигравка.
Измете времето с метлата тоз и оня,
по пътя кой ги знай де паднаха от коня. …”

И така нататък. Наистина, много интересна е тази повествователна рамка, въпреки силно изповедното начало в стихосбирката. Решаващите параметри са именно епически: петостъпният ямб и съседните рими (в контекста на родната традиция), едрите и уверени крачки на разказа, специфичната дистанция от събитията на погледа на разказвача. Всъщност Бухчев е написал своеобразен личен епос, не за голямото универсално или митологично време, както Омир, Вергилий и Милтън, нито само за собственото си интимно-вътрешно време (за което най-добре би му послужила късата лирична форма), а за голямото лично време: един синтез на индивидуално и обществено, персонално и гражданско, който синтез дава възможност на фигурата на автора да се открои като метафора въобще на българския индивид, поместен в координатната система на последните 60-ина години.

Споменах вече, че става дума не за подражание на класически епос, а за своеобразен неоепос. Тук му е мястото да подчертая, че книгата на Бухчев е сполучливо въплъщение на една тенденция в съвременната ни поезия, която следя отдавна, още от началото на 90-те, въпреки че досега не съм я проблематизирал в теоретически или критически текст. Сега го правя, за да изразя задоволството си от това, че жанрово-историческите ми очаквания все по-категорично и по-категорично се оправдават. Бих нарекъл тенденцията “посткласицизъм”. Приликата на понятието с едно друго – а именно, “постмодернизъм” – не е случайна. Посткласицизмът се разви под влиянието на постмодернизма в литературната естетика, но на спонтанно антагонистична база – като импулсивна реплика, реакция или самоорганизация против него. В никакъв случай не можем да го наречем “бунт”. Той е най-вече едно кротко и твърдо отчуждение.

Както знаем, постмодернизмът преди време нахлу у нас, възвестявайки освобождение от всички рамки и форми – от метриката и строфите, от свързания разказ и от много други неща, включително и от необходимостта да се пише добре. В инстинктивно антагонистична реакция спрямо всичко това възникна посткласицизмът, който разви една култура на подчертаната форма и рамка, един пиетет към стихотворната организация и самодисциплина в условията на контекст, който нито ги изисква, нито е способен да ги наложи по някакъв начин. Спомняме си, предполагам, задължителния класически стих през по-голямата част от социалистическия период. Но в днешно време, когато стихът се развърза и дори разпадна, когато всяка организация на поетичното слово започна да изглежда дори демоде, започнаха да се появяват поети, които като че напук отреагирват със съзнателен строеж на стройна стихотворна организация. В този тип поезия изпъкват два основни елемента: класичната поетика и рационалната дистанция, от която поетът видимо конструира тази класична поетика.

Първият, у който наблюдаваме тази тенденция, е Станислав Градев, варненски поет, а стихосбирката, която имам предвид, се нарича “Книжно тяло” и излезе през 1994 г. Възможно е да има и по-ранни книги в този коловоз, но не познавам абсолютно цялото ни литературно поле, за да твърдя категорично каква е истината по въпроса. За да се изясни всичко, ще трябват по-подробни проучвания в бъдеще.

Голяма грешка би било да се сметне, че посткласицизмът е консервативно, да не кажем “ретроградно” явление в съвременната ни поезия (и изобщо в поезията – между другото, има го и в други страни). Той няма нищо общо с консерватизма. Напротив, разновидност е на желанието за актуалност, пряк продукт е на новото време и без него не би могъл да съществува. Без разпада, без аморфизацията на поетическите структури, съгласно кредото на постмодернизма, не би било възможно да се появят някои от отличителните белези на посткласицизма: рационалната дистанция от формата, нервът от конфликтната съвместност в тази поезия на класична метрика и разговорен език. И така нататък.

Грешка би било също така да се смята, че с термина “посткласицизъм” назовавам всичко, което в днешно време е написано в класически стих. Така ще излезе, че всички поети с по-традиционни възгледи за изкуството си са всъщност авангардна, посткласична вълнá. Нищо подобно. Консерватизмът преди промените продължи като консерватизъм и след тях. Редица поети (да вземем например Евтим Евтимов, Матей Шопкин, покойните Дамян Дамянов и Павел Матев и др.) никога не показаха, че са усетили колко различно е социо-културното време след промените, какъв различен пакет от ценности организира то. За тия поети промените като че ли не се състояха. Но от това не губят промените, а тия, които са ги проспали, разбира се.

Разликата между обикновената традиционна класичност и посткласичността не е никак трудна за проумяване. Класичният консерватор не проблематизира формата, в която пише. За него това е кажи-речи единствената легитимна форма, в която съществуват стиховете. Всичко останало е склонен да подценява или игнорира. В резюме, той не демонстрира рационална дистанция между себе си и формата на поезията си. Пише без вътрешен критически разлом, без съмнения, без рационален избор между две и повече алтернативи на стихотворна самореализация. В рамките на обсъжданите тук поети, стиховете на Ваньо Вълчев, например, са класични, но в никакъв случай посткласични. Той естетизира, апологетизира, възпява – без да проблематизира възпетия обект или пък себе си, възпяващия глас.

Посткласицистът, обратно, използва класичната рамка с пълно съзнание за нейната незадължителност – и даже за риска, който поема с избора си. Изборът му – простете за оксиморона – е осъзнато произволен. Поражда се триене между избраната и неизбраните рамки, което кара поета да търси компенсации за избора си на рамка, какъвто и да е той. И както знаем, който търси, намира.

И не на последно място, посткласицизмът не се изразява непременно и само в класически стих. Посткласически може да бъде и свободният. Зависи как е оркестриран. А най-вече, зависи от това, дали е постигната неидентификацията между поетичния глас и поетичния жанр. По-рано тази година се появи една силна посткласична стихосбирка именно в свободен стих – “Продавачът на конци”, поема на Илко Димитров, която наскоро спечели и наградата „Иван Николов”. Не по-малко посткласична е и обсъжданата малко по-нататък книга избрано на Росен Друмев под заглавие „Армада” („Libra Scorp”). Също такава по своеобразен начин е и “Джокондата ме гледа” на Николай Нанков, за която вече казах няколко думи. И която представлява серия от силно индивидуализирани бродерии върху жанра на хайкуто. Но именно проблематизирано хайку – писано с усещане, че класическата му рамка не стига на автора, за да осъществи себеизказа си. Не типично, каквото пишат почти всички фенове на жанра у нас.

