Posts tagged ‘литература’

Литература и медии – конфликтът тече

Отдавна твърдя, че литературата е вид медия, само че по-стара и тромава от новите. Те обаче май не я припознават за “своя”. Чета Кристина Патрашкова в “Уикенд” (бр. 30 от 25-31 юли т. г.) и не вярвам на очите си. Влязла е в журито на тазгодишния конкурс за роман на годината “Вик” (където от 2-3 години имат постоянна журналистическа квота), изчела е част от заглавията, както сама заявява – и ето я вече в позата на експерт, който с безусловен тон громи из основи литературното ни настояще. А където не го громи, го назидава. Родният писател, казва тя, не може да изскочи от “комплекса да подражава”, “рови се в собствените си душевни драми вместо да разказва за истинския живот”, тъне в клишета и елементаризми. Не разказва увлекателно. Не създава сложни конфликти и герои. Сее скука. Изключенията са малко и половинчати: Захари Карабашлиев с “18% сиво”, Богдан Русев с “Къщата”, Христо Карастоянов със “Съпротива.Net”. За контрастно сравнение от сферата на “истинското изкуство” Патрашкова сочи творба на румънски кинорежисьор, “Осъдени души” на Димитър Димов и “Козият рог”.

Силни думи. Казани сякаш направо от кухнята на нещата. Нека приемем, че е недвусмислено така, литературата днес е сива, писателите не оправдават с резултатите си дори цената на изразходваната хартия. По сродни теми и аз съм писал с острота през годините. Но коя е алтернативата, според Патрашкова? Кое е хубавото, където и да е то? Странно, но тя предлага филми. По-точно, букет от два филма плюс роман с нашумяла киноверсия.

Лично аз бих внимавал повече, когато ме тегли да обобщавам на едро. Защото от горното разсъждение не излиза, че у нас няма какво да се чете. Излиза, че авторката му негодува, задето българските романи не са игрални филми. Литературата се оказва спонтанно виновна заради това, че е литература, и че консумацията й не може да се свие в рамките на два часа. Критиката на Патрашкова оголва острие сякаш не толкова срещу недъзите на родната белетристика, колкото срещу травмата от четенето. Което обаче не е критика, а самокритика.

Подчертавам, с редица от горните изводи нямам спор. Но не ги чувствам близки. Да, литературата ни е в криза. Да, тя би могла да е и по-добра, отколкото е. Но в никакъв случай не е бостан, в който всичко е ниско и равно. Дори най-последната. От нея впрочем бих откроил не горните три заглавия, а други две – “Горещо червено” на Ивайла Александрова и “Улица без име” на Капка Касабова. Ако маститата ни журналистка ги беше прочела, може би щеше да напише малко по-различна статия по темата.

Във всеки случай Патрашкова не се задоволява само с критика и снизхождение към прочетеното. Тя проточва обобщение и по-назад, върху целия период след 1989 г.:

“[Н]ито една белетристична книга през последните 20 години не е станала истински бестселър, който хората да препоръчват един на друг, когато се срещнат на улицата.”

Какво ново да кажа? Тук всичко пак е заравнено и хомогенизирано. Липсва сложният релеф на нещата. Липсват изключенията: книги на Деян Енев, Кристин Димитрова, Алек Попов, Палми Ранчев, Елена Алексиева, Емил Андреев, Даниел Апостолов, Маргарит Абаджиев. А нали тъкмо изключенията са онова, заради което човек сяда да чете? На практика, получила се е една съвсем реална карта на най-новата ни книжнина, от която не отсъства нищо друго, освен всичко съществено. Стъкната е манджа от истини и полуистини, в която всеки извод е донякъде верен, но никой не е крайно надежден.

Впрочем Патрашкова не е първата, която бастисва нашироко тази територия. Ето Ива Николова в типична за нея атака по повод един беззъб дебат между интелектуалци миналата година в пресата (Монитор, 2.VІІ.2008):

“[В]ече никой не чете ни “признатите”, ни “непризнатите”, защото нямат какво да му кажат. Никой не се интересува от вътрешните им драми, защото те са си само техни.”

