Posts tagged ‘Деян Енев’

Сблъсъкът на цивилизациите се е състоял

(Деян Енев, Градче на име Мендосино, София: Сиела)

Ще започна с най-крайния край на книгата, отвъд разказите, които я съставляват. На задната корица четем следния авторов коментар:

„С годините ми става все по-трудно да пиша истински разкази. Вестникарски и други текстове, да, но истински разкази, които за миг ти отварят пролуки към други, огромни светове – такива разкази ми е все по-трудно да пиша. Но все пак опитвам. Осемнайсетте разказа в сборника Градче на име Мендосино са опитите ми от последните няколко години. Надявам се, че някои от тях са успешни.“

Разкази, които не са точно разкази. Ако човек не знае за какво става дума, би могъл да си помисли, че присъства на самопризнание в провал. Тук обаче говорим за най-новата книга на един опитен майстор-белетрист – Деян Енев. А изказването очевидно идва от цеха, където са произведени съставляващите я части. Очевидно е. Авторът им ги гледа някак отвътре, като брънки от дълъг процес, започнал далеч назад във времето, и не им дава с охота жанровото название „разкази“; не им признава един вид право на собственост върху жанровото им жилище, макар че ги оставя да живеят там под наем. Не били „истински разкази“, твърди той, а само „опити“ за такива, защото „истинските” „отварят пролуки към други, огромни светове“, а от тия само „някои“ има шанс да „са успешни“. Но за това окончателната дума се произнасяла от читателя: „надявам се“, казва Енев.

Всъщност, извън сегашния контекст, не знам дали думите му са полезни за рекламата на книгата. Той е откровен, трезв, реалистичен. И все пак неказаното в пасажа е повече от казаното. Ето защо мисля, че авторът по принцип не бива да се смята за най-меродавния източник на становище по адрес на произведенията си. Опасността да им навреди е много голяма. Попадало ми е томче „Избрано“ на големия ирландски поет Уилям Бътлър Йейтс, съставено от самия него. По-слабо „Избрано“ не може да се състави. Дори ако Йейтс беше решил специално да подбере сборник със слабите си произведения.

Тук за щастие селекцията е по-различна, не като при „онзи“ Йейтс. Сборникът представя автора си откъм най-доброто в неговия стил през годините. Повествованията вътре се четат с една подкупваща лекота, естествени са, имитират непретенциозност. Понякога толкова се увличат в непретенциозността си, че застиват жанрово някъде между късия разказ и анекдота, лакърдията. Езикът е на практика невидим, освен в ситуации, където е обагрен с естественото чувство за хумор на автора или пък (за атмосфера) с местен колорит. Енев употребява езика като прозорец, през който читателят да гледа „света”, а не като икона, пред която да бие чело в обожание, постмодернистко или не. Ето:

„На 15 септември ме поканиха от програма Христо Ботев в Българското национално радио да участвам в предаване по случай първия учебен ден. Предаването беше от девет и половина вечерта. Няма да крия, почувствах се поласкан. Ето че и ти стана от писателите, казах си наум, които подобно на класиците канят за добра дума, за напътствие към учениците, за благослов.”
(„За знаменията”)

Същевременно, в тоя език от време на време изникват образи и метафори, колкото да съкратят пътя на читателя до осмислянето на някое важно описание или идея. Ето пак, в самото начало на друг разказ:

„Встрани от подлеза има павилионче с навес. Сутрин, на път за работа, изпивам тук едно кафе. Колите хвърчат по булеварда, хората тичат към спирките, слънцето удря чинели по прозорците на огромния билдинг отсреща. Когато направиш крачка встрани от ежедневието, мислите ти стават някак по-ярки. И започваш да забелязваш подробностите.”
(„Подлезът”)

В тия по-специални моменти езикът на Енев е точно такъв – само „на крачка встрани” от ежедневието и привичната си невидимост. Тук фокус на този по-специален език е новата, висока офис-сграда, дошла като че ли да обезсмисли обикновения опърпан живот наоколо. Няма обаче пряка критика, няма протест или назидание. Присъстват само умело подбрани детайли от ежедневието. Разказвачът-автор-герой ни въвежда в околната градска сивотия под „билдинга” постепенно, съвсем „невидимо”. Той тръгва сутринта на работа, главата му е пълна с най-домашни мисли, машинално си импровизира на ум телевизионни реклами, гледа околното население. Тъкмо е дошъл старецът, който свири с дудук на плочника и всеки път на минаване му иска цигара. Разбираме мимоходом, че в офис-билдинга, директно отгоре, по комична случайност работи като секретарка дъщерята на стареца. Изниква също така синът на билетопродавачката в подлеза, който не е наред в главата, но има достатъчно ум, колкото да поиска левче от разказвача-автор-герой.

Полека-лека, чрез самото си напластяване, детайлите на околния пейзаж се натрупват в символична антитеза: между досегашната битова, махленска, едноетажна и двуетажна България, която бързо деградира, обеднява, лумпенизира се и се умопобърква, и бъдещата България, която, въпреки че е бъдеща, вече съществува. Израснала е едва ли не за една нощ и сега хвърчи към новите си екзистенциални принадлежности, без да гледа какво гази по пътя си, какво маргинализира, осакатява и обезсмисля. Деян Енев описва ставащия в момента пореден сблъсък на цивилизации. Но не в геополитическия смисъл на Хънтингтън, а в хроноисторически – между България от миналото досега и България оттук нататък.