Споменах за жанра, в който пише Росен Друмев, и веднага искам да прехвърля темата към него. Той се интересува много от картата на заключените сектори във вътрешния живот, от невидимото в човешките взаимоотношения, от скритото в човешките емоции. Но не само. Бих казал, че е естет-романтик по вътрешен заряд, интровертен търсач на дълбоки истини, философ по душа. С цената на завиден самоконтрол и вътрешна концентрация той съумява да поддържа хладна дистанция между себе си и емоциите, в които се вживява, независимо дали са собствени или чужди. И все пак понякога озверява, както в следния откъс:

“Мъдрост –
пикая ви на мъдростта.
Пикая ви на състаряването, осветлено
със загуба на сила,
на белите от страх коси и думи,
свенливо галещи отвън Ухото,

има съпротива,

когато от мъглата,
разстлана пред стъмненото съзнание,
избива смътен образ на познат човек
и нещо ти говори –
неразбираемо.
Опитваш се да се събудиш,
вярваш, че си буден,
дърпаш се отчаяно назад,
но нечия протегната ръка
те тегли от мъглата –
там нещо те очаква…”
(„Отломки – 1991”, ч. 3)

Друмев не е фиксиран ни изцяло в свободния стих, ни изцяло в класическия. Пък и свободният му не е напълно такъв, а е оркестриран ямб в свободен стихов размер. Лично аз го предпочитам него пред класичния му. Мисля, че там е по-автентичен. Класичният стих има в негово лице убедителни въплъщения, но понякога го тласка към отработена библеистка метафорика и поетизми (като инверсията на съществителното и прилагателното, например), които не са му нужни. Но нека все пак не забравяме, че естетиката на романтизма е дълбоко класична по своя идеологически заряд. В най-добрите си стихотворения Друмев създава един крайно интересен, неустойчив баланс между зрителна перспектива и тематичен обект – баланс, който може да просъществува само за миг, но за късмет мигът е уловен и фотографиран в стихотворението:

СРЕЩА

Брегът е живо същество, морето също.
Когато живи същества се срещнат,
докосват се и се отдръпват,
а между тях се настанява пясъчното време.
Така между телата ни е въздухът.
В кристала на една висулка зимно време
съзирам посинялото носле на своя бъдещ син,
а майка му усмихва се срещу ми, непозната
в мита на срещата. Ако забавим този миг,
ако телата ни не се докоснат в него –
висулката ще изтече на едри капки
помежду нас. Помежду нас – сълзите
на нашия единствен син ще се разлеят
и с вечността завинаги ще ни делят.

Последните стихове по-горе напомнят за още нещо характерно за Друмев. Той видимо има болезнено лично отношение към времето, особено към преодоляването му. Не случайно метафизичните му стихотворения са особено сполучливи. Непрекъснато импулсът му е да затвори линията в кръг, времето в безвремие. Изчезването на времето даже не е тъжно за него. По-скоро го забавлява:

КРЪГ

Кръг от стари клонести дървета
с яки коренища, а в средата
слънчевото отражение от восък.

Гларусът – отвес – се спуска ниско,
грабва някаква огризка от земята
с клюна си и бързо се издига.

Мигове с притворени крилца – врабци
по земята весело се ронят.

3

Идва ред за коментар и на поезията за деца. Това е специфичен жанр, който не може да се постави на една плоскост с поезията „за възрастни”. Адресатът не е равностоен комуникатор, а отстои на педагогическа дистанция, която не е хубаво да бъде изтъквана, защото дразни, но и не трябва да се подминава като несъществена. Между автор и читател има разлика по отношение на възрастта, образованието и опита, която прави общуването им еднопосочно, от по-големия обем към по-малкия.

Тази книжнина има традиции у  нас и може би това е причината за доброто средно ниво на книгите. Иначе те са малко на брой за годината. Две принадлежат на Радка Илчева: „Тръгнал Щурчо за булка” (стихотворения, гатанки, римушки за най-малките, изд. „Божич”) и „Дядо Еж на гости” (поемки за деца, изд. „Меценатиздат“. Езикът е хубав, богат, естествен, изпълнен с подходящо чувство за хумор, но стихотворната форма – ах, тази форма, пак ни пречи да кажем каквото си искаме. Точно при деца сривове в поетиката са най-недопустими. Нали идеята е, освен всичко останало, да получават образци на съвършенство от чичковците поети и лелките поетеси. Ето защо така не бива:

„Напролет винаги се връща,
листата стават му за къща.
Сърцето – топло и обично,
че канен е на сватба лично.

Приятел му е пролетният вятър,
със него играе на театър,
а също и обича да си пее…
Какви ли мисли днеска лее?”
(„Щурче-свирче”, в „Дядо Еж на гости”)

Първата строфа е грамотна технически, но първият и третият стих във втората са удължени с по две срички, а вторият има счупена метрика. В добавка, не разбирам как щурчето успява да си играе „на театър” с „пролетния вятър” и в какво точно се изразява играта – нито пък защо „лее” мислите си, а не ги прави нещо друго. Тия дефекти не са навсякъде, но ги има в достатъчно критическа гъстота и в двете книжки, които иначе са много добре оформени и илюстровани.

Аналогично ниво, но по-лошо, демонстрира Елена Танева в „История без край. Поема за деца” („Libra Scorp”). Изданието е безукорно. Но съдържанието на места те кара да се хванеш за косите. Като във втората от двете строфи по-долу:

„Във слама почива сърнето
зад къщата в стаичка суха.
На топло, съвсем в безопасност,
ни вее, отнийде не духа.

Зараснали раните вече,
грижливо храната подбира,
но време със хора да свикне,
че трябва Емил го разбира.”

Това е положението. Дафина Недялкова пък предлага книжка с песнички за най-малките, окомплектована с диск („Божи дар”, изд. „Димант”). За музиката не съм компетентен да съдя, а що се отнася до текстовете – извън това, че са твърде общи и захаросани за моя вкус, мисля, че са що-годе адекватни на целта си. Само трябва да се внимава за изцепки като тази:

ВЕЛИКДЕНСКИ ЯЙЦА

Яйцата радост са за всички,
най-вече за нас децата.
рисуваме цветя и птички
и наши са правата.

Червени и розови и сини,
обагряме ги ний със цвят
и са така неотразими
върху тревичка с неин аромат.

Чукна eдно и две и три
яйцата с багри разноцветни,
а мама само ме кори, кори
„Не гълтай много остави за сетне!“

Търсим ний чукалника един
без значение на цвят, картинка,
от всички яйца най-любим
”Да си направим с него снимка”.

Тук граматиката я няма, а стихът куца. Но дори това не е най-неприятното. Стихове като „яйцата радост са за всички”, особено пък в съчетание с „деца” и „чукалник”, придават една леко похотлива патина на иначе невинната тема и не реализират предназначението си. В книгата не липсват и други смислово-синтактични неуредици, но тази е най-страшната.

Две от детските книги бих окачествил като добри. Вълко Купенов се представя с гатанки пак за най-малките, озаглавени като „Гатанки крилати, още непознати” („Libra Scorp”). Те са напълно в жанра си, не отиват ни встрани, ни по-долу от класическите му образци. Най-убедителна е като че ли Стоянка Грудова със „Звездичка с рошава косичка”. Стихът й е грамотен, игрив, артистичен и творчески. Определено е способен да развива езиково чувство и асоциативно въображение у децата:

СЛАДОЛЕДЕН ПРОЗОРЕЦ

Събуждам се и скачам от леглото.
Ах!… Вижте на прозореца стъклото!

Листа от скреж по него са изплели
прекрасни бели, ледени дантели!

Сега ще ги целуна с топли устни.
И ще ги близна… Толкова са вкусни!