Пак силно. Винаги съм мразел елитаризма у поколения родни писатели, чувството им, че журналистиката е създадена само за да им обслужва маниите. Но тук се натъкваме на друга крайност – доза чист журналистически елитаризъм. Интересно. На какво ли се дължи? Кое ли кара двете медийни дами да се разхождат така безжалостно върху утрепаните телеса на литературата ни? Тя не може да им отвърне със същото. Липсва й енергия, самочувствие, опит. Пък и в момента експериментира скачване с професионализма на евроамериканския книжен свят – което следва да предизвиква съпричастие и търпение у наблюдателите. В същото време, липсва й вниманието на публиката. Само 4% от четящите българи се интересуват от българска литература (това по официална статистика). Повтарям, от четящите. Липсва й и медийно покритие. Ако има на тоя свят нещо по-безобидно от литературата ни в момента, аз не знам кое е то.

Май тъкмо това е отговорът. Двете си го позволяват, защото чувстват, че могат да си го позволят. Литературата ни е безобидна. А те са на “ти” с масмедиите, в тях са, говорят през тях и от тяхно име. Чувстват се популярни, на гребена на вълната. Гледат ги хиляди зрители. Хиляди читатели им четат интервютата, статиите и кулоарните клюки. Как да не издемонстрират снизходително отношение? Как да не се възприемат като компетентни, дори за неща вън от областта им? Няма кой да им възрази. Нали за целта пак трябва да ползва “техните” медии.

Ще се върна на цитата за белетристиката след ’89-та. В него има нещо особено важно и възмутително. Вярно, нито един български роман, писан след промените, не става истински бестселър. Но как да стигнат заглавията до публиката? Това не се получава без медии – авторката на “Уикенд” много добре го знае. А къде бяха те през това време? Бяха ли отворени за дебати по същество? Кого осветяваха? През целия период от 1989 г. насам едни и същи хора държат властта в медиите и едни и същи хора се осветяват от тях. Затворен кръг. От 20 години в литературата ни се случва какво ли не, но масмедиите не свалят очи от тия с кариера отпреди 10 ноември. С малки изключения, главно на партийна основа. В други имена, каквито имаше – на независими, инцидентни, интересни, даващи надежди – тъй и не се вложи на практика нищо.

Така че критиката не върви. Вестниците и телевизията междувременно класика ли бяха? Литературата ли ги научи да къпят в блясък и хвалби всяка бутафория? Тя ли ги накара да сложат на рампата си всичко куцо, сакато и малоумно и да го обявят за ВИП-антураж? Тя ли им внуши да се подмазват на премиер и президент и да мълчат заговорнически около най-големите престъпления, които се вършеха с населението на тази страна? Ако под „литература“ разбираме само „художествена лъжа“, масмедиите у нас бяха повече литература от литературата.

Патрашкова видимо забравя, че не е била зрител на събитията в културата, а участник в тях. Професионалното й развитие тече изцяло в масмедиите. Бих я запитал задочно, следила ли е междувременно какво се пише у нас, търсила ли е да намери свястното и да го популяризира, опитвала ли се е да критикува или осмее недъгавото? Подозирам, че отговорът е “не”. Правила е кариера. Участвала е в играта. Обгрижвала е стари писателски величия. Хвалила е когото й спуснат „отгоре“. Въртяла се е около тъмни бизнесмени и чалга-звезди. Миткала е с микрофон в ръка по лъскави салони и светски събития. Допускам, че в рамките на възможното се е старала да запази интегритета си на професионална личност с принципи. Но към текущата ни литература няма принос. Няма влог в нея. Ето защо високомерието й към хала на днешния български роман заслужава вместо отговор само една лека перефраза на популярен цитат от древността:

“Обущарю, стой си при обувките.”