Героите на тия кратки повествования са поставени основно в периферията на обществото. Видяхме това и по-горе. Не са непременно неудачници. Не са непременно победени в житейската надпревара (макар че има и такива), а са някак изостанали и зарязани. В разказа „Каскадьорът“ главният герой е чиновник в рекламна агенция, има си колежка в стаята на име Ани. Ани заминава за Австрия с общия им шеф и повече не се връща оттам. Главният герой, който разказва и историята, остава в съзерцание до прозореца с цигара в ръка. В разказа „Елате на игра в снежната гора“ сме свидетели на друга периферия, още по-тотална: деца от читалището в Курило изнасят художествена програма пред пациентите в местната психиатрия. Изникват за момент образи като пациентката Вили, която има „тъжна усмивка” като „счупен палячо”. На фокус е поредната родна човешка система със затихващи функции, оставена очевидно на доизживяване. Но и институционалната система наоколо е със затихващи функции, дори когато си прави самореклама. Тя е (както я виждаме, включително в миговете на максималното й величие) само първоначален резервоар, стартова база, торна почва за нещо друго, което е другаде и е по-добро. Шефът на психиатрията се хвали пред разказвача:

„В тази болница днес, освен че минават по 1500 човека на година, се създават и специалистите на град София. Оттук през изминалите години излязоха 10 специалисти по психиатрия. Трима са в Америка, двама във Франция, един в Япония.“ (с. 47)

Между другото този откъс е добър пример за особеното повествователно майсторство на Деян Енев, който е способен да ни внушава дълбок подтекст дори само чрез изброяване на статистически данни. Но да продължим с регистрацията на периферния човекосъстав в книгата. В началото на друг разказ, „Манастирчето“, закриват малка гара в Искърското дефиле, персоналът е освободен да си чупи главата накъдето щé, остава само стрелочникът, който от този ден нататък има задължението да идва сам на работа и да се чуди какво да прави. В резултат, прописва стихове.

Тия стихове са впрочем симптоматични. Литературата – както е въплътена по страниците на книгата – е също част от повествователната територия на неудачата, провала, напразното чакане да се случи нещо хубаво и всичко да тръгне „както някога”. Нищо знаково няма в продуктите й. Занимават се с нея хора от периферията на живота, които се държат на мускули едва-едва за тази периферия, колкото да не изпаднат в клошарство. Цитирам разказа „Среща”: „Вяра работеше като химичка в една лаборатория, напоследък бе прописала и поезия.“ (с. 56) Героят на разказа „За знаменията“ е (както вече разбрахме) писател. Поканен е да участва в радиопредаване по „Христо Ботев“ заедно с Валери Найденов и използва случая да му подари последната си книга разкази с молба да напише нещо за нея. Надеждата му е, че това ще предизвика впечатление, тъй като Валери Найденов не е писал литературни рецензии. Последният обаче я забутва някъде, рецензията и сензацията не се състояват. Подобно нещо се случва в „Манастирчето“, където срещаме юродивия Витко, епилептик, който обикаля по църквите в храмовите им празници и продава хартиени иконички на Богородица и тенекиени кръстчета. Същият пише стихове – като довършителен детайл към целия този контекст на имитация и вторичност, оронен гипс и омачкана станиолена позлата. Та юродивият Витко дава стихотворенията си на разказвача-автор. Последният обаче, също като Валери Найденов по негов адрес в предния разказ, ги забутва някъде.

Литературата, внушава писателят, влачи опърпано съществувание заедно с всичко останало. Тя е отпадъчен продукт, изостанала и непотребна стока на закрита гара. Както и българинът. Той също е отпадъчен продукт. И не че е станала някаква битка, съчетана с поражение. Просто енергията е излязла от територията. Като спукан балон.

Деян Енев пише за българина днес в рамките на България и за писателя днес в рамките на литературата. И от двете картини лъха пустота. Този българин е сам, както и писателят е сам. Индианецът на предната корица на сборника е симптоматичен в този план. Той е илюстрация към разказа, който дава заглавие на книгата. На пръв поглед всичко е наред с него, много е автентичен. На втори поглед виждаме, че е композирано чучело, на което е лепнато фотографирано човешко лице. Отзад декорът също е автентичен, уестърнов, но пуст. Няма ги другите. Спомням си, като малък, още в предучилищна възраст, любимата ми книжка се казваше „Павел сам на света“. Не помня автора. Ето пак същият проблем. В моето съзнание книгата и авторът й живеят постоянно разделени, поотделно сами. Той е сам, тя е сама.