Ако добавя с пръстче малко мед,
ще стане цял прозорец сладолед!

Извън плюсовете и минусите на конкретната продукция, имам едно принципно притеснение относно детската ни литература. Малко са качествените автори, които тя привлича. Всичко на всичко шест книжки в рамките на един голям град, от които две що-годе „стават”. Малко е това. И още нещо. Всичките шест са адресирани само към предучилищна възраст. Липсват значи цели два възрастови блока между тази книжнина и „зрялата”. Къде са вълшебните приказки тази година? Къде са приключенската повест и юношеският роман? Липсват цели сектори, цели междинни звена, и това пречи на наличните да бъдат преценени по достойнство. Да не говорим за вредите върху постъпателността на образователния процес.

В заключение обаче искам да изтъкна, че като цяло съм впечатлен от тазгодишното ниво на бургаската поетична продукция. Разбира се, не толкова добрите стихосбирки са повече на брой от по-добрите. Но така е навсякъде. Би било чудо, ако беше обратното. Важното е, че бургаската поезия предлага пет отлични стихосбирки в рамките само на една година. И това е много. Те са при това „отлични” – да повторя – не само в регионален план, но и изобщо.

09.12.2009 at 2:04 pm 23 коментара

Поетът и институционалната реч

Неотдавна поетът Роман Кисьов издаде последната си книга, озаглавена „Гласове” (София: Авангард принт). Ето един чудесен стих оттам, който дефинира поетическото изкуство през вярата на Романтизма в предопитната мъдрост на детето:

„Поезията ражда старци.”
(„Съвест-Вест”)

А ето и едно от стихотворенията, които ми допадат:

ЕПИТАФИЯ НА ПЪТНИКА ІІ

Единствената вярна спътница
в дългия ми път
бе моята сянка
Но когато най-накрая аз
(смъртно уморен)
легнах да отдъхна –
сянката ми
продължи напред
сама

Много сполучлива метафора на смъртта, макар че стихът „(смъртно уморен)” е може би излишно обяснителски. Кисьов е поет-мистик – източно-православен неоромантик, да бъда точен. Екстатичен е, с една склонност към вътрешен взрив, имплозия, а оттам – към фигури на прозрението или апокалипсиса. В такива средоточия на лично опиянение реториката му става прорицателски категорична. Обикновено в същите места пунктоацията се усеща по модерному излишна и изчезва:

„Пътеката на вятъра отвежда
до ромона свещен
на прозрачни древни думи
Прииждащи вълни на тайна реч
заливат бреговете на сърцето…”

Принципната му нагласа го тласка понякога да строи стихотворни притчи: там, мисля, е най-добър. Другаде го подтиква към проповед, дори заклинание. Там е по-разлят, лесно му е да стане монотонен, въпреки високата температура на словото му. Ето:

„Сърцето е място на Възнесение
за ума
Вярата е място на Възнесение
за сърцето
Любовта е място на Възнесение
за вярата
Духът е място на Възнесение
за любовта
Светлината е място на Възнесение
за духа
Аз съм място на Възнесение
за ума сърцето вярата любовта духа
Светлината ме преобразява
и Някой Друг от мене се възнася
Аз не съм аз
във това място на Възнесение
Кой съм аз тогава?”
(„Възнесение”)

От горния цитат личи, че макар да има мистично-философска наклонност, Кисьов не е тих поет. Напротив, доста е гръмлив понякога. Там не ми харесва толкова. Не защото не понасям гръмливия тон, а защото не му вярвам в изповедни пасажи. Не смятам този тон за достатъчно личен, а и откровен. Струва ми се, че го чувам в места, където индивидуалността навлича прекалено много институционални одежди. Когато азът на поета се идентифицира твърде силно, твърде тясно с мускулестото тяло на някой макросимвол – Църквата, Бог, Българскостта, Поезията и т. н., – той черпи от него увереност, сила, басов тембър, вероятно и усещане за могъщество. Но някак позагубва себе си, подменя автопортрета си, изтрива очертанията, които всъщност го дефинират като своеобразен и неповторим. Влиза подкожно в реториката на свещените писания, което не му отива, тъй като те са окончателни, а той не е. Тия рецидиви си личат най-вече във финалите на стихотворенията в книгата, където поетът често пъти разкрива различно его, доста по-мащабно от това, което е вложил в първите редове. Горецитираното „Възнесение” завършва с: „През моето вътрешно време / тече Вечността.” Друга творба („Поколение”) демонстрира нещо от същия тип в края си: „Аз нямам свое поколение / Бъдещото поколение има мен…”

Роман Кисьов има качества на поет и може да постигне много. Бих казал все пак, че като цяло тази негова книга е повече обещаваща, отколкото оптимизирана. Не е стигнал тавана си. А е хубаво да върви натам. Ето, има склонност към изповедност. Искам, следователно, зад образите и метафорите да усетя собствената му неподправена, оголена, погрешима, условна личност, каквато има всеки от нас. Искам в синтаксиса на реториката му да усетя лично неговата жестикулация. Героична, смешна – няма значение, всяка откровеност, която води обратно до конкретния човек, печели читателя. Поне мен със сигурност. Не казвам, че трябва да си смени темите. Казвам, че трябва да вкара в тях повече от себе си. Искам да видя привичните му жестове или изрази, в които би се отпуснал насаме, когато няма никой наоколо. Тази страшна откровеност, между другото, е едно от най-трудните неща за постигане. Но тя е често пъти сред факторите, които делят добрите поезии от общо взето нелошите.

08.12.2009 at 10:07 pm 7 коментара

Джокондата е сляпа, но поетът вижда

Искам да препоръчам една книга, която много ми харесва: „Джокондата ме гледа“, първа стихосбирка на Николай Нанков, излязла тази година в бургаското издателство „Либра Скорп“. Формално погледнато, това са едни тристишия тип хайку на разни теми – ту философски, ту вицови, ту смесица между двете. Правя уговорката: не обичам българско хайку. Обичам японските му първомайстори (е, в английски или руски превод). У нас през последните 15-ина години много хора се развихриха в този жанр, само колкото да докажат, че е неприложим на тукашна почва. Някои брояха 17-те му задължителни срички, други – не. Но и в двата случая резултатът обикновено беше едни дъхави албумни импресийки, които изромоляват набързо през ушите ти и се изгубват без остатък в ефира. Няма и как да е иначе. Японската сричка е смислоносеща. Българската не е. В резултат, на японски се получава синтез между смисъл и звук. На български – диря от звук с бледо смислово ехо. Ако и толкова.

Нанков ме спечели въпреки предубежденията ми. Но неговото не е точно хайку. Хайкуподобна е само матрицата, носещата платформа. Всичко върху нея е силно индивидуализирано. Ето пример за това, как един европейски автор може да държи в яка хватка далекоизточната форма и да я кара да му служи:

До сутринта на воля
мишката обикаля осемте
ъгъла на капана.

Не знам някой друг поет, който е писал на подобна тема, да е забелязал, че капанът има осем ъгъла, а не четири. Чрез този образ Нанков всъщност сгъстява времето, в което мишката обикаля затвора си. Предлага бърз аналог на паниката й. Много изразително.