(Горното ми беше поръчано най-напред от в. „24 часа“. Обадиха ми се оттам и ми предложиха да напиша някакъв скандален текст на литературна тема. Аз написах това и им го пратих. Отговориха ми, че не могат да го публикуват. Мисля, че от текста става ясно защо се е получило така.)

15.08.2009 at 2:04 pm 11 коментара

Трансформации в литературното поле

В момента литературен живот у нас… е, не чак „няма“, но от него нищо не произтича. Сам той въобще не може да пробие до медиите, освен в специално отредените за това кьошета – литературни страници във всекидневници, съобщения в интернет за предстояща премиера на книга в „Червената къща“ и т. н. Неща от този род. Не генерира интересни новини. Няма и очаквания към него в тази посока. Можем да определим ситуацията като пълен разпад на литературния център. Ако у нас е имало някога подобие на такъв „център“, то вече не действа. Не излъчва послания. И не упражнява никаква власт отвъд собствената си, разделена на няколко клуба територия. С това литературата ни прилича на малко частно радио. Ако отидеш на вълната му и надуеш звука, може да ти събори стените. Но отдалечиш ли се на два квартала разстояние, ще чуеш само обичайните космически звуци.

Разпадът на т. нар. „център“ активизира обаче дейността на други „центрове“. Това е най-хубавото в ситуацията, която е вече факт. Текущото битие на литературата ни вече е основно „встрани“. Имам предвид периодичните издания, където един писател има шанс да публикува „последното“ или „най-новото“ си. И разбира се, умишлено не броя електронните издания, тъй като при тях идентитетът не е точно географски.

Та от досегашната „централна“ литпериодика продължават да съществуват само „Литературен вестник“, който е полуумрял и вегетира на инжекции, „Култура“, в която литературната ориентация е само една от няколкото, и практически невидимият „Съвременник“, който няма никакво значение, освен като фиш в Националната библиотека. Може би, въпреки името си, е заложил премного на бъдещето, защото настоящето му е крайно обезкървено.

Значително повече текущ живот виждаме – каквото и да е – в споменатите литературни притурки на политическите всекидневници, макар че там той е неравномерен. В „Труд“ са се затворили в ограничен кръг от традиционни любимци и почти не подават нос навън. Ако ще е интервю, то ще е със Стефан Цанев или Валери Петров, ако ще е съобщение за новоизлязла книга, тя ще е пусната от издателството към вестника. Останалото е някаква тънка рекламна пяна. Всъщност мисля, че литературата дълбоко не ги интересува – извън поддържането на някакъв набор от взаимоотношения на лична или политическа основа.

Във в. „Сега“ също поддържат литературна страница, която открай време е равна – ни нагоре, ни надолу. Но е добре, че я има. „Монитор“ дълги години се отличаваше с концептуална нелитературност, но напоследък е активизирал амбиции в обратна посока и страницата им в момента е сред най-интересните. Заслугата е на Деян Енев и Людмила Габровска. „Новинар“ няма точно такъв тип „страница“, но показва, че следи литературата, явно заради интересите на собственика му Любен Дилов – син. Неотдавна засвидетелства литературно присъствие, малко куриозно, и в. „Българска армия“, с притурката си, списвана извънредно ентусиастки от поета Лъчезар Лозанов. Това вместилище на книжно-събитийна информация би трябвало по задание да е дъно на периферията, обаче не е, именно заради амбицията на Лозанов да я композира и поднася интересно, разнообразно, с цветни снимки, на жив език.