Всичко това, което казвам, би могло лесно да бъде отведено към някоя добре позната терминологична шапка: я „социална критика”, я „критически реализъм”, я „гневен протест”, я „защита на бедните и онеправданите”. Това е най-сигурният начин да се тривиализира написаното от Деян Енев. Не, това не е „критически реализъм”, както го знаем от учебниците ни в детството. Авторът не описва „бедните и онеправданите” като идейно подкован апологет на пролетариата и неговата историческа кауза, не вижда в беднотата някаква морално превъзхождаща класа. Няма у него и сантиментално сиромахомилство, като на руски народник към руския мужик. Той просто стиска палци на околния интимен и все още разпознаваем свят, чиято територия много бързо се стеснява, стиска ги от много близка дистанция, симпатизира от позицията на обречен към обречените, като досегашен към досегашните, като също един от тия бързо помръкващи аксесоари на околната среда, които влачат на доизживяване битието си в сянката на новия ни свят. Това не е убеденост, а опасение. Енев няма думи на протест или ненавист към този „прекрасен нов свят”, въобще няма за цел да каже колко лош и безчовечен е той, примерно. Изразява само отчуждение и резигнация, като редови представител на едно от поколенията, които, бои се той, ще бъдат отхвърлени от вълнáта на социално-политическото „утре”.

Пак ще се върна към разказа „Подлезът“. В самия му край разказвачът-автор-герой наднича в трамвая през рамото на човека пред него и му чете от вестника. Погледът му попада на статия, в която се говори за застрашителния спад в популацията на врабчетата из цяла Европа. На обикновените градски врабчета. Човешката среда, от която зависят те, се изменяла с такава бързина, че вероятно не можели да се адаптират.

Само врабчетата ли, ни пита авторът в подтекст. Не пряко. Ни за миг не се изкушава да обобщи. Само ни поднася фактите и детайлите за съпоставка.

Да, това е книга на майстор в жанра. Деян Енев е сред големите майстори в днешната българска литература на необобщаващото обобщение, на дребния детайл, който постепенно се разраства в емблема на нещо мащабно и важно. Разказите са конкретни. И това е една от най-хубавите им страни. Дори преднамерените обобщения в книгата са конкретни. В разказа „Българска рапсодия”, пак емблематично, се разказва за прасето Булгар, което бива промушено с нож във врата по случай Коледа, но остава някак недозаклано:

„… [И] се понесе из селото, боядисвайки го червено с шуртящата си кръв. Сетне влезе в пресъхналия канал, който минаваше надлъж по средата на централната улица, и се нахака право под мостчето. В канала потече червена река. Стана страшно. Тук под моста Булгар заседна – ни напред, ни назад. От напъна му селото – колко селце беше то! – започна да се събира, да пращи, плетовете и дуварите да се късат, уличките да се накачулват една връз друга, къщите да подскачат.“ (с. 74)

Това, извън асоциативните потенции, е пасаж, достоен за Цанко Лавренов, ако последният бе решил да прави кариера в литературата.

Книгата е добра и неокончателна. Деян Енев не обича силния финалитет в късата проза. Не слага оръдейни поанти. Рядко тематизира, освен несъзнателно. Ето защо най-добрите му книги не са отделни сборници, а томчета „Избрано“ (като „Всички на носа на гемията“). Но искам пак да се върна към цитата в началото. Авторът казва, припомням, че му е все по-трудно да пише разкази, които „отварят пролуки към други, огромни светове“. Вървят му вестникарските текстове. Всъщност, според мен той казва обезсърчено, че е загубил пътя към голямото художествено прозрение. Сам не вярва в него като писател и чувства, че не може да тласне към него и читателя.

Не е прав. В книгата прозрението присъства. Има го във всеки разказ. Пропило е цялата книга. Но е друг тип. Не е прозрението като вид преображение: след като е минал първо през някаква изненада или възторг, героят изведнъж прозира за нещо много важно около него или в него. Да използвам терминологията на древногръцката драма, Енев все едно казва: „Няма анагнорисис.“ Тоест, няма го прозрението, в резултат на което изведнъж виждаш собствената си природа и съдба като на снимка по-ясно от всякога. Случи ли се това, става ти леко, защото от този момент знаеш мисията си, знаеш с каква задача са те натоварили боговете.

В тия разкази наистина няма анагнорисис. Има обаче друг тип прозрение, за което не знам да съществува специален древногръцки термин. Това е прозрението като някакъв вид печално разпознаване. Героят-разказвач осъзнава пословичното си житейско съзерцание досега. И повече не му вярва, не му се доверява. Отваря очи към „истинския” свят. И изведнъж светът се открива пред него, но изпразнен от съдържание. Дали това е истинският свят или не, не се знае, не е известно. През него обаче трябва да се мине. Енев е интересен за четене. Важен е за четене.

14.12.2009 at 12:09 pm 1 Коментар

Литература и медии – конфликтът тече

Отдавна твърдя, че литературата е вид медия, само че по-стара и тромава от новите. Те обаче май не я припознават за “своя”. Чета Кристина Патрашкова в “Уикенд” (бр. 30 от 25-31 юли т. г.) и не вярвам на очите си. Влязла е в журито на тазгодишния конкурс за роман на годината “Вик” (където от 2-3 години имат постоянна журналистическа квота), изчела е част от заглавията, както сама заявява – и ето я вече в позата на експерт, който с безусловен тон громи из основи литературното ни настояще. А където не го громи, го назидава. Родният писател, казва тя, не може да изскочи от “комплекса да подражава”, “рови се в собствените си душевни драми вместо да разказва за истинския живот”, тъне в клишета и елементаризми. Не разказва увлекателно. Не създава сложни конфликти и герои. Сее скука. Изключенията са малко и половинчати: Захари Карабашлиев с “18% сиво”, Богдан Русев с “Къщата”, Христо Карастоянов със “Съпротива.Net”. За контрастно сравнение от сферата на “истинското изкуство” Патрашкова сочи творба на румънски кинорежисьор, “Осъдени души” на Димитър Димов и “Козият рог”.