Ето още няколко неща, взети оттук-оттам из стихосбирката:

*
„Капят листата.“
Блудкав до втръсване стих.
Дай ми метлата!

*
Снегът се стопи
и на покрива оголи
кости на врабче.

*
Луната свети
с отразена светлина,
а аз със своя.

*
Трикрак е гълъбът
с простреляно крило.
Четирикрак – ловецът.

*
Еднакво виждам
с вдигнати и спуснати
клепачи.

*
Смъртта има двама братя –
Съня и Живота.
С малкия чука камъни.
С големия ги реди.

*
Джокондата
ме гледа от стената.
Иска нещо.

Това са стихове – бих казал, пробиви в словото – на извънредно зрял поет. Всъщност Нанков не е млад, макар че книгата е първата му. Той се появява на литературната сцена някак готов, отведнъж завършен, сякаш дълго време е пътувал към този екстракт от думи, отстранявайки по пътя излишното, маловажното или безпроблемното. Или фалша. Странно е как съумява да вмести в толкова тясно пространство разгърната ясна теза и да я опре на ирония. Където има ирония. Във всеки случай, гореспоменатата „Джоконда“ е една от сполуките му в тази посока. Сам по себе си, образът й е ярко въплъщение на хубостта, която никога не е забелязвала когото и да било и само се е оставяла да бъде гледана. Но ако тя е сляпа, Нанков вижда. Ето го резултатът.

Има само едно нещо, което не ми се вярва Нанков да може да направи. А именно, да напише втора книга от този род, на същото ниво. Такъв един синтез се е отливал дълго време, не е случайна работа като да седнеш край прозореца и мигом да те удари в слепоочието божественото вдъхновение. Струва ми се, че „Джокондата ме гледа“ е добре извървян път по завършен творчески коридор. Как да продължиш по-нататък? Освен да повториш същото с малко по-други думи. За да удържи досегашното си ниво във втора книга, поетът според мен трябва да подхване оттук нататък нещо съвсем различно. Но и не изключвам да го направи. Видимо има характер.

За последно искам да спомена, че вместо заглавие, всяко от стихотворенията е снабдено с по една шеговита рисунка, дело пак на автора. Рисунките балансират на границата между японски йероглиф и човешко лице, скицирано с 3-4 мазки. Въобще, много успешна стихосбирка. Трябва да бъде забелязана.

07.12.2009 at 7:49 pm 5 коментара

Литература и медии – конфликтът тече

Отдавна твърдя, че литературата е вид медия, само че по-стара и тромава от новите. Те обаче май не я припознават за “своя”. Чета Кристина Патрашкова в “Уикенд” (бр. 30 от 25-31 юли т. г.) и не вярвам на очите си. Влязла е в журито на тазгодишния конкурс за роман на годината “Вик” (където от 2-3 години имат постоянна журналистическа квота), изчела е част от заглавията, както сама заявява – и ето я вече в позата на експерт, който с безусловен тон громи из основи литературното ни настояще. А където не го громи, го назидава. Родният писател, казва тя, не може да изскочи от “комплекса да подражава”, “рови се в собствените си душевни драми вместо да разказва за истинския живот”, тъне в клишета и елементаризми. Не разказва увлекателно. Не създава сложни конфликти и герои. Сее скука. Изключенията са малко и половинчати: Захари Карабашлиев с “18% сиво”, Богдан Русев с “Къщата”, Христо Карастоянов със “Съпротива.Net”. За контрастно сравнение от сферата на “истинското изкуство” Патрашкова сочи творба на румънски кинорежисьор, “Осъдени души” на Димитър Димов и “Козият рог”.

Силни думи. Казани сякаш направо от кухнята на нещата. Нека приемем, че е недвусмислено така, литературата днес е сива, писателите не оправдават с резултатите си дори цената на изразходваната хартия. По сродни теми и аз съм писал с острота през годините. Но коя е алтернативата, според Патрашкова? Кое е хубавото, където и да е то? Странно, но тя предлага филми. По-точно, букет от два филма плюс роман с нашумяла киноверсия.

Лично аз бих внимавал повече, когато ме тегли да обобщавам на едро. Защото от горното разсъждение не излиза, че у нас няма какво да се чете. Излиза, че авторката му негодува, задето българските романи не са игрални филми. Литературата се оказва спонтанно виновна заради това, че е литература, и че консумацията й не може да се свие в рамките на два часа. Критиката на Патрашкова оголва острие сякаш не толкова срещу недъзите на родната белетристика, колкото срещу травмата от четенето. Което обаче не е критика, а самокритика.

Подчертавам, с редица от горните изводи нямам спор. Но не ги чувствам близки. Да, литературата ни е в криза. Да, тя би могла да е и по-добра, отколкото е. Но в никакъв случай не е бостан, в който всичко е ниско и равно. Дори най-последната. От нея впрочем бих откроил не горните три заглавия, а други две – “Горещо червено” на Ивайла Александрова и “Улица без име” на Капка Касабова. Ако маститата ни журналистка ги беше прочела, може би щеше да напише малко по-различна статия по темата.

Във всеки случай Патрашкова не се задоволява само с критика и снизхождение към прочетеното. Тя проточва обобщение и по-назад, върху целия период след 1989 г.:

“[Н]ито една белетристична книга през последните 20 години не е станала истински бестселър, който хората да препоръчват един на друг, когато се срещнат на улицата.”

Какво ново да кажа? Тук всичко пак е заравнено и хомогенизирано. Липсва сложният релеф на нещата. Липсват изключенията: книги на Деян Енев, Кристин Димитрова, Алек Попов, Палми Ранчев, Елена Алексиева, Емил Андреев, Даниел Апостолов, Маргарит Абаджиев. А нали тъкмо изключенията са онова, заради което човек сяда да чете? На практика, получила се е една съвсем реална карта на най-новата ни книжнина, от която не отсъства нищо друго, освен всичко съществено. Стъкната е манджа от истини и полуистини, в която всеки извод е донякъде верен, но никой не е крайно надежден.

Впрочем Патрашкова не е първата, която бастисва нашироко тази територия. Ето Ива Николова в типична за нея атака по повод един беззъб дебат между интелектуалци миналата година в пресата (Монитор, 2.VІІ.2008):

“[В]ече никой не чете ни “признатите”, ни “непризнатите”, защото нямат какво да му кажат. Никой не се интересува от вътрешните им драми, защото те са си само техни.”

Пак силно. Винаги съм мразел елитаризма у поколения родни писатели, чувството им, че журналистиката е създадена само за да им обслужва маниите. Но тук се натъкваме на друга крайност – доза чист журналистически елитаризъм. Интересно. На какво ли се дължи? Кое ли кара двете медийни дами да се разхождат така безжалостно върху утрепаните телеса на литературата ни? Тя не може да им отвърне със същото. Липсва й енергия, самочувствие, опит. Пък и в момента експериментира скачване с професионализма на евроамериканския книжен свят – което следва да предизвиква съпричастие и търпение у наблюдателите. В същото време, липсва й вниманието на публиката. Само 4% от четящите българи се интересуват от българска литература (това по официална статистика). Повтарям, от четящите. Липсва й и медийно покритие. Ако има на тоя свят нещо по-безобидно от литературата ни в момента, аз не знам кое е то.

