Posts tagged ‘театър’

В театъра животът продължава

Като стана дума за скандали, този вторник гледах една скандално хубава пиеса в Театър 199 – комедията „Старицата от Калкута“ на Ханох Левин. Беше ми за пръв път, въпреки че се играе вече над 2 години. Не ходя редовно на театър – не съм познавач, не „следя“ какво има по сцените, – което явно ми дава от време на време шанс да открия стойността на общоизвестното. Тъй или иначе, ако някой още не я е гледал, препоръчвам му я най-горещо. Класически абсурд, в плана на Йонесковата „Плешива певица“. Все едно пиеш изворна вода – ама от зората на извора, когато изворът беше извор. Ако беше им хрумнало да вмъкнат някъде към края прочутите реплики „А какво прави плешивата певица? – Все още ходи със същата прическа.„, сигурно и авторът нямаше да забележи разликата.

Комедията се състои от поредица скечове, които пародират сценки от живота в карикатурен мащаб поне 4:1. Хуморът й предпочита да се обляга най-вече на темите за смъртта и безукорното действие на отделителната система. Класическият абсурд ме лъхна още от самото начало. И веднага ми стана интересно какво ще тече до края. Защото абсурдът не е абсурд, ако не епатира. Ако не бие шамари на средната класа, заради самодоволните й предразсъдъци. Казах си: „Нима е останало още нещо за епатиране? Какви предразсъдъци вече? Каква средна класа?“

Оказа се, че има. Всъщност дадох си сметка, че точно в днешното флуидно време хората са завишено склонни да си създават лесни формули за обяснение на света и да се свират панически в тях. Или си слагат на лицата удобни ролеви маски и не ги свалят дори насън. Или се побъркват. (Говоря за моето поколение, а не за младите – те са други.) Тия формули и маски са клишетата на деня, които си заслужават епатажа. Във всеки случай, докато гледах пиесата, разбрах, че интелектуалецът – така, както светски-традиционно си го представяме – е вече мъртъв. Никаква перспектива. Пиесата беше обсебила клишетата му с една съвършено кротка пародийна лекота и възпроизвеждаше чрез тях така удачно гореспоменатата мъртвешко-отходна тематика, че ми стана ясно до каква степен технологията на интелектуалското поведение се е превърнала в споделено знание за публиката. Всяка социална поза дължи харизмата си на тайните, които не споделя с другите. Но разкрият ли й ги, губи смисъла си.

Актьорите. Снежина Петрова, Захари Бахаров, Малин Кръстев, Вяра Коларова. Снежина Петрова е единствената ни актриса, която може да те гледа от сцената седем минути, без да мръдне мускул на лицето си, и да ти става все по-интересно и по-интересно. Изумително плътно присъствие. Другите не й отстъпват. Малин Кръстев за пореден път демонстрира диапазон от превъплъщения между сияйна радост и черна депресия. Захари Бахаров е по-различен. Той обсебва ролите с едно универсално „себе си“, вмества се в тях с пластичността на живачна капка, и като се вмести, тежи. Пак като живачна капка. Вяра Коларова пък е екстатична – тя постига карикатурите си с един екстремистки унес. Имаме големи актьори.

И в крайна сметка, колко е добър Явор Гърдев, като не се прави на интересен! Просто не мога да повярвам, че това е режисьорът на „Дзифт“. Никаква връзка. Вярно, „Дзифт“ е професионално изпипан, композиционно вещ, „европейско-холивудски“ филм. В този план е може би най-добрият ни. Но е кух. Коленопреклонна имитация на Тарантино плюс сценарий по невзрачен роман – едноименният на Владислав Тодоров. За избора на сценарий недоумявам отделно. Героите в романа на Тодоров са толкова размазано-сиво-еднакви, че със същия успех би могъл да се филмира телефонният указател на София. Но имитацията а ла Тарантино просто ме възмущава. Толкова е ученически старателна, че човек полита назад от ударната вълна на този концептуален провинциализъм.

Филмът е пример и за често срещания у нас парадокс, как с интензивен пиар може да се създаде от нищо нещо. Но това не го прави друго, освен бутафория. Дори рекламираните му отличия са, меко казано, недостатъчно представителни. Ако се взрем по-внимателно в тях, ще видим, че са или в графата „реверанс пред източната периферия“, или са самопохвала на източната периферия. Дали ще е София, Варна или Москва, все тая.

Е, театърът е по-мъдрото изкуство от двете. Може би защото е по-евтино.