Силни думи. Казани сякаш направо от кухнята на нещата. Нека приемем, че е недвусмислено така, литературата днес е сива, писателите не оправдават с резултатите си дори цената на изразходваната хартия. По сродни теми и аз съм писал с острота през годините. Но коя е алтернативата, според Патрашкова? Кое е хубавото, където и да е то? Странно, но тя предлага филми. По-точно, букет от два филма плюс роман с нашумяла киноверсия.

Лично аз бих внимавал повече, когато ме тегли да обобщавам на едро. Защото от горното разсъждение не излиза, че у нас няма какво да се чете. Излиза, че авторката му негодува, задето българските романи не са игрални филми. Литературата се оказва спонтанно виновна заради това, че е литература, и че консумацията й не може да се свие в рамките на два часа. Критиката на Патрашкова оголва острие сякаш не толкова срещу недъзите на родната белетристика, колкото срещу травмата от четенето. Което обаче не е критика, а самокритика.

Подчертавам, с редица от горните изводи нямам спор. Но не ги чувствам близки. Да, литературата ни е в криза. Да, тя би могла да е и по-добра, отколкото е. Но в никакъв случай не е бостан, в който всичко е ниско и равно. Дори най-последната. От нея впрочем бих откроил не горните три заглавия, а други две – “Горещо червено” на Ивайла Александрова и “Улица без име” на Капка Касабова. Ако маститата ни журналистка ги беше прочела, може би щеше да напише малко по-различна статия по темата.

Във всеки случай Патрашкова не се задоволява само с критика и снизхождение към прочетеното. Тя проточва обобщение и по-назад, върху целия период след 1989 г.:

“[Н]ито една белетристична книга през последните 20 години не е станала истински бестселър, който хората да препоръчват един на друг, когато се срещнат на улицата.”

Какво ново да кажа? Тук всичко пак е заравнено и хомогенизирано. Липсва сложният релеф на нещата. Липсват изключенията: книги на Деян Енев, Кристин Димитрова, Алек Попов, Палми Ранчев, Елена Алексиева, Емил Андреев, Даниел Апостолов, Маргарит Абаджиев. А нали тъкмо изключенията са онова, заради което човек сяда да чете? На практика, получила се е една съвсем реална карта на най-новата ни книжнина, от която не отсъства нищо друго, освен всичко съществено. Стъкната е манджа от истини и полуистини, в която всеки извод е донякъде верен, но никой не е крайно надежден.

Впрочем Патрашкова не е първата, която бастисва нашироко тази територия. Ето Ива Николова в типична за нея атака по повод един беззъб дебат между интелектуалци миналата година в пресата (Монитор, 2.VІІ.2008):

“[В]ече никой не чете ни “признатите”, ни “непризнатите”, защото нямат какво да му кажат. Никой не се интересува от вътрешните им драми, защото те са си само техни.”

Пак силно. Винаги съм мразел елитаризма у поколения родни писатели, чувството им, че журналистиката е създадена само за да им обслужва маниите. Но тук се натъкваме на друга крайност – доза чист журналистически елитаризъм. Интересно. На какво ли се дължи? Кое ли кара двете медийни дами да се разхождат така безжалостно върху утрепаните телеса на литературата ни? Тя не може да им отвърне със същото. Липсва й енергия, самочувствие, опит. Пък и в момента експериментира скачване с професионализма на евроамериканския книжен свят – което следва да предизвиква съпричастие и търпение у наблюдателите. В същото време, липсва й вниманието на публиката. Само 4% от четящите българи се интересуват от българска литература (това по официална статистика). Повтарям, от четящите. Липсва й и медийно покритие. Ако има на тоя свят нещо по-безобидно от литературата ни в момента, аз не знам кое е то.

Май тъкмо това е отговорът. Двете си го позволяват, защото чувстват, че могат да си го позволят. Литературата ни е безобидна. А те са на “ти” с масмедиите, в тях са, говорят през тях и от тяхно име. Чувстват се популярни, на гребена на вълната. Гледат ги хиляди зрители. Хиляди читатели им четат интервютата, статиите и кулоарните клюки. Как да не издемонстрират снизходително отношение? Как да не се възприемат като компетентни, дори за неща вън от областта им? Няма кой да им възрази. Нали за целта пак трябва да ползва “техните” медии.

Ще се върна на цитата за белетристиката след ’89-та. В него има нещо особено важно и възмутително. Вярно, нито един български роман, писан след промените, не става истински бестселър. Но как да стигнат заглавията до публиката? Това не се получава без медии – авторката на “Уикенд” много добре го знае. А къде бяха те през това време? Бяха ли отворени за дебати по същество? Кого осветяваха? През целия период от 1989 г. насам едни и същи хора държат властта в медиите и едни и същи хора се осветяват от тях. Затворен кръг. От 20 години в литературата ни се случва какво ли не, но масмедиите не свалят очи от тия с кариера отпреди 10 ноември. С малки изключения, главно на партийна основа. В други имена, каквито имаше – на независими, инцидентни, интересни, даващи надежди – тъй и не се вложи на практика нищо.