Май тъкмо това е отговорът. Двете си го позволяват, защото чувстват, че могат да си го позволят. Литературата ни е безобидна. А те са на “ти” с масмедиите, в тях са, говорят през тях и от тяхно име. Чувстват се популярни, на гребена на вълната. Гледат ги хиляди зрители. Хиляди читатели им четат интервютата, статиите и кулоарните клюки. Как да не издемонстрират снизходително отношение? Как да не се възприемат като компетентни, дори за неща вън от областта им? Няма кой да им възрази. Нали за целта пак трябва да ползва “техните” медии.

Ще се върна на цитата за белетристиката след ’89-та. В него има нещо особено важно и възмутително. Вярно, нито един български роман, писан след промените, не става истински бестселър. Но как да стигнат заглавията до публиката? Това не се получава без медии – авторката на “Уикенд” много добре го знае. А къде бяха те през това време? Бяха ли отворени за дебати по същество? Кого осветяваха? През целия период от 1989 г. насам едни и същи хора държат властта в медиите и едни и същи хора се осветяват от тях. Затворен кръг. От 20 години в литературата ни се случва какво ли не, но масмедиите не свалят очи от тия с кариера отпреди 10 ноември. С малки изключения, главно на партийна основа. В други имена, каквито имаше – на независими, инцидентни, интересни, даващи надежди – тъй и не се вложи на практика нищо.

Така че критиката не върви. Вестниците и телевизията междувременно класика ли бяха? Литературата ли ги научи да къпят в блясък и хвалби всяка бутафория? Тя ли ги накара да сложат на рампата си всичко куцо, сакато и малоумно и да го обявят за ВИП-антураж? Тя ли им внуши да се подмазват на премиер и президент и да мълчат заговорнически около най-големите престъпления, които се вършеха с населението на тази страна? Ако под „литература“ разбираме само „художествена лъжа“, масмедиите у нас бяха повече литература от литературата.

Патрашкова видимо забравя, че не е била зрител на събитията в културата, а участник в тях. Професионалното й развитие тече изцяло в масмедиите. Бих я запитал задочно, следила ли е междувременно какво се пише у нас, търсила ли е да намери свястното и да го популяризира, опитвала ли се е да критикува или осмее недъгавото? Подозирам, че отговорът е “не”. Правила е кариера. Участвала е в играта. Обгрижвала е стари писателски величия. Хвалила е когото й спуснат „отгоре“. Въртяла се е около тъмни бизнесмени и чалга-звезди. Миткала е с микрофон в ръка по лъскави салони и светски събития. Допускам, че в рамките на възможното се е старала да запази интегритета си на професионална личност с принципи. Но към текущата ни литература няма принос. Няма влог в нея. Ето защо високомерието й към хала на днешния български роман заслужава вместо отговор само една лека перефраза на популярен цитат от древността:

“Обущарю, стой си при обувките.”

(Горното ми беше поръчано най-напред от в. „24 часа“. Обадиха ми се оттам и ми предложиха да напиша някакъв скандален текст на литературна тема. Аз написах това и им го пратих. Отговориха ми, че не могат да го публикуват. Мисля, че от текста става ясно защо се е получило така.)

15.08.2009 at 2:04 pm 11 коментара

Фактори на начеващия граждански манталитет

Подхващам пак мисълта си, че резултатите в току-що миналите избори са симптом за нещо ново в българското общество. А именно, за някакво гражданско настроение, макар и все още начеващо, несигурно. Хората гласуваха масово, над 60%, при това не просто за партия, а за начин на живот и конкретна уредба на околния им свят. ГЕРБ спечелиха, защото посрещнаха именно тези очаквания и предпочитания. Ако предизвикат разочарование през следващите четири години, избирателите им, естествено, ще се преориентират към други партии.

Това за мен е знаменателно явление. За първи път виждам българина толкова масово да гласува за настоящето си. Той е специалист по миналото. На досегашните избори главно за него е пускал бюлетината. Комунисти и с-ие гласуват за БСП, защото за нея са гласували бащите и дедите им, „сините“ гласуват носталгично за „синята идея“ от началото на 90-те, макар че никой не е в състояние да формулира точно „идеята“, „жълтите“ гласуват за царя, защото, като е бил съвсем малък, е изпълнявал функцията на цар. Разбира се, картината на мотивите във всеки един момент е далеч по-сложна, но в нея при всяко положение заема централно място чувството за принадлежност към някаква партия заместител на кръвната или духовна рода. Гласуваме преди всичко за тия, за които не можем да не гласуваме.

А и да не гледаме само партийните страсти и изборите. Дори извън тях, погледът на българина е вторачен главно назад. Докато в публичното пространство се вихрят надпревара, мошеничества, омрази, перчене, завист, грубост, основното доверие тече по отработени връзки – в семейството и между приятели. Подобен обект на доверие е и историята ни, особено в апологетична опаковка: славната зора на българското племе, славният монах с чутовната му „историйца“, славното време, когато Македония е била „наша“, славните герои от Възраждането, даже и „славният“ Батак, който днес продължава да служи като средство за тълкуване на взаимоотношенията с политическите съседи и другоетничните сънародници. Изобщо, не се занимаваме с непосредствения си свят. Българинът е показал досега, че е готов на всякакви компромиси с настоящето, стига никой да не му пипа миналото. На протест пред Народното събрание не се събират и 1000 души, ако не ги организира профсъюз, обаче по интернет-форумите се разгарят луди масови кавги, ечи героика, размахват се мечове и боздугани, веят се конски опашки. В подобен план, политиците ни са до един патриоти на думи, всички тачат свято националната история и държавните символи, но ако се запиташ с какво точно е допринесъл един или друг от тях за благосъстоянието на електората, въпросът е с повишена трудност.

Настоящето в България се оказва вечно принесено в жертва пред олтара на миналото. При това от нас самите, ежедневно. Като че ли живеем в един шизофреничен свят, в който ежедневието постоянно ни разделя и само миналото излъчва анонси, че може да ни спои. Но човек просто не живее с минало, освен ако не е напълно обезпечен или съвсем изпаднал. Младите няма как да направят кариера на база на това, което са били. Възрастните пък няма как да изхранят семейството си с исторически блянове и легенди.

На целия този фон юлските избори ми се сториха нещо изненадващо оптимистично. Явно текат споечни движения в нашето общество. Има някакво манталитетно съзряване. Има трезв поглед към днешния ден. Ами радвам се и стискам палци.

15.07.2009 at 4:48 pm 1 Коментар

Мъката да живееш заедно

Има още две неща, на които се надявам. И дано тоя изборен консенсус да е симптом, че нещата вървят точно натам. И двете са свързани с тъй настоятелната нужда от граждански манталитет у нас. Но за тях смятам да поговоря в следващия си постинг, а тук ще поместя, вместо увод или илюстрация,  една моя доста мрачна статия отпреди няколко години на тема „родно общество и национален манталитет“. Наистина е доста мрачна. Иска ми се да вярвам, че в днешната политическа ситуация започват да се очертават първите опровержения на констатациите й. Ето я.