06.06.2009 at 4:43 am 1 Коментар

Скандалът „Аскеер“

Много се радвам на това, което се получи по време на тазгодишното връчване на наградите „Аскеер“. Да припомня какво стана. Докато тече церемонията (миналата събота във Военния театър), Иван Ласкин, който тъкмо е излязъл да обяви номинациите за драматургия,  внезапно възкликва публично по адрес на участието на театър „Сфумато“ с постановката „ОООО – Сънят на Гогол“, че догодина наградата вероятно ще се казва „ОООО – Аскеер“. Добавя още, че и на Луната да отидат да играят, „Сфумато“ едва ли ще имат по-малко публика, отколкото днес.

В петък 28 май Иван Добчев помества в „Труд“ нещо като открито писмо до Ласкин под надслов „Мотивите на един отказ“. Там нарича изявлението на Ласкин „просташки прецедент“ и „индивидуална изцепка на един от по-мутренски устроените артисти на театъра“, а самия него – „комплексар, който цял живот се изживява като Стенли Ковалски“ и „юмручен герой“. Неделният „Труд“ (30 май) помества отговора на Ласкин „Мотивите на един Комс-ОООО-молец“, откъдето ще цитирам три важни според мен откъса:

„Чувствам теб и личността ти  като вирус, който съсипва централната, периферната и вегетативната нервна система на българския театър и стимулира най-вече отделителната.“

Налагаш фалшиви и крадливи театрални форми, космически усещания, отделящи се от порите ни, екзистенциални истини и борбеност, божествени вплитания с велики автори… Истината е, че всички тези автодитирамби всъщност структурират театъра ти като една обикновена пиявица, която оцелява във всякаква политическа и морална среда [курсивът мой – В.Т.]. Приказката за пътеките.“

„Говориш ми със самочувствието на гуру, който има стотици последователи – а си просто заобиколен от малко мрачни хора, празноглави, неосъществени и групирани лакеи, които като метастази са плъпнали из висши държавни учреждения и глашатайстват в полза на импотентните ти напъни.“

Накратко, съгласен съм с всичко казано. Е, само реториката не е точно моя, но разбирам тематичната й насоченост и я одобрявам. През 90-те години цялата ни видима култура, с малки изключения, беше фондационна издънка. И в театъра беше така, и в литературата, и къде ли не още. Ползата беше, че по този начин се появиха непазарни културни продукти с по-експериментален характер – постановки, книги, – които иначе нямаше да могат да се появят.

Важно е да има и такива неща. Но „и“-то в предното изречение е също така важно. Експериментът е вид периферия. Той е работна площадка, цехова продукция, но не завършената цел и смисъла на изкуството. В един кратък период от миналия век той е бил емблема на новото, авангардното изкуство, когато в Европа са се сменяли поколенията и естетическите платформи. Но периодът отдавна е отминал. Отдавна съчетанието между „ново“ и „експеримент“ е вече на практика оксиморонно. Но тъй като авангардизмът изгради в полето на изкуството своя бюрокрация, експериментът продължи да се изявява в ролята на център, вместо да се върне обратно на мястото си в периферията на творческия процес.

У нас пък, понеже сме културна провинция, която особено усърдно се надига на пръсти, за да бъде забелязана откъм „Европа“, периферията буквално заля центъра и остана там едновременно като мода, класика и траен начин на творческо мислене. Стигна се дотам, че в литературата се издигна в култ нечитаемото, а в киното и театъра – негледаемото. И понеже тази идеология изпълни институциите на културата като норма, другите възгледи междувременно бяха подтискани или маргинализирани с помощта на политически квалификации.

В резултат пак си останахме провинция в културата. Само че провинция с претенции. Село с двуезична табела на входа и на изхода. Но вътре боклука пак го хвърлят на същото място.

Радвам се обаче, че в последно време на фронта на естетическата норма избухна културна война. Точно в този план се вмества театралният скандал „Ласкин-Добчев“. Това за мен означава, че нещата се нормализират, т. е. разширяват се и се пренареждат. Пробит е харизматичният капак над всички маниерни глупости, които досега се вършеха необезпокоявано в театъра. Сега, дори 2 000 колеги да се притекат на помощ на Добчев и Маргарита Младенова с уверения, че те са шекспировците на съвременна България, старата недосегаемост я няма вече. Всеки път те ще трябва наново да аргументират легитимността на това, което правят – особено когато спорят с колеги по повод идеологията и естетическите норми на своето, да го наречем, „изкуство“.

31.05.2009 at 9:38 am 13 коментара