Така че критиката не върви. Вестниците и телевизията междувременно класика ли бяха? Литературата ли ги научи да къпят в блясък и хвалби всяка бутафория? Тя ли ги накара да сложат на рампата си всичко куцо, сакато и малоумно и да го обявят за ВИП-антураж? Тя ли им внуши да се подмазват на премиер и президент и да мълчат заговорнически около най-големите престъпления, които се вършеха с населението на тази страна? Ако под „литература“ разбираме само „художествена лъжа“, масмедиите у нас бяха повече литература от литературата.

Патрашкова видимо забравя, че не е била зрител на събитията в културата, а участник в тях. Професионалното й развитие тече изцяло в масмедиите. Бих я запитал задочно, следила ли е междувременно какво се пише у нас, търсила ли е да намери свястното и да го популяризира, опитвала ли се е да критикува или осмее недъгавото? Подозирам, че отговорът е “не”. Правила е кариера. Участвала е в играта. Обгрижвала е стари писателски величия. Хвалила е когото й спуснат „отгоре“. Въртяла се е около тъмни бизнесмени и чалга-звезди. Миткала е с микрофон в ръка по лъскави салони и светски събития. Допускам, че в рамките на възможното се е старала да запази интегритета си на професионална личност с принципи. Но към текущата ни литература няма принос. Няма влог в нея. Ето защо високомерието й към хала на днешния български роман заслужава вместо отговор само една лека перефраза на популярен цитат от древността:

“Обущарю, стой си при обувките.”

(Горното ми беше поръчано най-напред от в. „24 часа“. Обадиха ми се оттам и ми предложиха да напиша някакъв скандален текст на литературна тема. Аз написах това и им го пратих. Отговориха ми, че не могат да го публикуват. Мисля, че от текста става ясно защо се е получило така.)

15.08.2009 at 2:04 pm 11 коментара

Опити за евролитература

Успях да дочета романа „13 рози“ на Никол Данева (ИК „Труд“), въпреки постоянното си желание да го захвърля, което ме съпътстваше още от страница 51. Трябваше да го захвърля. Бях прав. Не може да се очаква подобрение в нещо, което тече на такова ниско ниво още в композиционно най-важната си част. Типична лайфстайл-проза, предназначена за една охолна и полуобразована аудитория от „буржоа-благородници“ – хора, нагълтали се отскоро и с пари, и с култура, но впечатляващи само с първото. То, в крайна сметка,  се трупа по-лесно.

Романът принадлежи към вълната от четива, производни на „Шифърът на Леонардо“ на Дан Браун, само че с патриотично заземяване в наша територия и митология. Пак става дума за древен текст, пак всичко се върти около сензационната тайна, че Исус е бил женен за Мария Магдалина, която всъщност била „апостол над апостолите“, пак има тайнствени събития и още по-тайнствени преследвачи. Новото е, че сюжетът тече в България, в него илюстративно са впрегнати богомилите, катарите и албигойците, а самата сензация е, че Исус е бил посветен в орфизма на Перперикон, а Мария Магдалина се заселва след смъртта му край бреговете на река Арда и там прекарва остатъка от живота си. Тайната бива успешно разкрита от двете близначки Мария и Магдалена, съпроводени от техните интимни партньори Александър и Николай, въпреки че начинанията им постоянно аха-аха да се осуетят от демоничната Габриела, слугиня на Сатаната, която е нещастно влюбена в Александър и заради пренебрежението му жадува кърваво възмездие. Нещата обаче завършват щастливо, всичко се изяснява, Габриела обезумява безвъзвратно, а Александър поднася сватбен пръстен на Магдалена. Завеса.

Романът излезе през ноември 2008 г. и веднага в популярната преса се появиха отзиви, уверяващи ни, че той е скандален, революционен, дори опасен за Българската православна църква и Ватикана. Уви за него, това е пиар. Сюжетът не е нов и е на практика незабележим сред многото други подобни, също така незабранени четива: „Жената с алабастровия съд“ и „Мария Магдалина, невяста изгнаница“ на Маргарет Старбърд, „Според Мария Магдалина“ на Мариане Фредриксон, „Страстта на Мария Магдалина“ на Елизабет Кънингам, „Мария на име Магдалина“ на Маргарет Джордж, „Тайната Магдалина“ на Кай Лонгфелоу и др. Между тях „Шифърът на Леонардо“ не заема най-първото място, макар че по популярност бие останалите. Всъщност ако не го броим него, бихме могли да заключим, че сюжетният мотив не е скандален, а дамски.