Мъката да живееш заедно

Една от вечните теми в нашите медии е неуважението на масовия българин към народните будители. Наслагва се впечатлението, че той все някак не може да им се отплати за това, което са направили за него. Преди няколко години даже им реставрираха официалния празник, на който не е ясно какво се очаква да правим, освен да си празнуваме за каквото искаме вкъщи, където никой не ни вижда, и да си даваме вид, че се срамуваме, в случай че на улицата някой репортер се приближи към нас с микрофон в ръка.

У нас, въобще, срамът е много важен елемент от очакваната почит към някой престижен мъртвец. На българина системно му се внушава, че е недостоен за паметта на будителите и героите. Че е много виновен, задето откакто се помни, все ги забравя – още от „Епопея на забравените“ насам. И да речеш, че тази нагласа се диктува „отгоре“, от властниците, пак ще подминеш голяма част от истината. Вестниците, радиото и телевизията бълват потоци от изказвания на старци, тетки и чичковци, които размахват рeторични тояжки по адрес на недостойното българско племе, което нехаело за малцината си светли чеда. Тия неща постоянно текат по медиите. Че и преливат. „Забравихме Ботев.“ „Забравихме Левски.“ Все неща от тоя род. А в същото време календарът на официалните празници е гъсто изпъстрен с будители и герои. Вестниците и списанията отбелязват всяка рождена и смъртна дата на същите. От постъпването си в първи клас до края на средното си образование всяко българче ги изучава поне три пъти. А запише ли да следва история или българска филология, ги минава и четвърти път. Тоест, какво още се очаква от живите, та да могат мъртвите най-после да кротнат удовлетворени в своите гробища и пантеони?

Разбира се, ясно е, че тези популярни тревоги произтичат не от официалната програма, а от реалното отношение. Особено от апатията сред младото и най-младото поколение. На база на днешните отворени граници, а и на увеличените си възможности да общуват, младите ориентират манталитета си по-скоро към усвояване на нови географски, езикови, културни и ценностни територии, отколкото към самозатваряне в светилището със старите етнически глинени идоли. Това естествено буди паника сред поклонниците в светилището.

И после, кои точно са те, будителите и героите? Колко са? И отделени ли са помежду си? Има ли герои, които не са будители, и будители, които не са герои? Да не би един и същ набор от имена да служи, според удобството на ситуацията, веднъж за будители, друг път за герои? Е, този набор няма как да не го знаем. Около Ботев и Левски, да речем, има твърд консенсус. Раковски, Каравелов и още двайсетина имена от 60-те и 70-те години на ХIХ век се радват пак на консенсус, но не чак толкова твърд. Всички останали оттогава до ден днешен подлежат на интерпретация – колкото по-назад във времето, толкова по-благосклонна, колкото по-насам, толкова по-накъсана и противоречива.

Тази размазана картина означава едно. Българинът, сам по себе си, няма за какво и от какво да се срамува. Просто някой е свикнал да му внушава срам и да употребява срама в своя изгода. Исторически виновник е политическата система. Тя е определяла ценностите и ги е налагала в образованието. Откъдето пък са ги поемали медиите и са ги разпространявали равномерно из националната територия. А оттам ги улавя и възпроизвежда населението – главно онази част, която се е сдобила с деца и има кого да възпитава и обучава.

Но защо на властта е бил нужен точно срамът? Естествено, поради самия й властнически характер. Централизираната, авторитарната, недемократичната власт иска да внушава обединителни емоции, защото най-лесно е да управляваш хора, обединени в някаква кауза. Принципът на армията. Стига, разбира се, каузата да ти е изгодна – и армията да е твоята, а не на противника. Иначе става много опасно.

Тук се налага въпросът, как се конструира изгодна обединителна кауза? Най-лесно и качествено това става около някоя отрицателна емоция – срам, грях. Защото положителните емоции – радостта, например – правят човека свободен. Внушават му достойнство и сила, създават му поводи да е доволен от себе си, да се гордее с това, което сам е направил или преживял. Докато срамът и грехът го карат да се чувства малък, слаб, непълноценен. Карат го да крие разни неща, да ги потиска, да изпитва потребност от тайни, от договорки, от съзаклятия. Карат го да търси устойчивост преди всичко в колектива – независимо дали семейния, шуро-баджанашкия или националния. Споделеното опетнение сплотява най-здраво хората.

Оттам и естеството на нашия традиционен патриотизъм, който си е чиста проба взаимно психозаробване, като при хора, споени от някакво престъпление, което са извършили в миналото. Той е мрачен, мълчалив, навъсен, амбициозен, озъбен към съседите и други чужденци. Идеалите са му мрачни – „България на три морета“, „македонците са българи“. Кумирите и символите му също са мрачни – свеждат се все до мъртъвци и пролята кръв. И това не го е конструирал отведнъж някой гениален, но пъклен мозък. Създавало се е на къси отсечки по цялото протежение на новата ни политическа история. Но тъй или иначе ситуацията е такава. И действа така.

Уви, такъв калибър са тухлите, от които е изградено обществото ни. Точно за обществото става дума – иначе, ясно, че всеки си оцелява поотделно или по семейному. И ето един от ефектите. Като следи човек пресата, току срещне интервю с чужденец, който споделя нещо от рода на: „Абе много сте намръщени вие българите! По улиците изглеждате сякаш аха-аха ще си скочите по гърлата един на друг.“ Улавям се, че в такъв момент си казвам: „Този нищо не разбира, но е прав.“

И тук няма шега. Мисля, че точно екскурзиантската гледна точка понякога сканира отлично ситуацията. Радостта наистина не е на почит у нас. Изниква, разбира се, тук и там, но тайно и много лично. Сред обществото гледа да не се самозаявява. И не става дума за икономика и бедност, за казармен социализъм или мафиотски постсоциализъм, а за това какво можеш или не можеш да направиш с наличното. Всъщност, истината е, че има страшно много неоползотворени активи. Но пък влизат в разрез с традицията, а тя тласка към шизофрения. Българинът е свикнал да си угажда на тайно, а публичното пространство използва главно за оплакване или перчене. На радостта е отредено място някъде зад пердетата, докато пък територията, споделена с всички ония, които не се числят към прекия ти кръг от „свои“, се употребява за работа, надхитряне, конкуренция, фукня. Там се стараеш. На другото, скритото място се отпускаш. Доколкото можеш.

Има обаче едно такова положение, че вземеш ли да делиш света си на две контрастни половини – светла и тъмна, явна и тайна, – те постоянно напират пак да се слеят. Затова, ако човек има шанса да мине незабелязан през открития и скрития живот на околните хора, пред очите му ще се разгърнат два уж различни, но все пак застрашително подобни свята. По улиците – скръб, мрак, забързани походки, нагли брадички и погледи, враждебно настръхнали рамене. Из домовете – по две, по три насвяткани физиономии, над които припряно плуват женски торсове със салатки в ръце. От време на време някой състоятелен ентусиаст току реши да счупи инерцията и да устрои общо веселие, изкара една цистерна бира в парка, хората се надънят и после пак същото.