Актуалността на литературата може и да страда като цяло, но антологийността й е в подем. Не преувеличавам. Днешната ни литература всъщност е съсредоточена главно в дебели списания и алманаси вън от столицата. В Пловдив е сп. „Страница“ на Клео Протохристова и Борис Минков. Във Велико Търново Сава Василев върши серия подвизи около поддържането и композирането на алманаха „Света гора“ (над 600 страници литература ситен шрифт, което значи над 800 „нормални“ страници). В Бургас пък започнаха да издават сп. „Море“. Там са Георги Ингилизов, Иван Сухиванов и Росен Друмев. Можем категорично да кажем, че българската литература силно се децентрализира напоследък. Защото извън тия издания влиятелно присъствие в литературното поле регистрира кажи-речи само интернет – „Либерален преглед“ на Златко Енев, LiterNet на Гео Чобанов, „Litclub“ на Емилиян Николов, „Public Republic“ на Наталия Николаева и някои други. В тази връзка, мнозина следят и „Книги NEWS“ на Стоян Вълев (може би даже повече, отколкото някои от гореизредените), макар че громящата и еднопланова афектност в коментарите на Вълев – която иначе вероятно вдига процентите на читателския интерес към сайта – умее да настройва срещу себе си по-култивираната аудитория.

И още нещо хубаво искам да изтъкна – самочувствието на новите „центрове“. Те не се чувстват прикачени на акумулатор към столицата, както беше практиката доскоро. Все още са малко всеядни в подбора и оценките си, но ми се струва, че вече започват да развиват самочувствие в качеството на независими и откроени източници на конкретно литературно послание. Подемът е особено очевиден в Пловдив, където даже рискуват да стигнат до другата крайност – да развият местен културен шовинизъм.

Е, надявам се, че няма да отидат чак дотам.

17.06.2009 at 9:55 am 1 Коментар

Литературата, която се рее отстрани

Ето информация, поместена в последния брой на „Уикенд“ (22, 30.V.-5.VІ.2009):

Цветана Манева си взе автограф от Нона Йотова

Цветана Манева си взе автограф от Нона Йотова на премиерата на първата поетична книга на Богомил-Боневата съпруга „Ще потъна в очите ти“. На представянето на творбата в Сатиричния театър присъстваха още Искра Ангелова, Илияна Йотова, кметът на Каварна Цонко Цонев, олигархът Георги Гергов, който е кум на Нона. Естествено, в публиката бе и мъжът на пеещата актриса, който сега е шеф на Пловдивския панаир.

Отстрани е поместена снимка на двете от заглавието, придружена с надпис: „Цветана Манева се оказа голяма фенка на Нона“. До този кратък материал пък фигурира друг, който ни осведомява, че дъщерята на Ивайла Бакалова и Румен Вълка вече можела да чете, макар че тръгвала на училище едва наесен. „Сигурно ще бъде отличничка, прогнозира гордата майка.“

Пред нас е налице един обикновен салон. Само толкова, нищо страшно за Литературата. Не е амбициозен вън от собствения си затворен кръг. Но точно защото е някак щастлив и самодостатъчен вътре в себе си, той е и откровен малко над обичайното, поради което хвърля лъч светлина върху един от начините за конструиране на литературни ценности у нас.

Тук литературата фактически е най-маловажният елемент в сплавта. Тя е само маята, която държи спойката им. Двата материала конструират в своята заедност една идилична, напълно завършена хармония между писател, читател и спонсори; ето, съпругата на Богомил Бонев е написала стихове, които утре дъщерята на Румен Вълка ще чете. От заглавието на томчето е ясно и кой е възпетият. Ето ти завършен канон. Оптимизирана е максимално комуникацията между изящното слово и финансовите му източници (да не говорим за партийната връзка, която наднича от задния план на картината). Те не само го подпомагат, но вече направо го произвеждат. Културата вън от тях не е нужна, ако въобще съществува. Каквото те кажат, то е нужното.

Ето как простотията у нас се възпроизвежда. На парчета и зони, но навсякъде. Защо се чудим, че няма пари за култура? Обществото ни се състои от малки затворени сектори и всеки от тях, на принципа на натуралното стопанство, си произвежда всичкото или поне се задоволява с наличното. България още не е урбанизирана манталитетно. Тя е село от дворове, залостени в себе си и настръхнали един към друг.  Само партиите правят обединения от дворове – и затова правят с нас каквото си поискат.

01.06.2009 at 12:19 pm 7 коментара