Самият стил е общо взето плитко сензационен, с особено силни вибрации в областта на любовната тема: “Бе се събудила като от удар, изтръпнала от еротичното съновидение и пронизващия спомен за тяхната раздяла. И за унижението, което бе изпитала, предлагайки му при последната им среща тялото си, достойнството си и богатството си.” (с. 5) Иначе, в центъра на вниманието е разследването, което е разгърнато старателно и последователно. Бедата е, че авторката не е могла да надхвърли възможностите си, защото най-слабо изразени в романа са две от най-важните съставки на евентуалния му успех – вложената обща култура и задният план на централната интрига. Данева е проучвала съвестно източниците, но някак си личи, че тръгва от много ниски базови знания. Това не може да се скрие – и тук, и по принцип. Читателят добива впечатлението, че за нея и героите й всичко що намирисва на езотерика и загадка е еднакво достоверно, екзотично и най-вече фрапантно. Дали ще е Библията, популярните книжки от типа на Ерих фон Даникеновите или някое ръководство по магии и заклинания, все тая. Не знам колко трябва да се гордеем с нивото на културата от древните български земи, но книги като тази ме карат да настръхвам при мисълта колко нисък е долният праг на културата по днешните български земи.

Две-три думи за задния план на сюжета. Романът на Дан Браун – ако ще говорим за вдъхновителя – не е шедьовър, но може да послужи за пример колко странични, дребни детайли са нужни, за да стане картината зад събитията пълнокръвна, с което да им придаде допълнителна увлекателност. При Никол Данева уж всичко се развива в България, а България я няма. Тук-таме изникват бледи контури и едри щрихи, но без подробности:

„Селата в района бяха предимно турски и почти всяка къща беше закичена с чиния, насочена към съседна Турция.“ (с. 37)

„В някои среди беше престижно да се похвалиш ей така между другото какво и кого си видял на тазгодишната „Аполония“ и кои са най-новите течения в изкуствата и литературата, и кой каква пластика на лицето си е направил, че и на други части на тялото…“ (с. 177)

„Окъпана след бурята, София изглеждаше едновременно ярка и задръстена – пълна с коли, с обрулени клони, листа и всякакви дребни боклуци, довлечени от мътните порои, заливали допреди час улиците. Близначките прекосиха площада, прескачайки локвите, и влязоха в Археологическия музей.“ (с. 261)

Детайли, както виждаме, има, но са толкова общи, че на това ниво биха могли да бъдат извадени като от България, така и от Гърция или Иран. Но какво, въпреки всичко, ми се понрави в романа на Никол Данева? Съвсем дребно е, но го има. Все пак това е урбанизирана проза, при това второ или трето поколение. Говоря не за авторката (нея не я познавам, нито рода й), а именно за прозата. Беше ми например хем странно, хем може би някак симпатично да видя на едно място реплика към таралежа – животното таралеж – като към някаква екзотична твар, по-близка до аквариумните рибки, отколкото до котката или змията: „Хей, ако пак си пускаш бодлите, таралежче такова, нищо няма да чуеш!… – Магдалена се засмя. Обичаше да я нарича с името на онова бодливо, симпатично животинче, което се защитаваше по толкова оригинален начин.“ (с. 11) Какво развитие на светогледа от Йордан Радичков, през Деян Енев, насам! Е, не на постиженията. Но все нещо, макар и само културологично.

Само два месеца след излизането на „13 рози“ се появи и друг роман на същата тема. Абсолютно същата. Заземяването обаче е другаде. Основните герои са пак българи, но те пътуват из цяла Европа. Става дума за „Мастиленият лабиринт“ на Людмила Филипова. Почти веднага след излизането му, из пресата протече кратък конфликт, в който най-напред Данева обвини Филипова в плагиатство, а след това Филипова й отвърна с доста убедителна контрааргументация. Останах с впечатлението, че кавгата се породи от ревност, но не между авторките, а между издателските къщи. Вероятно „Труд“ се почувства застрашен от „Сиела“, която издаде „Мастиленият лабиринт“, и по навик реагира скандалджийски.

Сюжетните прилики между двата романа са големи, но няма как да е другояче при две четива, производни на трето и допълнително повлияни от четвърто или пето. И двата са вторични, имитативни, замислени са в контекста на една световна сюжетна мода. Обичаен е даже патриотичният им импулс да интегрират и българско сюжетно присъствие сред стожерите на книжното си пристрастие и вдъхновение. Например, в споменатия по-горе роман на Елизабет Кънингам, която е ирландска писателка, Мария Магдалина се разглежда като поредна реинкарнация на келтската кралица Майва. Така, съзнателно или не, те представят една малко неумела литературна страна от опитите ни за светкавична интеграция в Европейския съюз. Но няма нищо тревожно, особено като имаме предвид, че другите ни опити – икономическите, политическите – са засега още по-неумели.

„Мастиленият лабиринт“ е по-изпипан сюжетно и стилово роман. По-организиран е. И някак по-културен. В него е вложен повече усет към литературата, а и към тайнствата, които тя крие или е способна да създава. Централната интрига, обаче – разгадаването на тайната и съпътстващите обстоятелства около него, – не просто организира романа. Тя го и изпълва, изчерпва го. Извън нея няма нищо. Нищо лично, извън най-общото. Героите са схематични, а още по-схематичен е животът им, отдаден единствено на функциите, които те изпълняват около разгадаването на загадката. „Мастиленият лабиринт“ е един драматизиран ребус, компетентен, но сух и неизразителен.