Съвместната радост е всъщност циментът на здравото общество. Ама онази, която наистина се практикува между хората, на неофициални места и от дълго време насам. А не която дефилира само по национални празници и по снимките в музеите и учебниците по история на подрастващите. Няма ли радост в откритото пространство, няма ли обществени, неформални, спонтанни поводи и пунктове на веселие, няма доверие, няма и общество. Точно българският случай. За разлика от немския, руския, шведския. (За чешкия, френския, испанския, португалския, бразилския, гръцкия и италианския най-добре въобще да не почваме да говорим.) Хората у нас се отпускат там, където екскурзиантът няма време да надникне – почти само в тесни кръгове с трайно сцепление. В семейството, сред неколцина приятели или малко по-широк кръг от роднини. Там основно утаяват доверието си.

За сметка на това широката градска територия, споделеното улично и площадно пространство, форумът, агората – цялата тази ничия земя е джунгла, в която принудително и нагъсто бродят настръхнали човекоединици. Там, в съвместната им територия, е полето на амбицията и конкуренцията. Там надцакваш другите или крънкаш от тях, там се оплакваш и молиш.
В това поле основен контакт е конфликтът или анонимното разминаване. А разликите между хората текат съобразно типовете роли, които те играят – дали са активни или пасивни, дейни или страдателни. „Дейците“ в общественото поле можем да ги наречем, за удобство, функционери, а „страдалците“ – функции. И тъй като обществото ни страда от неизживян патриархализъм, функционерите в него са главно мъже, а функциите – жени.

Във връзка с това се сещам за популярното наблюдение, че българинът уж мисли колективно, а действа на своя глава. Няма парадокс. Да действаш на своя глава не означава в никакъв случай, че предприемаш ходове, които си обмислял и за които съзнателно носиш отговорност. Точно обратното. Означава, че си се впуснал в импровизация на територия, в която не е заровен ценностният ти пакет и затова я усещаш като ничия. Импулсът ти съответно е или да я овладееш (ако се чувстваш силен), или да потърсиш начин да оцелееш в нея (ако се чувстваш слаб). Тъкмо според това дали предварително си се позиционирал като функционер или като функция.

С функционери в общественото поле е пълно. Това са тези, които не се стараят да участват в споделен регламент, а усвояват петна от джунглата. За тях общуването не е сътрудничество, а вид надцакване, съжителството пък – вид надбягване. Едни седят разкрачени в автобуса и не се посместват, като седнеш до тях. Други оглушително летят на мотоциклетите си из центъра на София, а вероятно и другаде. Трети се побъркват от амбиция да ти докажат какво могат зад воланите си всеки път, като ги изпревариш – или дават газ към тебе, като те видят да пресичаш. Случвало ми се е да махам с ръка на някоя маршрутка – един вид, съвсем открито предлагам пари срещу превоз, а шофьорът хич не ме вижда, защото абсолютно идеалистично се е развихрил да изпреварва. От всички тия хора и инциденти като че ли струи посланието: „Тази територия е ничия, значи ей сега ще стане моя! Ей сега ще им покажа кой съм аз.“

При тия постоянни битки навсякъде и между всички територията логично си остава пак ничия. Само дето е погълнала усилия и енергия, които биха могли да се канализират в много по-конструктивна посока от елементарното себедоказване. Плюс това падат и жертви. Не само сред преките участници в битките за овладяването на споделеното пространство, но и сред тези, които се чудят как да оцелеят между капките – гореспоменатите функции. Типични функции и жертви от такъв калибър са например запъхтените жени, които с торби в ръце хукват да пресичат на червено, без да се озърнат. Или пък тези, които се гушат в сладкарниците и си бъбрят над кафе или пастичка за чудотворни икони, зодии, руски екстрасенси, български баячки и лековити изворчета. От тях струи друго послание: „Надежда има само в чудото.“

Съвместното ни пространство, с една дума, е оскотяло от напрежение и борба. И почти няма радост. Дори ако тръгнем да си говорим не за случки и типове от ежедневието, а за по-глобални емблеми – на голямото общество, на нацията – рано или късно стигаме пак до същото. Сред емблемите на съвместното изживяване липсва точно разпускането, удоволствието. Помъча ли се да си представя стандартна маса в кръчма, в съзнанието ми нахлува образът не на оживена група позачервени и разгърдени веселяци, а на двойка безмълвни пияници със злобни лица.

А нека вземем съвместността и в плана на традиционните национални емблеми и символи. Нека за момент си представим България като символична жена – как ще стои и как ще изглежда в сравнение с някои други страни и култури, от типа на, да речем, ирландската. И в древната си митология, и в произведенията на своите класици ирландската нация фигурира, общо взето, като младо момиче на природно зелен фон. България, за контраст, изниква почти неизменно като бабичка с черна забрадка или в най-добрия случай огрухана женица с деца на ръце. Едната е мома Ирландия, другата е баба България. Къде отиваме ние? И все още има хора, които да вярват, че нацията може да заживее нов живот само ако се обедини около старческите си символи?

Парадоксът тук е, че в този план Ирландия и България са съизмерими. Ирландия е млада нация с древна култура. България също. Едната култура, обаче, слага акцент върху младостта, природата и зеленината, върху регенеративната си способност. Другата се пъчи да докаже колко е стара и първа. Опъва гръб, издува вратни жили. И какво – доказва го. Браво. Изглежда одъртяла и се държи като първия човек. А в очите на другите остава безрадостна и безинтересна. И с пълно основание. Какво като ти е стара културата? Ако при цялата си старост тя се е докарала дотук, значи или лъже, че е стара, или напразно си е губила времето да остарява, нищо ценно не е научила. Оцелявала е като камък край пътя, без мозък, без дори наблюдение, стисната в себе си като зъби.

Проблемът между нациите е, че ирландската се е образувала много отпреди да се роди ирландската държава. Тоест, общество със свое самосъзнание и взаимно доверие е имало, преди да ги има въобще инструментите и структурите на държавната власт. Същото е положението и при чехите, поляците, немците, италианците и т. н. Докато при нас се е случило обратното. Държавата се появява през 1878 г., преди да се появи общество и обществено съзнание. Тя изниква като обединителна рамка на едно предимно селско, разпиляно, изключително разнородно по своя етнически състав население, което е поддържало доверие само в тесен битов план, сред семейството, роднините и неколцина приятели. Докато гражданското общество възниква на база на урбанизацията, резултат е от надсемейното сдружаване на хората. От съвместното общуване, съвместните ценности, съвместните радости.

На мястото на тия последните у нас зее дупка, която не е запълнена с нищо аналогично. Нито с грам веселие и доверие. Изпълнена е главно с призиви за борба, с жажда за мъст и реванш, с бъхтене, свъсени вежди и кръвясали погледи. Сякаш съществуванието ни е застрашено, ако не се лее кръв. В нашата заедност като че ли няма как да се живее и може само да се мре. Идентитетът ни е ужасно несимпатичен, грозен, необщителен, дори антиобществен. И най-актуална последица от него е днешната емиграция – на мястото на афишираните обещания за колективен напредък и призиви от типа на „Сите българи заедно“. След като няма съвместни радости, няма какво да ни споява. А няма ли какво да ни споява, всеки се спасява поединично.