Върху това произведение е работено много. Не само от Филипова. В края му са внимателно изредени (с благодарности) всички, които са помагали за оптимизирането му. Сред тях са хора, съдействали за пътуванията на авторката до съответните сюжетни места (Стилиян Иванов, Деян Неделчев, Пламен Грозданов), специалисти консултанти по археология (Николай Овчаров, Петранка Неделчева), редактори и съветници по литературната обработка на текста (Иванка Томова, Мария Станкова, Амелия Личева, Митко Новков). Вярно, това говори за доброкачествено его у авторката, за готовността й да се учи от другите, за коректността й към тях. Но вярно е и че такъв екип не може да си позволи всеки. Това огромно обгрижване едва ли би било осъществимо без политическите позиции на рода на авторката (Гриша Филипов, бивш член на Политбюро и премиер на България) и икономическите позиции на съпруга й (Божидар Колев, собственикът на веригата “Технополис”). Обгрижването е съчетано и с една постоянна пиар-кампания, с една машина от хора и връзки, която непрестанно лансира скромното засега творчество на Филипова по медии, панаири и фестивали, искайки някак да натрапи у нас и навън усещането, че тя не просто е български писател, не просто е даже репрезентативен български писател, но и направо репрезентира българската литература. Това не остава скрито за публиката. Напротив, то поставя Филипова в изкуствен контекст спрямо останалата ни литература – като в “ин витро” епруветка или своеобразен социален скафандър. Получава се в резултат и някакво странно впечатление, сякаш цяла България е ангажирана да работи неуморно за каузата на един-единствен автор, който да не прави друго, освен да пише, да пише, додето накрая „ни“ представи достойно пред Европа с един наистина европейски роман. Както го и разхвалват насам-натам. Не е ли малко смешно? За мен, е. Нещата пак се свеждат до „ние“, а не до „аз“. Пак нашенски провинциализъм, но вече откъм по-охолната му страна.

Людмила Филипова е умна и отдадена на литературата. Има и култура. Но нещо пречи на прозата й да стане истински добра, въпреки екипа от помощници. Цитирам няколко характерни пасажа. Нарочно ги вадя от къса секция:

„До него стояха други двама, които обясняваха, че са научни работници, а всъщност приличаха на гладни мишки в мокри дрехи.“ (с. 26)

„Иначе беше дребен и плешив, като единствената му коса бе назъбен венец, обрасъл около лъскавото му кубе.“ (с. 27)

„Вера мушна ръка под лакътя на Христо Кузманов, завеждащ Етнографския музей. Усещаше как краката й затъват в преспите, а тя все по-трудно ги изскубва оттам.“ (с. 25)

„В центъра имаше рисунка. На нея се пъчеше крал, стиснал здраво позлатения си трон.“ (с. 29)

„По вековните каменни зидове, издигащи се от двете й [на Виа Апиа Антика] страни, се открояваха мраморни барелефи, останки от древни постройки. Някога хората оползотворявали всеки наличен материал в строителството.“ (с. 31)

Това са примери за дребна, но постоянна езикова немара. В първия цитат имаме несполучлив опит за разгърнато сравнение. Там хомогенен образ просто не се получава. Мишките обикновено не носят „дрехи“, за да си ги представим лесно в мокри такива, а след тях и „научните работници“. Така образът, неполучил въплъщение, останал необективизиран, се буквализира в съзнанието ни и ни кара да се питаме полу на шега: „Хубаво, дрехи, ама човешки или миши? А гладните мишки как изглеждат? С увесен нос или мършави?“ Все такива работи.

Във втория пример „плешив“ носи очакване за „абсолютно без коса“ и затова „единствената му коса“ идва като лека изненада или антитеза. Което би трябвало да се открои, като например в: „Иначе беше дребен и плешив, само лъскавото му кубе бе опасано с назъбен венец от коса.“ В третия пример пък имаме описание на драматичен пеши преход през швейцарските Алпи, което уж тече през съзнанието на „Вера“. И изведнъж, сред бурята, получаваме отривиста информация кой е „Кузманов“ и какво работи. Тя ли си го е помислила ей тъй ненадейно в мрака? Или авторът се е намесил с пряка характеристика изотникъде? Ясно, че е второто, но двете перспективи, вътрешната и външната, се преплитат и задръстват хода на прочита с някаква координатна мътилка.

В четвъртия пример получаваме внушението, че кралят е вдигнал с две ръце трона, а той сигурно просто седи на него със здраво впити в ръкохватките ръце. В петия се оказва нова двусмислица – какво изразява второто изречение, като извод от първото? Мрамора ли репликира? Или намеква, че много се е крадяло от постройките оттогава насам и те постепенно са се превърнали в „останки“? Някак не е ясно, въпреки че подозрения можем да имаме в подкрепа на последния от двата варианта.

Това не са инциденти. Езиковата несъобразителност или немара постоянно съпътства героите и събитията. Но и това не е всичко. Словесните образи в романа по принцип имат абстрактни очертания, съставени са от едни по-прави линии, от един по-геометричен релеф, отколкото съответките им в реалността. Струва ми се, че Филипова има богата прочитна култура (макар и основана главно на трилъри), която обаче е в дисбаланс с житейския й опит. Сякаш твърде много от житейските контакти и проблеми са й били спестени. Поради този дисбаланс тя често пъти не знае коя фраза да избере за конкретния случай, защото изборът може да се направи само от по-висока позиция на наблюдателския и словесен опит, над сегашната.