При това положение на нещата между хората, съвсем естествено е, че днес България е сред най-бедните страни в Европа. Ако не е и най-бедната. Естествени са и съставът и действията на политическия елит през последните петнайсетина години. Първо, този елит е продукт на същата култура и ценности. Второ, каквато и простъпка да направи той, трудно може да се организира масово противодействие спрямо нея поради традиционната липса на доверие в общественото ни пространство. Затова се получава така, че в България и радостта, и бунтът текат постоянно, но всеки път встрани. И рядко преливат отвъд първото кьоше.

07.07.2009 at 8:36 pm 9 коментара

На сутринта след изборите

Както и да си го мисля, вчера беше голям ден. За пръв път виждам българското общество да постигне такъв забележителен консенсус в един граждански вот. Повтарям, граждански. А не партиен. „Герб“ победиха не заради способността на партийната им централа да култивира масов фанатизъм, а защото успяха да съсредоточат в себе си надеждите на обществото за промяна към по-добро, за повече справедливост, за зачитане на законите и нетърпимост към корупцията. Изведнъж вчерашната дата израсна пред очите ни като рожденият ден на българското гражданско общество. То гласува преобладаващо не за пристрастията си, не за частните си истини, желания и амбиции, а за споделени ценности. С една дума, роди се! Дано да оцелее и да порасне!

Кои загубиха в тазгодишните избори? Това ясно. По-интересен е въпросът, кое загуби? Загуби играта без правила. Загуби откровената лъжа, която високомерно хвърляше прах в очите на част от хората. А с друга част от хората същата тази лъжа полугласно се опитваше да се спазари.

Честно казано, въпреки разочарованието си през 2005 г., когато БСП взеха кормилото на страната, не съм мислил ни за момент, че те ще си позволят такова гадно управление в следващите четири години. Преядоха с власт. Всички важни институции бяха техни, както и огромната част от по-маловажните. Вместо да използват тази власт за общото благо, каквото е предназначението на властта в днешно демократично време, те я приватизираха за частно ползване от съпартийци и съмишленици. Сътвориха корупция, равна само на собствените им амбиции за лично и колективно облагодетелстване. Провалиха шансовете ни за бързо икономическо скачване с останалите членки на Евросъюза в самото навечерие на глобалната криза. В сферата на културата и изкуството започнаха да си раздават ордени и медали почти само помежду си.

Това преяждане с власт беше много глупаво. Те го постигнаха, защото го искаха. Но именно това показва колко са изостанали манталитетно и информативно, и от какъв недостиг на интелект страдат кадрите им. При демокрация никой няма интерес да държи цялата власт, защото, каквато и гафова ситуация да се случи, все той ще е отговорен. Няма кой друг. Елементарна логика, но явно непостижима за ума на някои.

Аз наистина мисля, че при тях интелектът е кът. Те не са нормална партия, а кланова. При тях най-голямо значение има кой от какъв комунистически род е, след това е важна лоялността му към партията и едва накрая, ако другото е налице, може да бъде отчетено какви качества има. Това означава, че те сами задръстват пътя на вътрешното си обновление и развитие. Да оставим настрана факта, че тая тяхна аристокрация се състои главно от селски родове, в които дядото е бил партизанин преди 1944 г. или пък прадядото е участвал в Септемврийското въстание от 1923 г. Това са произвели те – една охранена селска аристокрация. Но основният дефект е, че при тях младите попълнения не могат да направят кариера на база на инициатива и способности, а само на база на някакъв си произход.

Един друг техен дефект е също така страшен. Тия хора не могат да печелят пари. Ако можеха, щяхме да сме значително по-добре икономически, въпреки кражбите. А те са некадърници в бизнеса. Свикнали са само да точат пари от държавата. За тях думата „бизнес“ не означава дейност в ситуация на свободен пазар. Означава някаква форма на партиен слугинаж с резултантни икономически привилегии.

Това е една ужасно изостанала партия, не преживяла остатъците от феодализма в манталитета си. В нея са заложени жаждите на предците им селяни и тук-таме работници, които са гледали луксозните витрини и скъпо облечените минувачи по улиците и са им текли лигите от мераци по консумация. После са се опитали да си изградят свое подобие на аристократичен рай. Обаче в други условия, и това им е грешката при изчисленията.

Толкова се самозабравиха „комунистите“, особено след корупционните гафове спрямо Брюксел, че започнаха да ни лъжат по медиите директно в лицето. Ние виждаме застой по всички етажи на обществото, те ни разправят за огромни успехи и благоденствие. Ние виждаме корупция и феодализъм, те ни разправят за честност и почтеност. И нещо повече. Купиха основните масмедии и ги накараха да ни досаждат с цялата тази пропагандна помия. Канал 1 на БНТ се превърна в предизборен щаб на Сергей Станишев и пиар-трибуна на президента Първанов. Другите тв програми с национално покритие не бяха рязко по-различни. Вестниците отделно. През последните няколко години в. „Труд“ системно служи на президента и потупва благосклонно по рамото Ахмед Доган. В. „24 часа“ прави службашки движения в близка сфера, с малко по-изявени симпатии към СДС и ДСБ, без да изключваме споменатите досега. В. „Класа“, „Поглед“, „Монитор“ и „Уикенд“ „почервеняха“ буквално пред очите ни и в резултат на това гражданските им послания се свиха до пълно изчезване. Подобно развитие изживяха „Телеграф“ и „Политика“. Изобщо, пътят на милионите на Ирена Кръстева и някои нейни съребреници беше път и на видима политико-партийна преориентация на медийното пространство.

Това пак беше гаф. Медиите започнаха да повтарят все едни и същи работи, поради което, вместо да манипулират успешно публиката, влиянието им се стесни до минимум – да не кажа „до нула“. Хората просто престанаха да им вярват. Това купените медии, а и купувачите им, май не го разбраха. Те не усетиха съпротива срещу пропагандата си, но го изтълкуваха като успех, сякаш са си свършили тарикатската работа безукорно и са пратили народа да лапа мухи в девета глуха. Много лошо е да подценяваш народа. Обикновено след това съжаляваш горко, но вече е късно.

Оставям най-важното обобщение за най-накрая. В тия избори българинът показа, че иска да живее в един почтен свят, където се спазват законите, а не в една феодална провинция, където всичко зависи от това, кого познаваш и кому служиш или се подмазваш. Казано с други думи, българинът вече преобладаващо е гражданин. Българинът предпочита да живее не в света на устната договорка, а в света на писмения регламент – законите, конституцията. Това, че досегашните управници се оказаха манталитетно изостанали спрямо масовото население, се обърна в крайна сметка срещу тях самите.

06.07.2009 at 9:53 am 11 коментара

По-стари публикации По-нови публикации