Затова прозата й се получава монотонна. И в крайна сметка безинтересна. Пореден опит за евролитература с частично локален успех. Без представката “евро”.

20.06.2009 at 1:46 am 11 коментара

Трансформации в литературното поле

В момента литературен живот у нас… е, не чак „няма“, но от него нищо не произтича. Сам той въобще не може да пробие до медиите, освен в специално отредените за това кьошета – литературни страници във всекидневници, съобщения в интернет за предстояща премиера на книга в „Червената къща“ и т. н. Неща от този род. Не генерира интересни новини. Няма и очаквания към него в тази посока. Можем да определим ситуацията като пълен разпад на литературния център. Ако у нас е имало някога подобие на такъв „център“, то вече не действа. Не излъчва послания. И не упражнява никаква власт отвъд собствената си, разделена на няколко клуба територия. С това литературата ни прилича на малко частно радио. Ако отидеш на вълната му и надуеш звука, може да ти събори стените. Но отдалечиш ли се на два квартала разстояние, ще чуеш само обичайните космически звуци.

Разпадът на т. нар. „център“ активизира обаче дейността на други „центрове“. Това е най-хубавото в ситуацията, която е вече факт. Текущото битие на литературата ни вече е основно „встрани“. Имам предвид периодичните издания, където един писател има шанс да публикува „последното“ или „най-новото“ си. И разбира се, умишлено не броя електронните издания, тъй като при тях идентитетът не е точно географски.

Та от досегашната „централна“ литпериодика продължават да съществуват само „Литературен вестник“, който е полуумрял и вегетира на инжекции, „Култура“, в която литературната ориентация е само една от няколкото, и практически невидимият „Съвременник“, който няма никакво значение, освен като фиш в Националната библиотека. Може би, въпреки името си, е заложил премного на бъдещето, защото настоящето му е крайно обезкървено.

Значително повече текущ живот виждаме – каквото и да е – в споменатите литературни притурки на политическите всекидневници, макар че там той е неравномерен. В „Труд“ са се затворили в ограничен кръг от традиционни любимци и почти не подават нос навън. Ако ще е интервю, то ще е със Стефан Цанев или Валери Петров, ако ще е съобщение за новоизлязла книга, тя ще е пусната от издателството към вестника. Останалото е някаква тънка рекламна пяна. Всъщност мисля, че литературата дълбоко не ги интересува – извън поддържането на някакъв набор от взаимоотношения на лична или политическа основа.

Във в. „Сега“ също поддържат литературна страница, която открай време е равна – ни нагоре, ни надолу. Но е добре, че я има. „Монитор“ дълги години се отличаваше с концептуална нелитературност, но напоследък е активизирал амбиции в обратна посока и страницата им в момента е сред най-интересните. Заслугата е на Деян Енев и Людмила Габровска. „Новинар“ няма точно такъв тип „страница“, но показва, че следи литературата, явно заради интересите на собственика му Любен Дилов – син. Неотдавна засвидетелства литературно присъствие, малко куриозно, и в. „Българска армия“, с притурката си, списвана извънредно ентусиастки от поета Лъчезар Лозанов. Това вместилище на книжно-събитийна информация би трябвало по задание да е дъно на периферията, обаче не е, именно заради амбицията на Лозанов да я композира и поднася интересно, разнообразно, с цветни снимки, на жив език.

Актуалността на литературата може и да страда като цяло, но антологийността й е в подем. Не преувеличавам. Днешната ни литература всъщност е съсредоточена главно в дебели списания и алманаси вън от столицата. В Пловдив е сп. „Страница“ на Клео Протохристова и Борис Минков. Във Велико Търново Сава Василев върши серия подвизи около поддържането и композирането на алманаха „Света гора“ (над 600 страници литература ситен шрифт, което значи над 800 „нормални“ страници). В Бургас пък започнаха да издават сп. „Море“. Там са Георги Ингилизов, Иван Сухиванов и Росен Друмев. Можем категорично да кажем, че българската литература силно се децентрализира напоследък. Защото извън тия издания влиятелно присъствие в литературното поле регистрира кажи-речи само интернет – „Либерален преглед“ на Златко Енев, LiterNet на Гео Чобанов, „Litclub“ на Емилиян Николов, „Public Republic“ на Наталия Николаева и някои други. В тази връзка, мнозина следят и „Книги NEWS“ на Стоян Вълев (може би даже повече, отколкото някои от гореизредените), макар че громящата и еднопланова афектност в коментарите на Вълев – която иначе вероятно вдига процентите на читателския интерес към сайта – умее да настройва срещу себе си по-култивираната аудитория.

И още нещо хубаво искам да изтъкна – самочувствието на новите „центрове“. Те не се чувстват прикачени на акумулатор към столицата, както беше практиката доскоро. Все още са малко всеядни в подбора и оценките си, но ми се струва, че вече започват да развиват самочувствие в качеството на независими и откроени източници на конкретно литературно послание. Подемът е особено очевиден в Пловдив, където даже рискуват да стигнат до другата крайност – да развият местен културен шовинизъм.

Е, надявам се, че няма да отидат чак дотам.

17.06.2009 at 9:55 am 1 Коментар